Една от древните рисувателни техники е акварелът. Историческите сведения отвеждат към стародавни времена. И припомнят, че акварелни са рисунките върху древноегипетските папируси. Акварели са рисували етруските - представителите на онази древна цивилизация, населявала през първото хилядолетие преди новата ера северозападната част на Апенините между реките Арно и Тибър. Смята се, че именно с акварел са изписани стените на римските катакомби в началото на нашата ера. Ранната китайска живопис от епохата Сун представлява не друго, а акварели, рисувани само с черен туш, като при това художниците са постигали неимоверно широк спектър от оттенъци - от наситеното черно до сребристо сиво.
Сред най-известните майстори на прозрачния рисунък са английските акварелисти Джоузеф Търнър, Джон Констабъл, французите Жан Жерико и Оноре Домие, руските художници Карл Брюлов, Иля Репин, Василий Суриков. Българските акварелисти не им отстъпват по майсторско владеене на четката и водните бои - достатъчно е да си припомним работите на Константин Щъркелов, Никола Маринов, Васил Стоилов, Александър Телалим.
Работата с акварелни бои, колкото и като резултат да изглежда въздушна и направена на един дъх, е достатъчно сложна и отговорна, може да се каже дори капризна - професионалистите твърдят, че тя изисква (освен другите качества, задължителни за хората на изобразителното изкуство) бързина и отработена техника. Всяка волна или неволна грешка тук е абсолютно недопустима. Просто защото не е възможно да я поправиш, като я покриеш с друг цвят или с ново изображение върху старото.
Дали затова срещите на русенската галерийна публика с художествени произведения, изпълнени с акварелна техника, не са твърде чести?
Неотдавна в изложбената зала на русенското Дружество на художниците на „Борисова“ 6 бе представена точно такава експозиция - трима русенски акварелисти показаха свои работи, които бяха обединили под названието „Различни“. За съжаление,
тази изложба остана в залата необичайно кратко
- по-малко от десет дни. Така със сигурност мнозина, които биха се зарадвали на таланта на две млади авторки - Айля Жавит и Лора Стефанова, и значително по-зрелия Цветан Симеонов, не са успели да се проникнат от вълшебната атмосфера, която създаваха техните творби.
Като се има предвид и фактът, че в залата на „Борисова“ 6 в последните години по-чести са изявите на кога по-сръчни, кога не чак толкова скопосни, но лишени от заслепяващата искра на таланта автори, спокойно може да се твърди, че когато там се представя творчество на несъмнени дарования, е нужно повече време за изложбите. Вече отвикналите да виждат там истинско изкуство русенци първо трябва да надникнат през високите стъклени прозорци, за да видят, че несъмнено си заслужава да влязат в залата - и след това да разкажат и на други, че на „Борисова“ 6 има изложба, която си струва, не, даже трябва /!/ да се види. Всъщност може би точно заради това ми се иска да разкажа за тази краткотрайна, но запомняща се изложба на акварелистите - за да може следващия път, когато Айля Жавит, Лора Стефанова и Цветан Симеонов решат да покажат какво правят, читателите на „Утро“ вече да са наясно, че това събитие трябва да се посети и да се сподели. А пък кой знае - може в един момент да възникне идеята и други посветили се на акварела да се присъединят и изложбеният салон срещу централния вход на общината да влезе в ролята на един приказен акварелен Авалон.
Като казвам Авалон, нямам предвид само
една от темите в работите на Цветан Симеонов - натюрмортите с ябълки
(авторът на легендата за крал Артур Джефри Монмутски превежда Авалон именно като „островът с ябълките“). По-скоро се опитвам да предам с думи онова усещане за светла магия, което витаеше в залата, населена с работите на Айля, Лора и Цветан.
Носталгичните туфички памук, напиращ да излезе от кутийките на откъснатите стръкове, топлите съчетания на уют и сподавена тревожност в домашните (само на пръв поглед!) натюрморти, тиктакащите часовници и загадъчните погледи на полупрозрачните сфери, взиращи се в човека отсреща, но и пречупващи незапочналия полет на книжните жерави, както и причудливите светове, в които лица и кули плавно пресичат небесния ефир на Цветан Симеонов.
