Русенският клуб на „Анонимни алкохолици“ /АА/ ще има първа публична проява, посветена на втората годишнина от създаването си, която се навърши на 11 май. В събота организацията кани всички желаещи на своята открита информационна среща. Тя ще започне в 13 часа в католическата катедрала „Свети Павел от Кръста“ на ул. „Епископ Босилков“ 14 и в нея ще участват членове на това общество, лекари и гости от страната.
Сбирките на „Анонимни алкохолици“ се провеждат всеки вторник от 19.30 часа в помещения към католическия храм в Русе, но няма религиозна или някаква друга обвързаност. На тях може да отиде всеки, които иска да се пребори със зависимостта си от алкохола. Това е единственото условие. Няма такси, няма членски внос, има само стремеж участниците да останат трезви до края на живота си или поне колкото може по-дълго време. Общуването е на малки имена, разкриването на лични подробности извън кръга е недопустимо, целта е хората да си помагат взаимно за измъкване от ада, в който са попаднали. Телефонът за връзка с АА в Русе е 0897 90 52 61, има и имейл: new24hours.rs@gmail.com. Сдружението има и сайт: https://aa-bg.info/.
Преди срещата разговаряхме с основателката на групата. Наричаме я Вили. Това не е истинското й име, но всичко останало в разговора е истинско и на моменти болезнено откровено показва нейния път до ада и обратно. Направихме го с взаимна убеденост, че целта не е да разчопляме стари рани или да ровим в дебрите на душата с нездраво любопитство, а за да покажем поне две неща. Първото е колко е лесно човек да се подхлъзне, а второто, не по-малко важно - че има спасение. Алкохолизмът е болест - коварна, тежка, неусетно промъкваща се във всяка клетка на тялото, но е лечима. И най-главното е човек да иска да се избави от нея. Да иска да си върне живота, да иска отново да бъде със семейството си, с близките си, с приятелите си. Да иска изгревът да носи радост, а не болка, отчаяние и безнадеждност.
- Вили, кога беше първата ти среща с алкохола?
- До 5-и клас си бях един голям зубър, после попаднах в друга компания и се „отприщих“ - това е и преломният момент за мен, който провокира първия ми инцидент с алкохола. Бях в 7-и клас, отделихме се от моите баба и дядо, след като живеехме в един апартамент две поколения. На баща ми дадоха апартамент в друг квартал и се отделихме семейството, всички бяхме много доволни. Имахме постоянно гости и една вечер се напих с червено вино. Няма да го забравя никога, повръщах цяла нощ. Тогава реших, че това не е моето и че никога повече няма да пия. Между другото и до ден днешен не обичам червено вино.
- След този злощастен първи опит кога беше вторият?
- В 10-и клас, на една младежка бригада, в лагера в Бъзовец. Бяхме 3 училища в едни красиви къщички. Бях бунтарка, метълка и тогава вече пушех -
тези неща се смятаха за признак на „отвореност“, за принадлежност към „готините“
В лагера се чувствахме свободни и извън контрола на обществото. Напих се от любовна мъка, този път с коняк
- Тези неща имаха привкуса на риска, на забраненото.
- Да. После имаше още много коняци, след 10-и клас не излизах от дискотеките. Аз съм расла в прекрасно семейство, с любящи родители и по-малък брат, с баба и дядо.
- С други думи, в твоя случай не работи стереотипът за борещото се за вниманието на семейството си дете?
- Не, имала съм цялото внимание на семейството си, но може би всичко е било вътре в мен - страхът дали ще бъда приета в някоя компания, стремежът към определена среда и страхът от отхвърляне беше водещ. Аз не съм от тези, които бият по масата, не съм лидер, а съм по-тиха и свита, бях от „тихите води“, но вечно търсеща нещо. Какво търсех, и аз не знам.
- И започнаха дискотеките и коняците.
- В ученическите ми години имаше безкрайно много отхвърляния от противоположния пол и аз едва ли не се тиках - за да бъда приета и одобрена, за да ме потупат по рамото. Момчетата не ми обръщаха внимание и това беше огромна травма за мен. След училище работих една година и създадох прекрасно семейство. Аз съм градско момиче, но се омъжих на село. Там живяхме 7 години, отделени от градския живот и научих всичко, което трябва да знае да работи една жена на село, научих се на тежък труд.
Много се стараех, за да се впиша и там
- гледах деца и животни, за всичко козирувах и казвах „да“.
- И на село започнаха да се увеличават дозите?
