Писател, роден през 1910 година в Париж, чиито мисли са обзети от „нимфетки“, както той нарича сексуално привлекателните момичета на възраст между девет и четиринадесет години. Това е основният персонаж в една книга, излязла в САЩ точно преди 65 години - на 18 август 1958 година. Основнен, но не главен. Защото главният герой в книгата е едно момиче, с чието име тя е озаглавена - Лолита! И това име се превръща в нарицателно в целия свят.
Книгата донася на автора си Владимир Набоков огромна световна слава. Тя неизменно е в рейтингите на най-големите романи на XX век. Според списание „Тайм“ е сред стоте най-добри романа на столетието, а според влиятелното американско издателство „Modern Librar“ е в списъка на стоте най-добри романа за всички времена. И никой не оспорва мястото му в тази класации, колкото и условни да са самите те.
Набоков пише „Лолита“ на английски език, пътешествайки из Съединените щати. В романа разказва за интелектуалеца на средна възраст Хумберт Хумберт, който се запознава с 12-годишната Долорес Хейз, галено наричана Лолита. Срещата им е в дома на нейната майка, където той живее на квартира, за да пише роман. Хумберт се влюбва в момичето. Започва връзка с майка й, а след като тя е блъстната от кола, Хумберт пътува с Лолита с кола из Америка.
Написана в Америка,
творбата се различава от произведенията на тогавашната епоха
в които прозвучава отзвукът от политиката и блоковото противопоставяне Изток-Запад /нищо ново под слънцета, нали/. Набоков създава романа петнадесет години след заселването си в Америка - време, през което той усвоява нравите и порядките на тамошното общество. Авторът се стреми да покаже не дидактическа творба, а произведение, което съществува само за естетическа наслада. Според него една белетристична творба не трябва да дава сведения за политическата обстановка в дадена страна или да е отражение на душевността на създателя й. Интересно при този роман е това, че той е написан в Америка, представя и носи духа на тамошното общество, но въпреки това е включен в канона на руската литература, без да има нито една дума посветена на Русия в целия наратив.
27 години преди романа си „Лолита“, в Берлин Владимир Набоков пише стихотворението „Лилит“, в което лирическият герой също е изпълнен със страст към много младо момиче. В древноюдейската митология Лилит е първата жена на Адам, която се превръща в зъл демон.
Малко известен е фактът, че макар да е емблематичен за творчеството на Набоков, романът „Лолита“ не е първото произведение на писателя, в което се появява подобен сюжет. Новелата „Вълшебникът“ е своеобразен предшественик на романа. Магическата проза на новелата е „първата плаха тръпка“, от която се ражда „Лолита“. Сходствата в сюжетите на двете произведения не са никак малко.
Героят на Набоков в „Лолита“ - Хумберт, нарича младите момичета „нимфетки“ и им приписва демонични черти.
Първоначално Набоков
планира да издаде романа анонимно, защото се страхува от скандал
Скандал наистина съпътства излизането на книгата, но както е известно, лоша реклама няма. „Лолита“ донася на Набоков не само огромна слава, но и приходи, които му позволили да изостави преподавателската си дейност в САЩ и да се пресели в Швейцария.
Смята се, че в основата на романа за любовта на Хумберт към Лолита е истинска история от 40-те години на миналия век в щата Ню Джърси. Там 50-годишният автомеханик Франк Ласал отвлича 11-годишната Сали Хорнър, служейки си с измама. Ласал хваща момичето в кражба на тетрадка, представя се за агент на ФБР и чрез шантаж я принуждава да избяга с него. Двамата пътуват из Щатите 21 месеца, преди момичето да избяга от похитителя си и да позвъни в полицията. През 1950 година Ласал е осъден на 30 години затвор. Темата с пътуването с кола и приликата между Сали и героията на романа на Набоков навеждат на мисълта, че именно този случай е в основата на романа.
