„Животът придобива по-различен смисъл, ако помним смъртта. Неслучайно, просветлените умове се занимават с това какво има в отвъдното. Защото, ако останем само на този малък отрязък, който изживяваме, само на материята и на това, което може да се пипне – животът е абсурден и абсолютно безсмислен. Явно, трябва да има нещо друго и много по-голямо от него, за да го осмислим“, допълва режисьорът.
В пиесата на Ерик-Еманюел Шмит, болният 10-годишен Оскар (Радина Боршош) съчинява писма до Господ, в търсене на връзка с надеждата. В тях разказва за вълшебната старица, която всеки ден го навестява – някогашното страшилище на ринга – кечистката Розовата дама (Мария Стефанова).
„Всеки трябва да намери своите опорни точки. За един това е вярата, за друг – надеждата, за трети – силата, енергията... Всичко това е в нас“, казва Мария Стефанова.
По думите на Радина Боршош представлението е много повече за живота, отколкото за смъртта. „В него има надежда, има светлина... И поставя истински важни въпроси, които всеки човек някога в своя път си е задавал“, коментира актрисата.
Сценографията в „Оскар и розовата дама“ е на Нина Пашова, а музиката – на Милен Кукошаров. Мултимедията е на Момчил Алексиев. Преводът е на Снежина Русинова-Здравкова. Играе се в „Театър 199“.
Режисьорът Стефан Спасов и актрисите Мария Стефанова и Радина Боршош пред БТА, в разговор с Даниел Димитров: Какво означава, когато спрем да имаме желания към дядо Господ? Просветление или смирение? Защо само най-незначителните въпроси имат конкретни отговори, както казва розовата дама? С тези теми, не става ли много тъжно в театъра напоследък? И въпрос с усмивка – по Коледа кой е по-силен – Дядо Господ или Дядо Коледа?
Приказка ли е „Оскар и розовата дама“?
Стефан Спасов: Да, приказка е, защото има сюжет, има един сгъстен живот и едно дете, за дванадесет дни, минава и преживява неща, които някои хора цял живот не могат да преживеят... Това е приказка, а розовата дама е пътеводителят в тази приказка...
Как стигнахте до текста?
Стефан Спасов: Този текст попадна при нас, благодарение на идеята на Мариус Донкин (Актьорът Мариус Донкин е директор на Народния театър от 2016 до 2022 година – бел. а.). Защото първата ни среща с Мария Стефанова беше в Народния театър, където направихме „Три високи жени“, после – „Облог“, и искахме да продължим да работим заедно. Тогава Мариус предложи да прочетем „Оскар и розовата дама“. Взехме го, харесахме го и стигнахме до реализацията.
Благодат е да се работи с такава актриса. Аз не мога да си представя по-пълноценна, по-пълнокръвна, по-истинска и по-дълбока връзка между режисьор и актриса. Прекрасно е това, което ни се случва...
Изключително съм радостен, че Радина се включи по този начин – защото имахме огромни притеснения в началото как ще се играе дете, как ще изглежда и това, че е момче, а не момиче. Гледайки още първото представление пред публика, видях колко прекрасно се е справила и тя...
Какво означава, когато спрем да имаме желания към дядо Господ?
Стефан Спасов: Означава, че, може би, сме стигнали до някаква малка мъдрост – за това, че трябва първо да заслужим, за да ни се даде. Затова спираме да имаме желания към дядо Господ. Когато започнем да правим това, което той иска от нас, желанията ще започнат да се изпълняват. А просто да искаме, без да даваме, и без да се опитваме да разберем той какво иска, не е окей.
Мария Стефанова: Ако спрем да имаме въпроси, значи, че не сме живи. Не може да нямаш въпроси в този живот. Не можем да бъдем толкова изпразнени, опустошени, обезличени и наясно с всичко, че да не очакваме чудото на живота.
Чудесата се случват тогава, когато вярваш в нещата. А, когато вярваш в нещо, не може да нямаш въпроси и да търсиш обяснения. Когато не можеш да ги откриеш в себе си, търсиш от света. За мен лично това е въпрос към съдбата. Това е въпросът – „Дядо Боже, какво?“. Но аз, фактически, питам себе си... Отговорът е винаги в нас. Но трябва да минем известен път. Трябва да мине лутането, търсенето – за да си го открием...
Радина Боршош: Много е важно да имаме вяра, защото това е движещата сила на всеки един човек. Загубим ли я, започва точно това лутане и търсене на този мрак, а всъщност във вярата е светлината и пътят на човека...
Просветление или смирение?
Стефан Спасов: Мисля, че вървят ръка за ръка. Гордите и егоцентрични хора трудно ще получат просветление. Според мен, може би, без да е излишна скромността и без да е прекомерна – но имаме нужда от смирение, за да имаме шанс да получим просветление...
