Седмицата, която започва от идния понеделник, ще бъде оцветена с една знакова русенска годишнина - столетието на Клуба на дейците на културата /КДК/. Началото на това отбелязване-спомняне, което е замислено под формата на арт салон „Срещи на духа“, ще постави фотографска изложба „Градът“ на Петър Стаменков, която ще бъде открита в 18 часа във фоайето на Доходното здание. Час по-късно същата вечер в зала „Европа“ на Доходното здание виолончелистът Венцислав Николов (който е русенец) и пианистката Лилия Жекова канят почитателите на класическата музика на камерен концерт. В програмата двамата музиканти са включили романтични миниатюри от Роберт Шуман, Фелик Менделсон-Бартолди, Камий Сен-Санс, Мануел де Файя и други. Ще последва среща разговор за КДК. В сряда и петък ще има два спектакъла - „Слуховидецът“ и „Елада Пиньо и времето“ с участието на актьорите Габриела Хаджикостова и Мариан Савов и музиканта Николай Иванов - Ом.
На 26 октомври, четвъртък, от 19 ч на сцената на зала „Европа“ ще гостува джаз триото на Ангел Заберски
в което освен пианистът свирят също Борис Таслев, контрабас, и Стоян Янкулов, перкусии.
В петък в 19 ч в зала „Европа“ ще се състои премиерата на филма „Срещи на духа“ на Симеон Лютаков. Лютаков, който е драматичен и киноактьор, майстор на художествената фотография, а в последно време добавя към тези две свои артистични измерения и филмово заснемане на настроения и състояния, в творчески тандем с Диана Ковачева от КДК е създал една поетична кинобалада с елементи на документалистика, посвещение на 100-годишнината на Клуба. Филмът се реализира с подкрепата на Община Русе по програма „Култура 2023“.
Арт салонът по същество припомня част от дейностите, дом на които десетилетия наред е русенският Клуб на дейците на културата. И всъщност този арт салон фактически поставя началото на поредица събития, които ще бъдат посветени на столетието на Клуба през цялата следваща година, когато през декември е онзи рожден ден, от който се навършват 100 години.
Клубът, както любовно го наричат русенци, които в различно време са били съпричастни и съучастни към всичко случвало се и случващо се в него, е може би
едно от малкото нововъведения в Третото българско царство, които са извън престижния списък на „първите неща“
с които Русе толкова много обича да се гордее и хвали. През януари 1920 година в София се създава Дом на изкуствата - „организация на бъларски творци на изкуствата - артисти, писатели и художници“. Впрочем един от неговите основатели е русенецът Добри Немиров - писателят, създал образци на колоритна пасторална проза. Идеята е артистите от различните изкуства да имат своето място за срещи, за размяна на мнения, за представяне на свои произведения - и най-важното: да се опознават и да си говорят!
През април 1923 година варненци са първите извънстолични ентусиасти, които създават своя Дом на изкуствата, през октомври същата година това правят и в Пловдив. Макар намеренията за това в Русе да бродят още веднага след учредяването на софийския „дом“, реално събитието става през декември 1924 година. Както посочва в своята книга „Дом на всички изкуства“ Надя Петрова, на 16 декември 1924 година вестник „Русенска поща“ съобщава: „Домът на изкуствата и печата в Русе ще започне своята публична дейност с редица беседи на нашия съгражданин писателя Добри Немиров. Обществото се интересува от съществуването на Дома и очаква той да поеме ръководството на културния живот в Русе... С взаимните усилия и доверието между гражданите и хората на изкуствата и печата в Русе най-после ще се създаде и тук едно културно огнище“.
За рождена дата на Дома на изкуствата и печата се смята 19 декември 1924 година. На тържественото откриване Добри Немиров разяснява целите, а русенският писател Трифон Ц. Трифонов описва перспективите и намеренията, официалната част продължава с концерт, а събралите се русенци остават да обсъждат събитието до късно през нощта. Тържеството е в Зимната градина на Доходното здание - тя за дълго време ще остане и в ролята на клубно помещение на Дома.