Преводът на романа на руски е направен от самия Набоков и той е публикуван в Ню Йорк през 1967 година. В Русия книгата излиза през 1989 година.
Романът е екранизиран два пъти
Първата екранизация е англо-американският филм „Лолита“, заснет от Стенли Кубрик през 1962 година. Сценарият е написан от самия Набоков, но в крайна сметка той е използван твърде малко. Главната роля е поверена на Сю Лайън. Тя е избрана от Набоков и по време на снимките И е на 14 години. В ролята на Хумберт Хумберт влиза британецът Джеймс Мейсън. Лентата активизира организацията „Католически легион“, която настоява сексуалните сцени между Хумберт и Лолита да са показани само с намеци.
Втората екранизация на „Лолита“ с режисьор Ейдриън Лайн, излиза през 1997 година. За главната роля първоначално е поканена Натали Портман, но тя отказва по религиозни съображения. Портман е от еврейски произход и родителите й са против участието й във филма. За ролята на Хумберт Хумберт е обсъждан Дъстин Хофман, но той отказва поради съвпадане на снимките с участието му в друг филм. В крайна сметка я получава Джереми Айрънс и той я играе по изключителен начин, повече от великолепно. Партнира му 15-годишната Доминик Суейн, за която това е дебют в киното.
В сцените, в които тя стои на коленете на Хумберт или изобщо се докосва до него, помежду им има възглавница, а във всички интимни сцени участват дубльорки.
На кастинга за ролята на Лолита се явяват 2500 момичета
Когато броят на кандидатките е сведен до 100, Джеръми Айрънс се включва в избора на своята екранна партньорка, разигравайки сцени от филма с финалистките.
След излизането на лентата 24 страни забраняват или ограничават представянето й. Филмът е приет нееднозначно в САЩ, в Австралия излъчването му е забранено за две години заради „пропаганда на педофилия“. В Европа DVD-носителят се продава само на пълнолетни лица.
Ролята в „Лолита“ и до днес е най-известната работа на Суейн в киното.
Критиците отбелязват и за двете екранизации, че нито една от двете Лолити не изглежда наистина на 12.
Вместо да предствяме Владимир Набоков, чийто термин от романа „нимфетка“, навлиза в психологическата наука, привнесен от литературата, ви предлагаме
негов словесен автопортрет
Известно е, че той се отнася с голямо внимание към това, което говори публично: винаги иска текста на разговора, за да го види; след това безмилостно го пренаписва, а ако някои от корекциите му не са въведени, се гневи много силно. Затова резултатите от неговите интервюта накрая са всъщност плътни афористични изказвания.
Предлагаме колекция от интервюта на писателя от различни години, негови писма до редактори (също доста забележителни), включени в книгата „Строги съждения“.
* „Мисля като гений, пиша като изтъкнат автор и говоря като дете“.
* „Никога през живота си не съм се напивал. Никога не съм използвал трибуквени момчешки думи. Никога не съм работил в офис или въглищна мина. Никога не съм принадлежал на нито един клуб или група“.
* „Лесно е да се изброят нещата, които ме отвращават: глупостта, тиранията, престъплението, жестокостта, популярната музика. Страстите ми са най-силните, познати на човека: писането и ловенето на пеперуди“.
* „Само амбициозната нищожност и изтънчената посредственост излагат своите чернови на показ. Това е като да прехвърляте в кръг собствените си опити за храчки“.
* „В десетгодишната ми работа върху „Евгений Онегин“ са изразени собствените ми вкусове и антипатии. Превеждайки петте хиляди и петстотин реда на английски, бях длъжен да избирам между римата и разума - и избрах разума. Единствената ми цел беше да създам скрупульозен, интерлинеарен, абсолютно буквален превод на това произведение, с обилни и педантични коментари, чийто обем надвишава далеч обема на самата поема“.
* „Всичката Русия, от която се нуждая винаги, е с мен: литература, език и моето собствено руско детство. Никога няма да се върна. Никога няма да се дам. И при всички случаи гротескната сянка на полицейската държава няма да се разсее в моя живот“.