- През това време алкохолът се увеличаваше, на село пих за пръв път ракия и вече практикувах битов алкохолизъм. Пиеше се редовно и особено вечер - има ракия, има салата, после следваше вино. Животът ни на село беше хубав, имахме и много приятелски семейства.
- На село като че ли се пие повече - хората си произвеждат вино и ракия, имат всичко...
- Да, но моите търсения за одобрение от семейството и от околните продължиха. Усещах скука от еднотипния живот и търсех емоции. Тези 7 години на село бяха школа за мен, но и с постоянно увеличаващи се количества вино и ракия.
- А когато се увеличаваше количеството, увеличаваше ли се и потребността?
- Не, просто в самия момент - когато сме имали гости или излизахме на барче - търсех поводи, на които да пия, и пиех все повече.
- Казват, че самото търсене на поводи за пиене е вече един от първите признаци на алкохолизма. А когато се върнахте в града, как се промени животът ви?
- Намерих си нова компания от 5 жени, с които се запознах на работното си място и до ден днешен сме приятелки, 20 години вече. Беше ми хубаво да се събираме с тях, но моят мъж не ги харесваше. Комуникацията ми с тях беше прекрасна - те ме приемаха такава, каквато съм и аз бях себе си.
Аз не съм лош човек - добра и работна съм, но алкохолът и търсенето на одобрение от околните са слабите ми места, там бях несигурна
И страхът от комуникация - вкъщи с мъжа си нямах добра комуникация, защото той е по-обсебващ и контролиращ. Самият му начин за общуване с мен беше такъв - някак си пред него аз не можех да се изкажа. С приятелките пиехме до сутринта и си споделяхме, докато моят мъж беше през почивните дни с децата на село - имаше един такъв период - децата бяха малки. Ние продължаваме и до ден днешен да ходим на село. Тогава в събота и неделя той тръгваше с децата, а аз оставах тук сама - на гости на приятелките или на дискотеките до сутринта. Тогава също беше важен етап в увеличаването на алкохола, защото работното ми място предразполагаше и много години след работната смяна ние тръгвахме - някои на кафе, а аз на бира или ракия. Това беше един период от 5-6 години, когато след нощна смяна не можех да заспя и тогава алкохолът започваше от сутринта. Но беше след работно време и пак не го отчитах като проблем.
- Кога всъщност усетихте, че има проблем? Стигна ли се до непрекъсната жажда за алкохол или треперене на ръцете, примерно?
- Никога. До жажда се стигна, но много по-късно. Аз съм си правила като равносметка - преди около 10 години имахме собствен бизнес с работници и моят мъж, който беше главното движещо лице там, ме накара да напусна работното си място, за да му помагам. Нямах никаква представа от тази нова за мен дейност, а той искаше да стоя там и да контролирам тези момчета, които работеха. Как да му помагам, като не разбирам? Той беше много пренатоварен и изнервен, а аз бях затворена в една стая с едно бюро и един прозорец. Там изкарах една година и тогава започнах фактически да си нося алкохол в чантата сутринта - малко шишенце с ракия
- Той не виждаше ли тези неща?
- Не, тогава още не. Работата там позамря и след година вече нямаше нужда от мен. Тогава пак се върнах в своя бранш, но имах много проблеми. Не приемах отговорничката на обекта, в който работех, и с която уж бяхме приятелки, тя беше отново изискваща и потискаща. Тогава отново започнаха разходките ми от сутринта.
- Значи при всеки трус спасението беше в алкохола?
- Да, да -
от радост, от мъка, от скука... и от сутринта. И това всичко е от страх от хората
- страховете ми от хората са огромни просто.
- Казвате, че това е продължило около 10 години - как се отрази то на семейството и децата?
- В този период се бях отрекла от дъщерите си, от майка си и брат си. Беше ад - моят мъж ми забраняваше, дебнеше ме, когато се прибирах след смени. Принуждавах се да пия по пътищата, на екс, за 10-15 минути, докато се прибирах от работа. Децата ми бяха относително малки все още, особено малката, но аз имах за цел да се махна от вкъщи. Задушавах се там, изобщо не исках да стоя при мъжа си, защото той ми беше виновен - от петата година, откакто се омъжих за него. Въобще не съм си мислила, че ако се махна, ще си загубя децата. Пиех и исках той да ме изгони.
- А той самият пиеше ли?
- Пие, да, но той си пие съвсем нормално - след тежкия работен ден и винаги е в норма. Той е много работлив и умен човек, много точен.