Портретите на млади хора, нарисувани от Лора Стефанова - момичета и момчета със замислени погледи, с питащи очи, с усмивки, издаващи по-скоро колебливост или несигурност, или лица, върху които е изписана дружелюбна откритост.
Магическите цветя на Айля - в тях ботаниката е втори приоритет, първият е загадъчната история, която розата, лилиумът, орхидеята, лотосът разказват приказки на помъдрялата от зрялост дюля и на синия паун, вторачил митичното си око в някакви необозрими пространства, които вижда и чете единствено той.
Удивително е как различните теми и изобразителни похвати на тримата художници някак ненатрапчиво се допълват и
съставят една хармонична атмосфера
в която всеки от тях запазва своята индивидуалност и своеобразие, но заедно с това различните посоки намират своите пресечни точки и допирателни и звучат като лиричен, но жизнерадостен хорал.
Амбицията в Русе да се представи една изцяло акварелна изложба е на Цветан Стефанов. Поне от 1982 година не е правена такава експозиция, казва той. Когато поканил двете млади авторки да станат част от неговата идея, заглавието дошло напълно естествено - „Различни“, каквито са всъщност и тримата. Обединява ги слабостта към акварела, като и тримата признават, че тази техника им дава възможност най-добре да изразят себе си и да покажат това, което ги вълнува и провокира.
Много обичам акварела, казва Лора. И добавя: „В акварела художникът няма право на грешка. Премисляш, гледаш и когато си уверен, че знаеш какво искаш, тогава правиш“.
„Винаги съм се възхищавала на тази ефирност на акварела. За да я постигнеш обаче, задължително трябва да се освободиш от стреса, който и без друго владее всичко и всички. Просто влизаш в друго състояние. И започваш да рисуваш. И не е задължително предварително да си набележиш строго сюжета. Понякога стават изненадващи неща - изненадващи и за самата мен“, казва Айля.
Двете момичета се познават от русенското средно училище „Възраждане“
където са завършили паралелката по изобразително изкуство. Там Лора е била в студио „Графика“, а Айля - в студио „Живопис“. Айля и днес обича да прави графични изображения, като често пъти нейните графики имат... акварелна основа! Тя е израсла в село Бъзън, откъдето е родом. Рисува от малка - и очевидно дарбата й е ставала предмет на разговори на родителите й с близки и познати. „Една комшийка познаваше Дилян Хубанов и ни посъветва да се свържем с него. Тогава той преподаваше скулптура във „Възраждане“. След като завърших седми клас, кандидатствах в Математическата гимназия - приеха ме, но в паралелка с немски език, а аз не исках. Кандидатствах и в Техникума по облекло, но там не ме приеха. Така че останах и завърших осми клас в Бъзън, като през това време ходех на курс при Дилян Хубанов, за да се подготвя за следващото кандидатстване. И то вече беше сполучливо“, разказва Айля.
В това време Лора учи в русенското училище „Христо Ботев“. Близък на семейството решил, че е добре да покаже папка с нейни рисунки - „едни смешни неща“, уточнява Лора - на един от русенските художници. „Тежката дума“ на корифея била: „Пълни глупости!“. Въпреки това след седми клас тя решава да кандидатства в Националното училище по изкуствата - оттам я отпращат със съвета да тръгне на уроци и година по-късно да подаде документи отново. Но момичето избира „Възраждане“.
След абитуриентския бал Айля решава да учи дизайн в Русенския университет, но заданието на кандидатстудентския изпит -
да се нарисува туба за бензин
- я обезкуражава. Очевидно бензиновият бидон не е в състояние да я вдъхнови достатъчно и в крайна сметка една от малкото артистични специалности в РУ остава без студентка с фамилия Жавит. Но пък такава студентка същата година се записва след успешно издържан изпит в специалността „Стенопис“ във Великотърновския университет.
Дизайнът в РУ не е съвсем капо - това учи Лора, която освен дарбата да рисува притежава и определена техническа нагласа, което явно е решаващо за успеха й на кандидатстудентския изпит. След като се дипломира, Лора отваря вратите на широкия свят и навлиза в едно шарено и пълно с пъстри обрати приключение. Това приключение започва от русенска фирма за интериорен дизайн, но много скоро желанието за по-нестандартни занимания отвежда младото момиче в София. Много искала да работи в Киноцентъра - и успява да сбъдне тази своя мечта. Отива там с една папка, пълна със скици, герои, характери - и кандидатства за място като аниматор. Така две години русенката рисува анимационни герои и техните перипетии. „Киноцентърът имаше договор за две години с една фирма от Съединените щати за поръчкови анимации. Всъщност това бяха последните такива анимации по поръчка. И фактически това беше и залезът на рисуваната анимация“, разказва художничката. След това тя заминава за Бургас, където става част от студио за графичен дизайн. Но не след дълго се завръща в Русе - и отново работи в сферата на мебелния дизайн.