Учредителите са тогавашният кмет на Русе Христо Стоянов, писателят Трифон Ц. Трифонов, журналистът Кирил Кръстев, режисьорите Борис Еспе и Болгар Багрянов, капелмайсторът Димитър Харалампиев, поетесата Екатерина Манчева, актьорите Р. Тончева, П. Димитров, Б. Димитров, Г. Топалов и М. Червенков, учителите П. Спасов, З. Йорданов, гимназиалният директор Тодор Дашков, художниците Екатерина Диолева, Руси Ганчев, Георги Каракашев и Владимир Лисенко, скулпторът Владо Димитров, професорите Михаил Стоянов и Стоян Брашованов (музиколог), пианистката М. Иванова, адвокат Стефан Узунов и подполковник Н. Михайлов. За председател е избран кметът Христо Стоянов и това нито е случайно, нито е разпространеното в по-късни времена (че и до днес) формално „клатене на шапка“ пред властта. Христо Стоянов е бил учител по философска пропедевтика в Мъжката гимназия в Русе, след това е бил преподавател във Висшия педагогически курс, а след закриването на курса отваря печатница „Учител“ и издава списанията „Ученическа мисъл“, „Здравец“, „Юноша“, „Нов път“ - изданията са насочени най-вече към ученици от различни класове и техните преподаватели. На една от първите срещи след създаването на Дома на изкуствата и печата той казва: „Трябва да ни събере една идея, един стремеж, а именно, в тези критически за страната ни времена - да се отърсим от партизански страсти и дрязги, неминуемо зло за времето ни, и облечени в ризницата на истински родолюбци,
да отърсим духа си от ежби, зависти и кавги, да го облагородим и възвишим
и всецяло да го дадем в служба на отечествените интереси. Нека нашият дом, който се мъчим да създадем, бъде наш храм и светилник и нека ние, които радеем за благоденствието на нацията си, крепим този храм, подклаждаме светилника му, за да може той да свети, да просветлява и съгрява душите на гражданството“.
Домът на изкуствата и печата се нуждае от помещение - но очевидно и той е обречен дълго време да лелее тази мечта, също като Художествената галерия, която дълги години след учредяването си продължава да урежда изложбите в Столарското училище или в читалищни салони. Близо две години сбирките, сказките и изложбите се провеждат в Зимната градина на Доходното здание, в Модерния театър, в училище „Ангел Хаджиоглу“ и в Столарското училище, в читалнята на русенската Градска библиотека. Успоредно с това сладкарница „Тетевен“ става място, където управата на Дома се събира, за да обсъди плановете и задачите си, а пък русенци в именитата сладкарница са научавали с какво предстои да ги зарадват местните артисти и кого са поканили да им гостува от столицата или от други градове в страната. Тук често човек може да види увлечени в разговор Соня Димитрова - Змеицата - съпругата на Змей Горянин, сестрата на Гео Милев Пенка Касабова, Александър Балабанов, Константин Константинов. Както посочва Надя Петрова в своята книга за Клуба, „русенци с почитание се отнасят към тях - (интелектуалците - б.а.), като ги наричат „сенаторите на града“.
През март 1926 година Домът на изкуствата и печата наема втория етаж на кафене „Роял“, като вестниците съобщават, че „Клубът е отворен през целия ден за членовете и гостите на дома“. А през май въпросът за собствено помещение е поставен за пореден път пред общинския съвет. Този път с предложение за построяване на втори етаж на Градското казино. Тази идея битува още от учредяването на Дома. Но и този път тя е оставена без внимание от местната власт - защото скоро предстои лятна ваканция (!) на съветниците. През есента, когато от Дома подават заявление „за отдаване на търг фоайето на театъра за дом по съкратената процедура“, не може да се събере нужното вишегласие, тъй като не всички съветници си правят труда да вникнат в проблема, а някои дори откровено признават своята неприязън към конкретни хора от творческите гилдии. Тези
челни сблъсъци с неразбирането, възпято в популярната басня „Щурец и мравка“
още от Лафонтен и след това от българския художник и поет Александър Божинов, не могат да помрачат ентусиазма на хората, решили „да подклаждат светилника“. Русенското будно общество получава шанса да се докосне до беседи и лекции на интригуващи теми - авторитетни учени и писатели споделят възгледите си за „психологията на Фройда“, ницшеанските идеи, филофските пориви на късния Лев Толстой. Заедно с това предмет на разговор са декаденството, кризата в съвременното семейство, психоанализата, християнството и днешната цивилизация, жената в творчеството на Хамсун, Стриндберг и Вайнингер, образността у Метерних, но също и „племенната култура на българина“, поетиката на Яворов и други теми, свързани с родната литература. Домът организира концерти (поканен е да гостува и композиторът Георги Атанасов, който през 20-те години на 20 век е диригент на Лейбгвардейския орестър). С възторжени аплаузи е посрещната младата балерина Маргита Цонева, възпитаничка на Балетното училище в Берлин, която русенските вестници сравняват с „Изидора“ Дънкан. В празник за хиляди русенци се превръща и гостуването на силистренското музикално дружество „Седянка“. За посрещането и за концерта Домът на изкуствата и печата кани русенските музикални дружества „Лира“ и „Давид“, Градската филхармония, двата русенски градски хорови състави и на 21 май 1926 година огромно множество посреща на пристанището гостите. Вечерта на концерта салонът на Общинския театър се пука по шевовете, а възторгът от изпълненията прелива в спонтанна подкрепа от страна на русенци за добруджанци, които са принудени да живеят в чуждата Румъния.