- Това е адът.
- Това е, но има и още по-голям ад. Аз пиех, напивах се и се стремях той да ме изгони. Не исках да живея с мъжа си, но исках той да ме изгони, за да не съм аз виновна за раздялата ни, а и за да имам оправдание пред себе си - да не кажа аз как се чувствам и за проблемите в комуникацията ни. Майка ми живее в един апартамент, който е мой, и аз имах къде да отида, а и не исках той да ми казва какво да правя. Той ме гонеше, защото вече му писваше на човека - толкова нерви е изхабил с мен. Не искаше да ме вижда такава, дърпаше ме от леглото да ставам, а аз се завивах с чаршафите, за да ме остави. Само исках да се махне от мен и се затварях в стаята си. Това бяха последните 4 години.
- Имаше ли насилие?
- Не.
- Значи в него е имало мисъл за борба, искал е да ви спаси, да спаси семейството, защото в противен случай е можело да ви унижава или да те малтретира до безкрайност.
- Ядосваше се много, но насилие не е имало. Не знам този човек как издържа.
- Добре, как се живее така?
- Това е едно бягане - проблемът се задълбочава, аз увеличавам алкохола, за да забравя проблема, а това още повече го увеличава. Бягам при майка ми, като наближи петък и събота, той ми звъни - „Аз няма да се блъскам тук сам, ела да ми помагаш“. И аз хем не искам, но тичам - от дълг. Бизнесът му беше свързан с тежък физически труд, а трябваше да се гледат и децата, които бяха все още малки. И там - отново напиване, падала съм пияна.
- Кога разбрахте, че алкохолът се превръща в проблем? Разбрахте ли въобще?
- Точно това е, че
много дълго аз въобще не го разбирах, разбрах го много по-късно. Исках да върна времето назад и да го контролирам
- да бъда отново на 30 години, първия период, когато бяхме на село и си пиехме всяка вечер. Даже бях успяла да изманипулирам мъжа ми и свекърва ми, че наистина имам нужда, като седна с тях, да пия една малка чашка ракия. Това беше дълъг период от време. Ходихме на море с приятели, мъжът ми ми сипваше две глътчици - крайно недостатъчно за мен. Много бързо се развали този мит, защото аз преди това се напивах, или после ходех по мазите и се доналивах и той много бързо схващаше за какво става въпрос.
- Трезвият човек много бързо разпознава пияния.
- А пък аз не мислех, че ми личи, и такъв период, в който да разбера, че имам проблем и че това е ненормално, нямаше. Исках да си пия и никой да не ми казва какво да правя.
- Как алкохоликът започва да си търси неговото? С лъжа, тоест, той става манипулатор на целия свят? Убеждава приятели, семейство, близки, че всичко е наред, а в същото време си търси неговата доза?
- Да. И обещава, че от утре ще спре. Аз лъжех семейството си, защото исках да им угодя, но фактически въобще не разбирах, че така ги манипулирам. Животът ми в лъжа беше толкова отдавна, че вече смятах, че това е съвсем естествено
че лъжата е просто алтернативен, пряк път към това, което искам, а не нещо чак толкова лошо. Аз приемах, че моят начин на действие и живот е правилният, това беше реалността и правдата за мен и търсех всякакви начини да я наложа. Защото няма причини да променям тази реалност, щом тя е добра според мен.
- Става ли единак алкохоликът? Оформи ли се някаква компания около вас? Или в процеса си на алкохолизиране алкохоликът е социален, а после става единак?
- Точно така, да - в последните години си бях свикнала да си пия сама.
- Кога настъпи този момент?
- Преди 2018 година, когато започна моето възстановяване - около 2015 година. Преди това имах няколко неуспешни опита, те всъщност не бяха мои, а от страна на моите близки. Тогава живеех при майка ми, но нямах ключове. Те се опитваха да ме консултират с психиатри и психолози. Вкараха ме 2 пъти в заведение за лечение на зависимости. През този 3-годишен период ходех на работа, напивах се на работните си места, записваха ме камерите и ме уволняваха. Едната работодателка имаше даже огромна толерантност, знаеше, че алкохолизмът е болест, и няколко пъти ми опрости, като се мъчеше да ми помогне по нейния начин.
Всички около мен са се мъчили да ми помагат. Но аз накрая пиех сама - криех се в уличките преди работа и ме беше страх да отида на работа
- Значи при вас няма абстиненция от липсата на алкохол, колкото има пристъпи на страх и на паника?
