От неговите произведения са черпили вдъхновение изтъкнати европейски автори като Джонатан Суифт и Волтер, а Молиер дори е копирал цели части от неговата „Le pedant joue“ („Изиграният педант“) в своята „Les fourberies de Scapin“ („Хитрините на Скапен“).
Най-известните му пиеси са публикувани и поставяни посмъртно: „Пътешествие до Луната“ и „История на държавите и империите на Слънцето“.
За необикновения му бохемски начин на живот се носят легенди. Необикновена е и смъртта му - умира на днешния 28 юли 1655 година, едва на 36, след като е ударен по главата от случайно паднала дъска.
Това е Савиниен Еркюл Сирано дьо Бержерак. Предлагаме ви очерка за него, публикуван в history.nakratko.bg. Заглавието и вътрешните акценти са на редакцията.
Ако се окажете на територията на старинното предградие на Париж, някогашното средновековно градче Шеврез, разположено в долината на река Ивет, ще се намирате на мястото, където някога на бял свят се появява Сирано дьо Бержерак. Там може да видите паметник на прочутия французин, родовото му имение Мовие, а буквално на всеки ъгъл в днешното предградие ще ви предложат да опитате от „любимото вино“ на великия им земляк. Мястото е изворът, откъдето тръгва легендата за Сирано.
Във френските фамилии приставката „дьо“ символизира аристократичен произход. В случая обаче трябва да се знае, че роденият на 6 март 1619 година в парижкото предградие бъдещ велик драматург се казва Савинен Еркюл Сирано. Едва когато навършва 20 години, Еркюл започва да добавя към фамилията си и родовото „дьо Бержерак“. Което пък идва от дядо му. Той е умел търговец на риба, който дори е сред доставчиците за двора на Франсоа I. След като преуспява в търговията, успява да купи две имения в днешното предградие на Париж Шеврез.
Именията преди това принадлежат на гасконско семейство с фамилия Бержерак. Дядото на Еркюл се сдобива с правото да добави приставката „дьо“ към фамилията си и така в крайна сметка
търговецът Савинен Сирано дава началото на родовата фамилия дьо Бержерак
На потомците си той завещава не само новото родово име, но и успешния си бизнес и принадлежността към аристократичните семейства във Франция.
Малкият Савинен започва да се учи при местния свещеник, но учението не е сред любимите му занимания. Предпочита да се забърква в най-различни бели, които неведнъж му докарват възпитателни уроци, преподавани с помощта на пръчката. В онези ранни години се ражда и неразрушимата му дружба с Анри Лебре. Когато двамата са на 12 години, ги изпращат да учат в Париж. Но и столичното училище не се оказва по вкуса на Сирано, въпреки че баща му се опитва да даде на сина си най-доброто възможно образование, като дори се налага да разпродава от имуществото на рода, за да го издържа. Младият дьо Бержерак е привлечен далеч повече от живота в парижките кръчми. Все пак, навършил 26 години, Сирано завършва колежа Бове и с твърдата увереност, че е овладял знанията за древни езици и литературата, младият мъж постъпва на военна служба.
Докато е в редовете на гвардейците, Сирано си
печели славата на непоправим дуелист, горделивец и буйна глава
което още повече затвърждава заблудата, че има гасконска кръв. Биографията му е изпъстрена от много дуели, от които винаги излиза победител. Като кралски гвардеец Сирано участва при обсадата на Музон и Арас в Па дьо Кале, където е ранен. Раняването става причина да напусне военната служба, след като е бил в редовете на гвардейците 5 години.
За пръв път Сирано пробва дарбата си да пише, още когато е на 20 години. Трагедията му „Смъртта на Агрипина“ става повод младият автор да бъде обвиняван в атеизъм, което за средновековна Франция е много сериозно прегрешение. Скуката, която го тормози в годините, прекарани в колежа, в крайна сметка намира отдушник в прозаичната комедия „Изиграният педант“. Прототип за един от героите в творбата е директорът на колежа Жан Гранже, когото авторът нарича в комедията „колежански плъх“. Между другото, отделни епизоди от тази творба по-късно са изцяло заимствани от Жан-Батист Поклен, по-известен като Молиер, и са включени в неговата „Хитрините на Скапен“.
В средата на XVII век Франция е бурно място. Във времената на антиправителствени вълнения дьо Бержерак
създава седем сатирични памфлета, в които рязко критикува и осмива
икономическата политика, провеждана от кардинал Мазарини. По това време Сирано за пръв път засяга идеите за егалитаризма - концепция за общество, в което всички членове разполагат с еднакви права. По-късно философските му убеждения претърпяват поредица от промени и достигат до теорията за абсолютизма. Като се отчита абсолютната монархия, установила се във Франция по време на управлението на Луи XIII и Луи XIV, творенията на Сирано напълно съответстват на духа на епохата.