Домът на изкуствата и печата реди изложби, включва се активно в честванията на 55-годишнината на русенския театър,
посреща нобеловия лауреат Рабиндранат Тагор
Индийският „певец на любовта“ пристига в България на финала на своето европейско турне в края на 1926 година, поканен от софийския Дом на изкуствата. На път за Букурещ на 19 ноември в 11.15 часа той слиза на гарата. Вестник „Последни русенски новини“ описва това така: „Събраното множество със затаен дъх ожида да види поета. Ето, най-сетне той се показва. Всички се раздвижват, свалят шапки и аплодират поета. Той поздравява с бавен, ритмичен жест - с махане на протегната ръка. Всички чувстват мистичния чар, който лъха беловласата фигура на Тагор. Лицето му е бледо, набраздено с големи бръчки, слабо и наподобява лице на аскет... Общо Рабиндранат Тагор наподобява древен библейски пророк“.
Според първия председател на Клуба след 1944 г. Момчо Крумов, който също е бил сред посрещачите на Тагор, идването на индийския поет е сред най-значимите събития за Русе. Крумов предлага да бъде поставена паметна плоча на мястото, където гостът е изнесъл беседа пред русенци. Впрочем в интервю, взето от русенския журналист Веселин Димитров, Рабиндранат Тагор споделя своето по-късно станало пророческо прозрение, че материалната култура ще убие духовната в Европа.
Наред със срещите, концертите, изложбите, спектаклите и сказките Домът на изкуствата започва да създава и свои клубове - като литературно-културния клуб „Северянин“, който определя себе си като „литературно ядро при Дома на изкуствата и печата, с което е в генетическа връзка“. Това става през септември 1928 година, а през следващия месец излиза първият брой на вестник „Северянин“ - наследник на вестника със същото име, от който са отпечатани четири броя през 1926 година. Издателят на уникалния селски литературен вестник „Светлоструй“ Димитър Добрев е получавал морална подкрепа за своето щръклевско издание и ценни литературни съвети от русенския клуб „Северянин“. Клубът издава първата книга на Змей Горянин „Аз и Другият“, а клубният вестник публикува критически отзиви за книгата, която е белязана от новаторски подход и специфична диалогичност. „Северянин“ дава път и на още един дебют - на
книгата „Недопити чаши“ на поета с артистичен псевдоним Несретник
зад който стои лирикът Димитър Дянков от бохемския кръг на Христо Смирненски и Райко Алексиев. Неговата стихосбирка „Недопити чаши“ излиза с предговор от Фра Дяволо (един от псевдонимите на Райко Алексиев).
В живота на Дома на изкуствата и печата имат място не само аплаузите и адмирациите, но също и закачките и споровете. На шега Домът организира имитация на конкурс „Мис България“ - по аналогия с конкурса в София, спечелен от врачанката Люба Йоцова, която е завършила френския пансион в Русе „Нотр Дам дьо Сион“. А в началото на 1930 година художникът Георги Каракашев, един от учредителите на Дома, влиза в остър спор с „литерар-културния клуб „Северянин“. Художникът е възмутен от лошия вкус на „Северянин“, който се е афиширал като патрон на изложбата на руския художник Муромцев - него Каракашев безапелационно нарича „занаятчия“.