- Да, да. Абстиненция не съм имала, защото бях в ежедневно пиянство и защото много спях, но имах бели петна в паметта си, защото пиех на екс. Много обичах да спя и това беше страхът да се покажа навън, но същевременно пък осъзнавах, че трябва да ходя на работа. Отивах, но много бързо започвах да пия там.
- В тези три критични години на самотно пиене и пълно отчуждение какво се промени, че решихте да кажете „Край!“, как решихте да скъсате с алкохола?
- След безкрайните опити, в които не успях да спра алкохола, защото се опитвах само формално заради близките си, но реално не исках да го спирам, имах уговорена дата да влизам в затворено пространство, което е от типа на комуните. Дотогава нито аз, нито близките ми знаехме, че има начин да ми се помогне. Близките ми се мъчеха с техните методи, които не работят, защото алкохоликът е егоист - той си търси неговата доза. През цялото време обаче семейството ми не се отказваше. Дъщеря ми разбра, че няма да стане с психиатри и психолози, и са задействали постъпването ми в този център. На 5 декември 2018 година дойде време за това, но моят съпруг предложи да го отложим за след новогодишните празници, от което дъщеря ми много се ядоса. И последната ми случка, преди да отида - отново бях при майка ми, излъгах я, че отивам на гости в една приятелка от моята групичка, с която комуникирах, и още в 10 часа аз бях вече на 2 водки. Отидох в тази приятелка да пием уж кафе и аз припаднах в тях. Тя много се притесни и уплаши, прибраха ме дъщеря ми и зет ми...
Аз пиех много на екс, за да почувствам ефекта от алкохола и цялата съм в белези от падания по пътищата, с нарязвания и синини. Хората викат полиция и линейка, а аз - в несвяст по пейките и по спирките. Мъкнали са ме комшии по етажите и в майка ми, и в блока, в който живея в момента.
Този припадък в моята приятелка ускори влизането ми в центъра
и на 5 декември 2018 година с професионална помощ започна моето осъзнато възстановяване.
- Как мина това възстановяване?
- Прекрасно беше, успях да използвам и запомня всяка минутка там, защото много братя и сестри не успяват.
- Кое породи желанието да се промени всичко - припадъкът ли?
- Припадъкът породи желанието да постъпя, а желанието да се промени всичко настъпи, когато влязох вътре и видях 30 човека там, когато разбрах, че алкохолизмът е болест. До този момент изобщо не го схващах така, не се бях замисляла за това. Мислех си, че просто се случва да пия, а всички ми пречат да живея, както искам. Аз имах идеи да бягам в друг град, да си купя къщичка, да имам кученце и котенце...
- Значи при вас действа един и същи синдром - да започнете живота си отново.
- Да правя едно и също, а да чакам да стане друго.
- Да създадете един ваш идеален свят, но да го правите по начина, по който досега не се е получило.
- Да, но това не беше реално.
- И колко време изкарахте в този център?
- В центъра престоях 6 месеца и 20 дни. Без капка. Алкохолиците са адски изобретателни и са способни земята да обърнат, за да си намерят алкохол, но там няма как. Попаднах на прекрасна група и на прекрасни терапевти, някои от които бяха зависими хора. Но
много е важна групата, тя лекува
защото ние сме 24 часа в денонощието заедно, а терапевтите само леко ни насочват. Всеки гледа другия и се стреми да му покаже грешките. Всеки платен център си има своя терапевтична програма, която е заимствана от „Анонимни алкохолици“, но е подобрена. Когато времето ми в центъра приключи - и тук идва много важната част - аз се прибрах в нашия град и тук няма нищо, нищо.
- Тук има обаче съпруг и деца.
- Да, но излизам от центъра с насока да поддържаме връзка, да създам група „Анонимни алкохолици“ в Русе, да си намеря ментор и да продължавам да се възстановявам ден след ден. Менторът е трезвен човек, който е изкарал програмата и може да ти бъде духовен водач. Реших да опитам. Аз излязох през месец юни и осем месеца съм по течението - трезва съм. От центъра ми препоръчаха да се възстановявам и да не ходя на работа, за да няма резки промени. Прибрах се вкъщи трезва и усмихната при съпруг и деца. Не пия вече - край, те си мислят, че проблемът е решен. Моят съпруг каза: „Ти няма ли да започваш работа вече, 7 месеца лежа, кой ще те храни? Аз бях дотук, ако решиш повече да продължаваш по същия начин - чупи си главата, аз не мога да ти помагам повече в този живот. Виждаш - мога да се оправям и сам, ти си решаваш оттук нататък“.