* „Не мисля на нито един език. Мисля в образи. Не вярвам хората да мислят на езици.“
* „Моята лична трагедия, която не може, която не би трябвало да занимава никого другиго, се състои в това, че трябваше да напусна своя език, родната реч, моя богат, безкрайно богат и послушен руски език заради второкласния английски“.
* „Надарен съм с чудат подарък - виждам буквите в цветове. Това се нарича цветен слух. Може би един на хиляда притежава такъв талант. Психолозите ми казаха, че по такъв начин виждали повечето деца, но по-късно губят тази способност, когато глупавите им родители им говорят, че всичко това е абсурдно“.
* „Не ловя риба, не готвя, не танцувам, не препоръчвам книги, не подписвам автографи, не подписвам декларации, не ям стриди, не се напивам, не ходя на църква, не ходя на психоаналитици и не участвам в демонстрации“.
* „Сексът като обществена институция, сексът като широко понятие, сексът като проблем, сексът като вулгарност - намирам всичко това за твърде скучно. Нека оставим секса на мира“.
* „Истинският писател трябва внимателно да проучи работата на своите съперници, включително и на Всевишния“.
* „Нямам музикален слух и много съжалявам за този недостатък. Като отида на концерт, а това се случва веднъж на 5 години, се опитвам като в игра да проследя връзката между звуците, но това ме хваща за не повече от няколко минути“.
* „В семейството ми има великолепен певец - моят син. Изключителните му способности, рядката красота на басовия му глас и надеждата за страхотна кариера ме вълнуват дълбоко, но когато музикантите говорят професионално, се чувствам глупак“.
* „Преводът от руски на английски е малко по-лесен, отколкото от английски на руски, а десет пъти по-лесен e преводът от английски на френски“.
* „Между десетата и петнадесетата ми година в Санкт Петербург прочетох повече художествена литература и поезия - английска, руска, френска - отколкото във всеки друг период от живота си. Особено ми харесаха произведенията на Уелс, По, Браунинг, Кийтс, Флобер, Верлен, Рембо, Чехов, Толстой и Александър Блок. Другите ми герои бяха Скарлет Пимпернел, Филеас Фог и Шерлок Холмс. С други думи, аз бях съвсем обикновено триезично дете в семейство с голяма библиотека“.
* „Нашите внуци, без съмнение ще се отнасят към днешните психоаналитици със същото любопитно презрение, с което се отнасяме ние към астрологията и френологията. Един от най-големите феномени на шарлатанството и сатанинския абсурд, наложени на доверчивата публика, е тълкуването на сънищата на Фройд“.
* „Баща ми беше старомоден либерал и аз нямам нищо против, когато и мен наричат старомоден либерал“.
* „Отнасям се с отвращение към булевардните четива и популярните музикални състави, презирам музиката на публичните домове и приютите, не възприемам научната фантастика с всякакво там напрежение и „съспенс“. Не мога да понасям евтини филми - в тях сакати изнасилват монахини под масата, голи момичета отъркват гърдите си в смуглите тела на отвратителни млади мъже“.
* „Всичките ми книги, включително и първата, която написах преди четиридесет и три години на изяден от молци диван с немска мебелировка, са забранени в страната, в която съм роден. Това е загуба за Русия, не за мен“.
* „Считам „Анна Каренина“ за най-висшия шедьовър на литературата от XIX век, почти до нея е „Смъртта на Иван Илич“. Изобщо не харесвам „Възкресение“ и „Кройцерова соната“. Публицистическите атаки на Толстой са непоносими. (...) Категорично не приемам „Братя Карамазови“ и отвратителното морализаторстване в „Престъпление и наказание“. Не, аз изобщо не съм против търсенето на душата и саморазкриването, но в тези книги душата и греховете, и сантименталността, и клишетата във вестниците едва ли оправдават досадното и скучно търсене“.
По материали от интернет