През лятото на 1931 година пък двама от най-активните членове на Дома - Тодор Дашков и Стефан Узунов, влизът в остър спор. Както пише Надя Петрова, спорът възниква по повод наградения в конкурса на Столарското училище проект за мебелировка на художника А. Монов. Вестник „Русенска поща“ става арена на ожесточената размяна на мнения на Дашков и Узунов, които взаимно се обвиняват в тоталитаризъм, посредственост и липса на вкус.
В края на 1932 година в Русе оркестърът на Милико Басан, който свири в Градското казино, свири The Jewish Jazz. Постепенно джазът си пробива път и от отричана и предизвикваща иронични насмешки музика се превръща в любима и желана.
С нахлуването на новата власт
през септември 1944 година всичко съществувало дотогава започва да се брои за ретроградно, излишно и дори вредно
Едва ли за някого ще прозвучи странно, че призивът на лоялни към новата власт русенски журналисти, художници, артисти към техни колеги да изградят културен фронт заедно с културната секция към ОФ в Русе, остава подминат. Но в края на 1945 година Камарата на народната култура създава в Русе Клуб за наука и култура. Негов първи председател е Момчо Крумов, а секретар е Георги Чендов, който по-късно ще стане последователно директор на Операта и на Художествената галерия. Към клуба се сформира струнен квартет, който изнася много концерти, литературен клуб „Никола Вапцаров“, под егидата на клуба се откриват изложби, издава се вестник „Дунавски културен фронт“, който по-късно става само „Културен фронт“.
Ако някой си мисли, че поне въпросът с клубната база е решен, то той греши. Митарствата и прошенията продължават - макар че официално има помещение, „отпуснато“ за клуба. То се намира на улица „Черно море“ 1 и представлява пространство 7 на 22 метра и една стая към него. А от 1950 г. е спряна и субсидията за провинциалните клубове и не след дълго идва и закриването им.
Десет години по-късно, през януари 1960 година, е учреден Клубът на дейците на културата. С надеждата управляващата комунистическа партия да има „ценен помощник в борбата за извършване на културната революция“. Това обаче не пречи този „помощник“ да бъде оставен да митарства и да обитава временно различни помещения, като едно от най-приличните и подходящи за работата му е Домът на учителя. Но ето че
на 25 ноември 1971 година Клубът най-после отваря вратите на своя собствен дом - на улица „Константин Иречек“
в реставрираната красива и стилна къща, строена от русенския търговец и кмет на Русе от 1903 до 1906 година Георги Мартинов. Тази къща е една възхитителна метафора на онова, с което Русе се чувства особено горд и величав - онова което дава основание на града да нарича себе си Малката Виена. Мартиновата къща е построена през 1900 г. по проект на именития архитект Нигос Бедросян, а фреските и декоративните елементи по стените и таваните са дело на италианския художник Карло Франческони, изобразил тук през 1902 година музите на изкуствата и покровителите на занаятите и търговията. Впрочем, докато италианският талант разкрасява не един и два русенски интериора в началото на миналия век, той самият също остава впечатлен от страната, където ценят неговото изкуство, и започва да се подписва Карло Зограф. Задачата на реставраторите през 70-те години е да възстановят величието на красивата къща, а към нея се добавя стилна виенска мебел, скъпи завеси и абажури. Така русенският артистичен свят получава най-красивата и най-изискана база - и тя години наред е повод за бяла завист от всички, които гостуват в Клуба. Получили най-после своя достоен дом, работещите в сферата на културата изведнъж се размечтават и в смелите си блянове дори виждат и помещенията на спортния магазин „Атлет“ на първия етаж в сградата също като част от клубната база салон за концерти, изложби и други такива естетски изживявания. Разбира се, това е сметнато за прекомерно излишество. Но по-важното е, че Клубът вече навлиза във фазата на най-истинския си живот.