А после си грабва шапката и се отправя към... Швеция!
Пет години посвещава на младежките доброволчески програми ЕДС. В работата й влиза общуване с младежи, а също и с деца аутисти, където води занимания и по изобразително изкуство, изработва плакати, оформя различни материали, които са част от програмата. В градчето Векшьо в Южна Швеция се ражда и едно нейно произведение, което е различно от рисуваните герои - това е дъщеричката Мила, чийто баща е французин, също доброволец. И тъкмо с Пиер и невръстната Мила русенската художничка прави още един зашеметяващ кръг и се озовава в махала Ребревци в Еленския балкан. „Там е прекрасно - но Мила расте и в един момент махалата вече не беше вариант за нея, затова ние двете се върнахме в Русе, а Пиер остана в Балкана, където се чувства идеално“, обяснава Лора. Тук акварелистката започва работа като преподавател по рисуване в Професионалната гимназия по дървообработване и вътрешна архитектура. И портретите, които представи в онази лятна изложба, са нейни
акварелни изображения на учениците, на които преподава
Докато Айля навлиза надълбоко в техниките на стенописа, усвоява също и тънкостите на живописта, а успоредно с това учи и педагогика на изобразителното изкуство. „Учех също и витражи, и мозайка, и керамика, и графика - всичко ми беше интересно. Нашите преподаватели Борис Желев и Димо Заимов бяха плътно до нас - чудесни хора! Това бяха прекрасни години. А и самият град Търново е толкова живописен. И до днес той си остава любимият ми град. Когато се дипломирахме, имаше практика различни фирми да идват и да ни предлагат работа“, разказва Айля.
Така току-що завършилата художничка попада на работа на круизни кораби. Четири месеца плава в Карибско море и трупа впечатления, които по-късно ще се появят като различни детайли или нюанси в картините й. След това известно време работи в офис, а от 2008 година става асистент дизайнер в русенска фирма за облекла, като там натрупва опит в сферата на модната индустрия. Десет години по-късно взема решение
да промени кардинално нещо в живота си - заминава за Лондон
„Работех като сервитьорка в един хотел - всеки ден срещаш много хора от различни държави, ден с ден не си прилича, всичко е много динамично. И тогава се върнах към рисуването и към акварела. Да, именно Лондон ме върна към акварела. Преди това в България рисувах портрети със сух пастел. Но акварелът беше отдавнашна моя мечта. В Лондон ми беше много хубаво да бродя по улиците, обикалях музеите, рисувах си... Бях в хармония със себе си“, разказва Айля.
Лондон среща отново двете момичета, които се познават от гимназията.
Лора отива на гости при сестра си в британската столица и там се вижда с Айля
„Обиколихме заедно де що можехме - галерии, музеи. Помня, че се шегувахме: „Ние с теб изложба ли ще правим?“. И ето че няколко години по-късно идва Цветан в ролята на съдбата - и правим изложба!“, смее се Лора.
„Казах на Хрисанд Хрисандов, че искам да направим акварелна изложба, каквато отдавна не е правена в Русе - и той ми подсказа имената на Айля и Лора, които са били негови ученички във „Възраждане“, обяснява Цветан. И за двете момичета това е първа „офииална“ изложба. Айля е показвала свои работи във Велико Търново, Лора е правила самостоятелна изложба в камерна зала в Швеция. Но „Борисова“ 6 реално е същински дебют за двете млади авторки.
Наблюдавам природата, нещата и зареждам погледа си с форми и цветове, обичам да виждам различни форми и текстури, казва Айля, която е художник на свободна практика.
Харесва ми контактът с хората, а с младите хора тези контакти са си откровено предизвикателство, казва Лора, чиито ученици-модели от портретите тази година са 12 клас и тя им води практическото обучение по полиграфия.