Това в нашите среди се нарича „твърда любов“
означава да подадеш твърда ръка, а и на човека вече му беше писнало. Защото аз можех, знаете ли колко време, да си лежа и да очаквам някой да трябва да ме храни, аз съм болен човек. Така твърдата любов ми помогна да си намеря работа. Той го направи интуитивно, никой не го е консултирал, макар че един път ходи в центъра на сбирка с близките на алкохолиците. Моят мъж ми намери работа, която работя и досега. Тя е в сравнително нов бранш, извън града, на много хубаво място и беше прекрасно, но исках да поддържам връзка с центъра, в който бях. Веднъж ходих дотам, но 1 път на 3 месеца беше крайно недостатъчно. Опитах се да се включа в онлайн сбирки и децата ми помогнаха за това, защото бях много зле с технологиите, имах страх от тях, аз дори фейсбук нямах. Оказа се, че в интернет пространството има много информация и онлайн сбирки и който има желание, може да ги ползва. Аз не знаех и това е може би моя грешка, но и грешка на семейството ми, защото аз вече бях в процеса на алкохолизирането.
- Това е много сложно, защото въпросът не е в липсата на информация, а в липсата на мотивация да спреш. А при вас е имало обратната мотивация - да продължите.
- Да, защото
не ми е виновен алкохолът, той не ми е проблем - алкохолизмът ми е проблем
Алкохолът беше средство, начин да постигна по-бързо изолиране. Връзката с центъра изтъня отдавна. Когато напусках, ми беше препоръчано да поддържам и контакти с хора като мен, от нашите среди. Междувременно имах много разочароващо телефонно обаждане от старата си среда, много неочаквано. Това беше шокиращо за мен и страшно ме събори - не можах да го преживея и се напих.
- Тогава е задействал може би един рефлекс на самосъжаление - че няма смисъл да се пазите?
- Да, тогава забравих всичко, което бях научила за 7 месеца в центъра, за части от секундата всичко се изпари. Съвсем умишлено хванах една 5-литрова туба с ракия и се напих. Този ден - 12 февруари 2020 г., трябваше да бъда с приятелките си на концерт в Доходното здание на Михаил Белчев и съпругата му. Съпругът ми се прибра от работа и се опита да ме спре - „Къде ще ходиш, виж се на какво приличаш, защо пак?!“...
Виждала съм този поглед в него и в дъщерите ми години наред... Защо пак?
Но аз не се спрях. Тръгнах на концерт и си купих още една водка по пътя. В театъра отново съм паднала, намерили са ме в тоалетната. Осъзнах се на системи в болничното легло, страдаща още заради злополучното телефонно обаждане. На 13 февруари лежах в къщи, посинена от падането, а дъщеря ми ми даваше обезболяващи с познатия до болка поглед - „Защо отново, мамо?...“. Този ден излъгах нещо, за да не отида на работа, не помня вече какво, но мина. На 14 февруари бях нощна смяна - спрях пред една лафка, купих си едно „патронче“ и на екс. Въобще не ме е интересувало, че този ден беше Трифон Зарезан, аз бях още под влиянието на шока от предателството. На работа пред камерите изпих и второ. Купих си трето и около 24 часа
изпих половината, но останалото излях - това беше преломният за мен момент
Не знам защо го излях, може би подсъзнателно съм разбрала, че така няма да стане нищо, че това не е пътят. Спомням си, че се молих за едно - никой да не разбере, че съм пила. Никой не разбра, успях да си изкарам смяната и да изветрея до сутринта. Тъгувах, но не исках да позволя на тази травма от старото си обкръжение да ме досъсипе. Това беше моментът, в който тръгнах в друга посока. Един ден ми се обади човек, който впоследствие се оказа от група на „Анонимни алкохолици“ във Варна, той сега им е ментор. Как са разбрали за мен, не знам. Този събрат ме покани на техните сбирки и аз не мислих много - стегнах си куфара въпреки възраженията на съпруга си. Във Варна беше прекрасно, там си намерих и ментор - жена, която е трезва от 12 години, тя ми помага и до ден днешен. Не пия вече от 3 години и 3 месеца - от 14 февруари 2020 година.
- Когато се върнахте от Варна, вие ли създадохте групата „Анонимни алкохолици“ в Русе?
- Да и това е огромен скок за мен, защото аз се страхувах да говоря пред хора, а сега го правя. Сега аз не лъжа и вече съм себе си, на това ме научиха.