Радина Боршош: Мисля, че и двете са еднакво важни, но в хода на събитията, в които в момента живеем – войните и всичко, което не заобикаля, мисля, че е много важно да се смирим...
Мария Стефанова: Искам да си обясня някои неща, които сега се случват в моя живот. Искам да си обясня защо ние сме такива каквито сме. Реагираме ли? Безчувствени ли сме? Загубихме ли усет? Сетивата ни приспани ли са? Не усещат ли какво ни се случва? Как да не задаваш въпроси, когато гледаш света около нас... Невъзможно е...
Защо само най-незначителните въпроси имат конкретни отговори, както казва розовата дама?
Стефан Спасов: Така е. Ако се замислим, в дебелите книги няма отговори или, както казва розовата дама, има четири различни отговора, които нямат нищо общо помежду си – относно основните понятия като живот, вяра, Бог, смърт. Ние не знаем отговорите на тези въпроси и наистина няма книги, в които можем да получим еднозначен отговор, който да ни удовлетворява...
Хубавото на тези въпроси е, че всеки сам намира своя отговор. Това е просветлението, за което си говорим – да минем през живота така, че да намерим нашите отговори...
Животът придобива по-различен смисъл, ако помним смъртта. Неслучайно, просветлените умове се занимават с това какво има в отвъдното. Защото, ако останем само на този малък отрязък, който изживяваме, само на материята и на това, което може да се пипне – животът е абсурден и абсолютно безсмислен. Явно, трябва да има нещо друго и много по-голямо от него, за да го осмисли...
С тези теми, не става ли много тъжно в театъра напоследък?
Стефан Спасов: Може би, има някакъв вкус към извратени неща и някаква естетика на грозното, някакви по-долни страсти... Сигурно, има такова нещо, но мисля че в „Оскар и розовата дама“ е светло-тъжно. Мисля, че е просветено-тъжно. Мисля, че е катарзисно-тъжно...
Мария Стефанова: Театърът си е отражение на живота и е неизбежно това да се отрази. Не можем да бъдем безчувствени и към големите, глобалните процеси, които ни се случват... Нормално е да отразим света – в онази дълбочина, която изкуството може или има право да докосне. Изкуството може да докосне всичко, стига да има отговор. Това е някакъв ориентир, за тези, които са в залата. Тези, които са дошли да споделят и да чуят – сърцата им да откликнат... Иначе за какво е изкуството?... Елате да видите колко е сложно!
Понякога е тъжно, безизходно, обаче животът е живот, за да се живее и трябва да намерим тези опорни точки, колкото и това да звучи комерсиално... Всеки трябва да намери своите опорни точки. За един това е вярата, за друг – надеждата, за трети – силата, енергията... Всичко това е в нас...
Радина Боршош: Освен това, мисля че нашето представление е много повече за живота, отколкото за смъртта. В него има надежда, има светлина. Така че с голямо удоволствие и с пълно сърце каня всеки да дойде да го види. Защото поставя истински важни въпроси, които всеки човек някога, в своя път, си е задавал...
И накрая, един въпрос с усмивка, по Коледа кой е по-силен – дядо Господ или Дядо Коледа?
Мария Стефанова: Ами, хубаво е да има Дядо Коледа. Дядо Коледа е, да речем, детската ни мечта, очакването на просветлението, очакването на празника, очакването на добротата, която се събужда в хората неочаквано. Виждаш един човек, който през цялото време е вървял мрачно покрай теб, а сега ти казва „Весели празници“. Значи, нещо трепва в душата, когато има Коледа... Разбира се, че по-важно е другото...
Радина Боршош: Аз мисля, че и двете отново ни водят към вярата – да вярваш в нещо по-голямо. Рождество е едно много красиво време от годината, което ни напомня за най-важните неща, за семейството – да бъдем смирени, да можем да се вгледаме в другия. И наистина е време, в което да се обърнем към себе си...
Стефан Спасов: Гледайки какво става, и влизайки в зверски задръствания всеки ден преди Коледа, може би – да, Дядо Коледа е по-силен от дядо Господ. Или, както казва Оскар, в нашето представление „Дядо Боже, аз никога не съм се сещал за това, че, всъщност, това е твоят рожден ден“. Така че да не забравяме какво е Коледа – това е рожден ден на богочовека, който е направил така, че да вземе нашите грехове – за да възстанови някакво равновесие в света. Представете си – един човек, какъвто е бил Исус, е бил толкова ценен, колкото цялото човечество. И, за да се възстанови равновесието във вселената, Господ взима него, за да не вземе цялото човечество... Ако се замислим за тези неща по Коледа, може би няма да имаме нужда да пазаруваме чак толкова много...