„Отдавна не бях чел толкова добре написан български роман. Историята на изчезналия вече дунавски остров Ада Кале, съдбата и приключенията на чудатия артист и убиец Лазар Караиванов, събрал с много любов и смърт своята колекция от пеперуди. Неговите вихрени пътешествия по цялата земя са хем разтърсващи като лични случки и исторически събития, хем дълбоко митологични и многозначни, без да се натрапват с излишна претенциозност. Запленяваща книга!“. Това е отзивът на писателя Емил Андреев за романа „Ловецът на пеперуди“ на Костадин Костадинов, който спечели Националната награда „Елиас Канети“ за 2023 г.
Победителят в конкурса е роден на 14 ноември 1960 година в Радомир. Висшето си образование завършва в СУ „Климент Охридски“ със специалност „Българска филология“. Известно време работи като журналист във вестниците „Студентска трибуна“ и „Екогласност“. През 1990 година заедно със свои приятели основава издателска къща „Пан“ и се посвещава на детската литуратура. Създава десетки образователни и научнопопулярни творби. По негови сценарии са реализирани филмите „Резерват за розови пеликани“ (2003) и „Легенда за белия глиган“ (2004).
Писателският му дебют е с книгата „Резерват за розови пеликани“ през 1991 година. Втората му белетристична книга - сборник с разкази и повести, е озаглавена „Заливът на Ифигения“ и излиза през 2016 година. През май 2022 година на книжния пазар излиза и романът му „Ловецът на пеперуди“, който преди да спечели наградата „Канети“, беше отличен и с още една престижна награда - „Хеликон“.
Ето какво каза Костадин Костадинов на церемонията в сряда вечерта в зала „Европа“ на Доходното здание.
„Преди това бях имал тук представяне на моя роман, но за пръв път се срещнах с читатели на брега на Дунава, защото
аз съм написал дунавски роман, роман за Дунава
и срещата ни беше много вълнуваща. Благодаря! Като казах „дунавски роман“ и си представям, че става дума за това, че като че ли съм обсебен от тази голяма река още от моята младост. Преди десетина години моят приятел-поет Бойко Ламбовски ме заведе за риба между Видин и Лом. Там разбрах от местните, че един остров се продава като земеделска земя. Бях обсебен от идеята да си купя остров в Дунава и почти стигнахме до финалните щрихи. Беше изключително красив остров на българския бряг, с голяма гора и си мечтаех да си направя една къщичка на едно дърво до брега и да си ловя риба от прозореца на къщата. После служител от агенцията, която продаваше острова, каза, че бързо ще му избия парите, ако го заселя със стотици зайци, които ще се хранят на този остров, ще се плодят и размножават. И аз го попитах: „Добре де, Дунав не залива ли понякога този остров?“ „Много рядко го залива“, отговори ми той. И когато си представих хиляди удавени зайци, се отказах от идеята да притежавам остров. Тогава реших да си го измисля,
така измислих остров, който разположих 100 години назад във времето
под Ада Кале и го нарекох остров Конска глава. На този остров заселих моя герой Бела Сиковари, който си направи къща на кол на брега на Дунава и си ловеше оттам риба - това стана част от моя роман.
Всъщност писането на един роман е като бягство на самотен дунавски остров, поне при мен е така. То те пренася в една въображаема, паралелна действителност, която е далеч от битовите неуредици, далеч от еднообразния живот и това писане е едно щастливо бягство, където работата на автора е една-единствена - само да измисля красиви метафори... Интересното е, че една книга - ако е добре направена - има вълшебното свойство да пренася читателите във вълшебния паралелен свят, измислен от автора. Свят, в който читателите могат да мечтаят и са свободни“.
Представянето на „Ловеца на пеперуди“, за което Костадин Костадинов говори на церемонията в зала „Европа“, беше на 5 октомври в рамките на Международния литературен фестивал Русе 2023. Ето какво разказа той тогава за романа си и за писането въобще.
„Всяка сцена е с различен произход - на някои места, които съм описал в книгата, съм бил лично със семейството си, а за някои от тях съм чел по книгите и в разни извори. Ползвал съм различни извори за тази книга и се наложи доста да чета, особено за македонската история, а други са пълна измислица.
Всичко тръгна оттам, че навремето, преди много години, четох едни спомени на един македонец - анархист
от когото научих историята на остров Ада Кале, но той гледаше на него като мястото, което е идеалният модел на обществото, според анархистите. Всъщност това ме заинтригува най-вече, от една страна. От друга страна, преди години ходих в Америка на гости на един приятел, който е колекционер на пеперуди и има на стената си най-разкошните пеперуди на света - той си ги е купувал, разбира се. Тогава ми хрумна, че няколко неща могат да се съберат и разказът да се конструира според отделни пеперуди. А всъщност всичко тръгна, когато разбрах, че има пътуващ сюжет по цял свят, че пеперудите пренасят душата на човека, когато той умре. Като се съберат оттук-оттам неща и после малко като се поизмисли, и то така се получава.