Най-значимото произведение в живота на Сирано дьо Бержерак става дилогията „Другият свят“. В нея са включени „Пътешествие до Луната“ и „История на държавите и империите на Слънцето“. Тези произведения носят на автора си славата на предтеча на научната фантастика. В романите се разказва за философските и социално-политическите особености на обществения живот на Слънцето и Луната.
Текстовете на романите, издадени докато писателят е жив, са много променени от издателя им.
Оригиналните им версии са отпечатани едва през ХХ век, след като са възстановени по ръкописите на автора
В тях ясно се проследяват идеите на нихилизма, гностицизма и естествената философия. За основа при създаването им Сирано дьо Бержерак използва творчеството на Франсоа Рабле и Томас Мор.
В личния живот на дьо Бержерак може да се говори за два етапа - преди и след уволнението от военна служба.
Съвременниците му пишат за него, че Сирано е любител на бохемския живот и жените. Но Анри Лебре, както може да се очаква от много близък приятел, го описва като сдържан, както по отношение на алкохола, така и в отношенията с нежната половина на човечеството. Сирано дьо Бержерак се жени малко преди смъртта си, като свързва живота си с баронеса дьо Невилет.
Всъщност много по-силна от алкохола и жените е любовта на Сирано към литературата и философията. Той с удоволствие посещава лекциите на учения и философ Пиер Гасенди. Когато е 26-годишен обаче, Сирано изведнъж започва да се затваря в себе си и все по-често да търси уединението. Приятелите му започват да забелязват влошаване както на самочувствието му, така и на външния му вид. Много по-късно
сред документите му е открита нотариално заверена бележка от лекар, от която става ясна причината за това му състояние
- писателят се е лекувал от сифилис.
Финансовите затруднения карат Сирано да се засели в замъка на влиятелния за времето си аристократичен род д`Арпажон и от този момент насетне да посвещава всяка излязла изпод перото му творба на своите благодетели. Две години преди смъртта му се появява първата книга, озаглавена „Разни произведения на господин дьо Бержерак“.
Прочутият писател почива много млад, едва на 36-годишна възраст. Според една от версиите, докато се прибира една вечер към дома си, на главата му пада талпа, вследствие на което получава много сериозна травма. Освен това се обострят страданията му от получената на бойното поле рана (според едни твърдения) и проблемите, причинени от сифилиса (както настояват други). Останал без пари, жилище и лишен от подкрепата на благодетеля си, Сирано се мести от една квартира на друга, като разчита единствено на пожертвования от приятели. Но всичко това се отразява зле на здравето му и гордият „гасконец“, прочутият дуелист се оказва прикован към леглото, измъчван от постоянната треска.
Дори и в това окаяно положение, Сирано не е сломен.
Продължава да пише до самата си смърт
но ръкописът на един от романите му - „История на искрата“ - е откраднат и така и никога не се появява на бял свят. В последните му дни край него са само приятелят му от детинските години Анри Лебре, съпругата му и настоятелката на близкия женски манастир, майка Маргарита.
Савинен Еркюл Сирано дьо Бержерак почива на 28 юли 1655 година, само няколко месеца след като навършва 36 години. Погребан е в Париж, в семейната гробница на рода си.
След почти 250 години френският писател получава втори „живот“. Това се случва, благодарение на никому неизвестния към онзи момент млад автор Едмон Ростан. В навечерието на Коледа на 1897 година в парижкия театър е поставена героичната комедия „Сирано дьо Бержерак“, в която главната роля е изиграна от Констан Коклен. Премиерата става сензация за цял Париж, а публикуваната по-късно комедия се разграбва буквално за часове. В пиесата дьо Бержерак е обрисуван, точно какъвто е приживе - любимец на жените, остроумен, заклет дуелист и бохем. В книгата е описан дори случай, който според очевидци е част от истинската биография на писателя - бой със стотина противници, от който, разбира се, Сирано излиза победител.
Италианският писател Умберто Еко също използва образа на прочутия французин в романа си „Островът от предишния ден“. И много други писатели експлоатират образа на Сирано - Филип Хосе Фармър, Александър Казанцев, Роберт Хайнлайн.
Името на Сирано дьо Бержерак става още по-популярно, когато войнственият храбрец с големия нос се появява в едноименна екранизация на творбата на Едмон Ростан. Филмът, създаден през 1990 година във Франция, е носител на много награди, а ролята на писателя в него е поверена на известния френски актьор Жерар Депардийо.