Иво Братанов е доцент по история на новобългарския книжовен език в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“, доктор по български език. Той е индивидуален член на Съюза на учените в България. За читателите на в-к „Утро“ доц. И. Братанов изяснява произхода на думи, изрази и обичаи, чийто смисъл е известен на малцина от нашите съвременници.
Вазовата повест „Чичовци“ е най-хубавото хумористично произведение от белетристичното творчество на Народния поет. Авторът е използвал различни средства, за да създаде комични ефекти в творбата си, напр. речева характеристика, портретно описание, самооценка на героите и др. Сред тези похвати свое място имат и прякорите на „чичовците“. Ето кратки наблюдения върху смисъла на някои от прякорите.
Варлаам е наречен КОПРИНАРКАТА ТАРИЛЬОМА. Прякорът „копринарка“ е образуван от същ. име коприна, наставките „ар“ и „к“ и окончанието „а“. Същ. име „копринар“ се употребява в някои народни говори със значението „копринена буба; мъж, който точи или продава коприна“. От тази дума с наставката „к“ и окончанието „а“ е образувана формата за ж.р. КОПРИНАРКА. Прякорът може би е свързан с професията на героя – той е гайтанджия. Прякорът „тарильомът“ е обяснен в повестта от самия автор: „Название на едно гръцко хоро по онова време, играно и в градеца.“
Иван е назован СЕЛЯМСЪЗА. Този прякор е образуван от арабската дума СЕЛЯМ „мир, здраве, спасение“, която е сродна с евр. שלם [шалòм] „мир“. Тя е преминала в нашия език чрез турското езиково посредничество. Към думата СЕЛЯМ е добавена наставката sız, която в турския език означава отрицание; следователно СЕЛЯМСЪЗ е „този, който не прави селям, т.е. не поздравява“. Прякорът е обяснен от Вазов в повестта, а по повод на самия прякор писателят коментира: „Едно нещо, което докарваше в изумление всекиго, който се запознаеше със Селямсъза, беше прякорът му. Свети Хараламби! Какъв Селямсъз! Човек, който имаше четиринайсет деца, закачаше младите булки и поздравяваше целия свят освен Варлаама Тарильома, и то не за друго, ами защото се мразеха, и не оставяше никой да отмине, докато му не кажеше добрутро, добър ден и добър вечер (в тоя случай всякога поглеждаше слънцето, за да не сбърка), такъв човек днес носи името Селямсъз, както и съсед му, такъв почтен човек – несериозното название Тарильом! Уви, няма правда и право имаше нашият незабравим Пишурка, дето възпя в небесен химн отсъствието от земята на тая госпожица!“ (Има се предвид стихотворението „Къде се намира правдата“ на възрожденския поет Кръстьо Пишурка; то започва със следните стихове: „Правдо, сладка Правдо, госпожице! / Ревностно тя тража, ей царице! / А пък нигде посвет тебе нема. / Веч – де да та тража – ум не зема.“)
Прозвището на Иванчо ЙОТАТА е свързано с една особеност на Иванчовия правопис; при писане героят винаги означава гласната [и] с буквата i, макар да се старае да следва черковнославянската правописна норма. Самият той декларира, че йотата е достигнала до нас „по отцепредание и прочия“ и задава важен въпрос: „Бива ли сега да се отмятаме сиреч от старите наши славни списания?“
Коно КРИЛАТИЯ е съсед на Варлаам. Любопитен е прякорът на героя, понеже Коно „повече приличаше на бъчва, обута в гащи, отколкото на хвъркато пиле.“
Бай Мичо също има свой прякор – БЕЙЗАДЕТО. Думата е от турско-персийски произход (вж. beyzade) и означава „син на бей; благородник, аристократ“. Този герой е фанатичен русофил, а прякорът му е от езика на завоевателя.
Очевидно е значението на прозвището на Иван БУХАЛА.
Беят е наречен „господаря на мексиканеца“. Интересен е произходът на прякора. Беят притежава бастун от финиково дърво, донесен от Мека, затова хаджи Смион нарича бастуна „мексиканец“. Очевидно е доколко хаджията познава географията, след като свързва думата „мексиканец“ с името на гр. Мека. Разказвачът също с ирония използва това название; за бея отбелязва: „Мразеше ужасно пияниците нощно време и ги биеше безпощадно с мексиканеца… Беят беше твърде справедлив съдия и когато се затрудняваше много в някоя сплетена съ̀̀дба, той немилостиво изгонваше с мексиканеца съдещите се.“
Използването на „говорещи имена“, т.е. имена, които характеризират своите носители, е похват, срещан още в античните литератури. Ив. Вазов също така употребява прякори като средство за характеризиране на героите и за подчертаване на някакво тяхно качество. Кратките наблюдения показват, че прякорите в повестта не са случайно избрани, а най-често са противоположни на физическите и/или душевните особености на героите. По този начин те постигат хумористичен ефект.
Иво БРАТАНОВ