За Лазар Караиванов-Костуро имам двама прототипи. Единият е цирков артист - Лазар Добрич, от който вземам имената на цирковете и на корабите, с които е пътувал. Заимствал съм от много книги. Дори например има едно вариете във Франция, в което е описана пък биографията на Чарли Чаплин и оттам съм „крал“ описанието - той описва много добре неговата биография, защото е бил по това време артист там. Но някои неща съм си измислил.
Мисля, че
този остров, Ада Кале, е една метафора на свободолюбието
Героят ми практически пораства на остров Ада Кале, който е на 100 км от Видин нагоре по течението и който след 70-те години е потопен под 30 метра вода, но има селище, в което живеят около 3000-4000 души. Островът е потопен от язовир Железни врата, като по този начин проломът Железни врата е запълнен с вода, за да се облекчи корабоплаването по него и да се произвежда електроенергия. Но любопитното за този остров е, че той остава турска територия до 1923 година, защото е забравен на Берлинския конгрес и остава като анклав, далеч от Високата порта в Истанбул - просто са забравили да включат и това градче. Там жителите продължават да са граждани на Османската империя и понеже те не могат да бъдат контролирани, са освободени от данъци и военна повинност.
Аз съм пристрастен към Дунав, към голямата река. Ако сте гледали филма „Резерват за розови пеликани“ и си спомняте, там едни дебелаци се спускат по реката към резервата „Сребърна“. Във втората ми книга също има една повест - „Белият котарак“, където Дунав е в сюжета.
По някакъв начин тази река ме е омагьосала
Преди точно 40 години се спусках с един каяк от Видин до Русе и оттогава съм влюбен в реката. Често съм ходил и за риба, но когато си в реката по цял ден, е много по-различно, защото тогава ти я виждаш и през нощта, виждаш и дивите места. В нея се чувствам в свои води.
А пеперудите - всяка лети при различна съдба. Надявам се, че съм избрал по-любопитни и интересни човешки съдби, които най-малкото да са интересни за читателя. Най-малкото. Понякога идеята за героя ми идваше от самата пеперуда - тогава ми хрумваше, например в началото пеперудата Мъртвешка глава роди цяла глава, защото трябваше да има и Човешка глава. А понякога пък, след като си бях измислил героя и главата дори, се налагаше да намеря пеперуда, която да му подхожда, и тогава трябваше да изчета отново много пеперуди.
Има ограничения, които си налагам
- първо: да не поучавам читателя, после: да не разсъждавам и да не пиша есета, които да слагам в текста и с които да се покажа, колко съм умен. Моят стремеж е да опиша една проста история без никакви отклонения, като самата история да бъде метафорична и да го накара той сам да стигне до моята идея, да не се опитвам да го респектирам с красиви думи. По принцип бягам от красивите думи и дългите изречения - горе-долу това се стремя да правя. Поне на мен са ми интересни такива книги, които не се стремят да ме поучават, искам сам да стигна до идеите им и затова се стремя така да го правя. Мисля, че имам достатъчно опит в писането, аз съм редактирал хиляди книги и предполагам, че съм понаучил някои работи, затова не си позволявам някои неща в тези, които пиша.
Неслучайно 25 години не написах и ред
В началото на 90-те години нашето издателство издаваше и много автори с текстове за възрастни, освен детските книги. При нас минаха и политични книги, и няколко много добри белетристични книги. Но тогава времето беше толкова страшно, че книгите отиваха буквално в склада, а оттам в мазето и нямаха добра съдба, а българските автори си измисляха разни английски псевдоними, защото от годините на соца българският автор беше позагубил малко от авторитета си пред читателите и затова си измисляха вносни имена. И започна всичко от долна мъртва точка, за да разберат българските читатели, че имаме тук автори, които си заслужава да се четат.
В последните години има удивителен бум на български текстове в класациите за продажби на книги
- в последната от 10 бестселъра 7 са на български автори. Не говорим какви са тези книги, но за да има и „висока“ литература, трябва да има книги от всякакви жанрове, които да поддържат читателския интерес и да се продават. Защото издаването на книги е бизнес - аз се храня от това вече повече от 30 години и наблягам на по-малките читатели. Но все пак, за да има читатели, трябва да се разпитат тези, които преди 30 години са чели моите помагала по български език, че сега четат книги за възрастни. Мисля, че донякъде това е нормалният процес, за да се нормализират нещата. Преди 9 септември тиражите на българските книги са били горе-долу като сега, след това имаше удивителни метаморфози - имаше тиражи чудовищни, имаше и ужасни. Мисля, че след 30 и няколко години преход нещата вече вървят към нормализиране и към нормален избор, до появата на автори, които се стремят да се харесат на читателите и които не правят компромис с качеството на текстовете.