- Какъв път извървяхте за създаване на тази група?
- Нашата група е от 2 години. Преди нейното създаване преминах курса на 12-стъпковата духовна програма в „Анонимни алкохолици“.
Тази програма учи хората как да живеят без алкохол, как да постигнат убеденост и хармония със себе си
Периодът, за който един човек преминава през тази програма, е индивидуален - при мен стана за близо година.
- Как се разбира, че програмата е постигнала целта си? Това вътрешна преценка ли е - въпрос на лична убеденост или е външна оценка?
- Менторът, който е също бивш алкохолик, те превежда през тези стъпки, а ти вършиш всичко сам, ръководен от желанието си. С помощта на ментора и групите, сам си паднал - сам трябва да се изправиш. Преминах програмата сравнително бързо и не ми беше трудно, защото имах вече основата от центъра, в който бях преди - знаех какво да пиша и къде да си търся грешките. Тази програма е за начина на целия ми живот, аз я ползвам и досега.
- Как работи групата, как е създадена? Как стигнахте до отец Валтер от Католическата църква, как той ви подкрепи в това начинание?
- Групата „Анонимни алкохолици“ във Варна е към Католическата църква и отец Яцек оттам ми оказа много ценно съдействие, като ме свърза с отец Валтер от католическата църква „Свети Павел от Кръста“ в Русе. Отидох при него и чух „Няма проблеми!“. Веднага ми даде ключ за помещението -
неслучайно казват, че свещениците това правят - спасяват души
Отец Валтер отвори църквата за нас и дотук беше лесно. Сега трябваше да създадем групата тук и да си изберем ден за сбирки - например вторник, но аз работя на смени и за да съм отговорна, трябваше да намеря още поне 1 човек, който да води групата в случай, че съм на работа тогава. Намери се такъв човек - едно момче, което е открило телефона ми, написан във варненския сайт за връзка с Русе.
- По филмите сме гледали група от хора, седнали в кръг, които споделят алкохолните си проблеми, така ли е и при вас?
- Така е, да. Имаме формат на водене на сбирката - правила, с които се запознават участниците в групата. Поставя се дадена тема - например „Как се справям в компания, в която всички пият“, има водещ за деня и споделяме само собствения си опит. Не даваме съвети, не теоретизираме, не философстваме, не проповядваме. Не се намесваме в личното пространство и не даваме обратни връзки. Говорим само на база личния си опит в процеса на възстановяване от алкохолизма. Темите може да са различни - нещо, което ни е съборило или зарадвало през седмицата, някой радостен или тежък момент от нея, в който е дошла мисъл за алкохол. Това е стъпката, която ни показва как да се научим да споделяме за своите недостатъци. За цялата общност е особено важно тя да бъде напълно открита и всичко да бъде доброволно. Няма нищо задължително, всичко е препоръчително.
- Но имате хора, които удържат трезвост, после „кривват от пътя“, след което пак се връщат.
- „Продължавай да се връщаш!“ - това се казва на всяка сбирка.
- Казват, че няма бивши наркомани и алкохолици, това не ви ли обезсърчава?
- Имаше такива моменти...
Ние нямаме излекуване, имаме само ежедневна отсрочка от пиенето на алкохол и всеки ден е спечелен
затова нашата програма е 24 часа. Не спирам завинаги алкохола, но желанието и поривът да посегнеш към чашата отслабват. Преди няколко седмици например бяхме в Дряново на една конференция - „Анонимни алкохолици“ е цяла структура и има много събития. И имаше една сестричка - съвсем крехка, само на няколко дни, която ми пише: „Пие ми се!“, не „Напих се!“. Това прави алкохоликът: първо се напива, а после започва да звъни. Алкохоликът може от нищо да се напие.
- Ефективна ли е групата?
- Помага, да. Но е крайно недостатъчно 1 ден в седмицата, на всички говоря така. Аз правя едни определени неща, за да остана трезва - препоръчителната програма. Правя го по мое желание, никой не ме кара. Но и знам, че ако се напия, има къде да се върна - имам нещо посято. Ако не искам да свърша в психиатрията или в гробищата - то това ги чака алкохолиците... Или в затвора - мога да убия някого, като шофирам пияна. Четвъртият изход е „Анонимни алкохолици“ - всеки има право, това не е единствената група, всеки има избор. Но първата стъпка за всеки е, първо да признае пред себе си, че е алкохолик.