Литературни срещи, представяния на книги, камерни спектакли, изяви на русенски и гостуващи артисти, музиканти стават едно щастливо ежедневие. Тук посрещат един от големите български поети Атанас Далчев, тук гостуват преводачи като Леда Милева, Кръстан Дянков, Симеон Хаджикосев, забележителни са вечерите от серията „Кафе-театър“, „Клуб-театър“, както и така наречените „вечери на прочита“, на които русенци се докосват до съвременна драматургия и белетристика в изпълнение на актьори като Климент Михайлов и Миланка Петрова. Интерес предизвикват различни циклични поредици като „Български творци, свързани с Русе“, „Бележити годишнини“, „Филми, за които се говори“, „Световни кинорежисьори“ и други. Това са поводите за
гостувания на оперната прима Стефка Евстатиев, магьосника на хоровата музика Васил Арнаудов, актьорите Домна Ганева, Николай Бинев
По-зрелите русенци със сигурност помнят шедьоври като моноспектакъла „Палачът“ на актьора Огнян Каменарски, режисиран от Душко Добрев, поетичните спектакли на завладяващия Никола Чиприянов като лиричната чеховска атмосфера в „Писмо до учения съсед“, както и продължението на тази линия от Чипито с полска поезия и снегова собствена авторска вече в началото на 21 век. В театралната поредица се вписват и моноспектакли от по-ново време, като камерната артистична атмосфера става естествен декор за творческите изяви на Иван Самоковлиев, за пърформанси като артистична вечер на приказните истории на художничката Еслица Попова, доразказани с думи от Диана Ковачева.
След началото на т.нар. демократични промени, когато комерсиализацията и прагматизмът постепенно, но властно и неумолимо изместват изкуството от дневния ред на българското общество, Клубът остава едно от малкото места, където продължава да витае духът на артистизма. Тук се представят всички броеве на единственото излизащо от 1990 година насам списание за литература и култура „Брод“, продължават гостуванията на артисти от столицата и други градове. Знаково става присъствието на джаза - Клубът става дом за джаз формацията на неповторимия
Петър Петров-Парчето - самият той е една от емблемите на Клуба
Джаз вечерите събират русенци „от една и съща кръвна група“, които си носят ядките и предпочитано питие, за да прекрачат с помощта на Парчето и другите джазмени в пространствата, където родствата са по любов към музиката на свободата. Запомнящи се са и удивителните срещи с киното, в които въвежда публиката не друг, а Коста Биков, който показва и разказва за шедьоври на европейското и световното кино.
Думите са слаби, за да опишат онова чувство за принадлежност към вълшебния свят на изкуството на хората, припознали Клуба на дейците на културата като просто КЛУБА - като мястото, където непременно трябва вечер след работа да се отбиеш, защото дори и да няма специално събитие, можеш да пиеш една лимонада или нещо по-силно на бара и да се видиш с хора, с които ти е приятно не само да си говориш, но също и да си мълчиш. На входа до вградения в мозайката надпис „Salve“ посрещаше чичо Русан - докато не те е опознал добре, той задължително проверява имаш ли „карта“, заветното малко картонче с калиграфски изрисуваната емблема на КДК. Горе имаш шанса да зърнеш госпожа Тодорова (тя беше „госпожа“ и никога „другарка“, дори и в най-злачните социалистически години - та тя бе оживялото въплъщение на друга епоха, за която копринените тапети, резбованите мебели и тапицирани в дамаска „старо злато“ бяха нещо естествено). А милият Боянчо старателно отнасяше към бара вече празните чаши и бодро откликваше на всеки поздрав...
Днес всичко това е заключено. Спомените са заключени в паметта. А Мартиновата къща е затворена. Защото след като години наред валяха купища обещания за не наложителния, а задължителния и вече спешен ремонт, тези купища обещания вече заплашват сериозно този неповторим и в архитектурен, и в преносен смисъл на думата русенски шедьовър. На няколко местни управи и главни архитекти не им стигна времето, желанието, а най-вече разбирането за стойността и смисъла на Клуба - за да започнат най-сетне да спасяват Дома на изкуствата. Преди четири години някои кандидати за кметове правеха предизборни срещи в Клуба - сега това вече не е възможно. А заричанията и добрите намерения явно са си останали там - при ронещите се зографисани тавани, при пропуканите стени и при спрелия стенен часовник.
Изкуство ли? Какво беше това?
Всъщност какво ли би могло да се очаква от местна власт, която е допуснала продан на част от къщата в такава степен, че днес дори входът и стълбището да са частна собственост?! И нито една управа след това не си е мръднала пръста, за да опита да поправи тази ужасяваща нелепост...
„Каквото имаме - не го ценим, а изгубим ли го - плачем“. Тази горчива мисъл се натрапва все по-отчетливо в разсъжденията за Клуба. Дали стогодишнината на този Дом на изкуствата и печата не би раздвижила застоялата вода и не би провокирала някого към действие за спасяване на този символ на честта, свободата и достойнството на изкуството в Русе? Толкова би било хубаво, ако се появи някакъв знак, който да даде повод за оптимизъм...