А Цветан обяснява: „Това е третата значима изложба, която организирам и в която участвам. Тя е и първата, в която представям само акварел“. И на свой ред признава:
„Рисувам отпреди да сглобя и произнеса сложно изречение“
След като завършва Математическата гимназия, той кандидатства във Великотърновския университет, но житейските обстоятелства го изправят челно пред другата негова любов - авиацията, в Долна Митрополия. „Никога не съм спирал да рисувам, винаги съм чувствал това като отдушник - да изляза от ежедневието, което понякога доста притиска“, казва Цветан. Стимул за първата му изложба в барчето „Джони Уокър“ на кея му дава художникът Даниел Дянков, известен с енигматичните си поетични вариации.
„После се завъртяха нещата. Сега често си припомням какво ни казваше Борис Василев, който ми е преподавал рисуване в училище. Питаме го какво е абстрактно изкуство. Той ни заведе в галерията. Спряхме пред един натюрморт с жълти и червени листа. Той ни пита: „Какво усещате?“. „Есен“ - отговаряме ние. „Ето, това е отговорът!“, погледна ни маестрото. Борис Василев ни питаше не какво е искал да каже авторът, а какво чувстваме, като гледаме картината. След като не ме приеха в Търново, той ми каза: „Не си се изложил - но обещай, като свършиш договора с държавата, да направиш изложба“... Харесвам русенските художници, често „крада“ от някои от тях. Харесвам онези мехури, които в картините на Николай Караджов зареждат пространството с мисли и емоции, а след като видях миниатюрите на Володя Кенарев, си казах: „Това е пътят, който ми е интересен“. Впечатляват ме Ваяна Панкова, Веселка Дойчинова, Мартин Петров, провокират ме кратките форми на Вальо Георгиев, ранният Роберто Андреев“, продължава той.
Цветан Симеонов, който от десет години е член на Дружеството на художниците, иска да върне в него младия дух. „Държа в дружеството да влязат повече млади хора, защото един огън, като не му добавяш нови съчки, угасва“, казва той. И това е едно от обясненията, които той дава за инициативата за тройната акварелна изложба.
Друг е въпросът, че в случая
„триото“ пее различни арии, но успява да сглоби една органична и хармонична композиция
която караше хората, влезли в залата на „Борисова“ 6, да се чувстват не просто равновесно, а дори озарено и да изпитват вълшебната тръпка на желанието сами да създават нещо красиво и възвишено в своите малки лични светове.
За това допринасяха натюрмортите на Цветан, в които всяка композиция разказваше история и отвеждаше в някакви причудливи старинни къщи, пълни с тайни и с вълшебни аромати. Пясъчен часовник, перо от птица, недопита чаша вино и стрелички от дартс, на които е обърнал гръб малкият хартиен жерав - в тези на пръв поглед нахвърляни асоциации човек при вглеждане може да открие закономерности и отправени послания, които граничат с тиха вглъбена мъдрост. Тогава Цветан обясни простичко: „Всеки ден, дори и да изглежда съвсем обикновен и обичаен, всъщност представлява преживяване, събитие, което можем да разкажем не само с думи, но и с няколко предмета, като ги разположим по определен начин - така че всеки натюрморт да прави разказ за малките чудеса от делника“.
А за какви малки чудеса мечтаят Айля и Лора?
Лора: „Иска ми се калканите и празните пространства в Русе да бъдат оформени от артисти - могат да бъдат нарисувани исторически сюжети или други събития и символи, свързани с града. Така ще бъде представен артистично обликът на нашия град. Той е толкова хубав - и ако не е ужасният въздух и кошмарният пек през лятото, ще бъде направо чуден! В местната управа има едно голямо липсващо звено - няма експерти, които активно и енергично да се занимават с архитектура и култура. А освен това си мисля, че би било добре да има и паралелка в някоя от гимназиите по анимация, децата да работят с новите технологии и да правят изкуство“.
Айля: „Искам да се случи така, че хората да спрат да вредят на другите и да ги карат да страдат. Много злоба се е насъбрала у хората и добрите човеци страдат от това. Така ми се иска да спре лошотията и злото и да можем да се радваме на хубавите неща, които не са малко. А, и още нещо: ще ми се да дойде времето, когато виенчани ще казват на Виена Малкия Русе“.