„На всеки учител се е случвало да го питат: „Госпожо, защо го учим това?“ – и това е нормален въпрос, когато децата не виждат смисъл в нещо да го изучават, те няма и да го научат. Но, ако има покажеш къде в живота ще им потрябва някаква формула, например, или някакъв закон, който учим, те ще бъдат много по-мотивирани да се занимават с тази наука. И другото нещо – ако успееш по някакъв начин да ги ангажираш чрез самите методи, които използваш. Например – различни игри, състезания, дори и най-скучните неща се превръщат в доста забавни“, казва Стефанова. Тя преподава от пети до десети клас.
„Учениците са вземали пръстови отпечатъци, отглеждали са собствени кристали и бактерии, заснемали са здравословни рецепти и са готвили здравословни храни. Правили са онлайн пътувания до Космоса и са си създавали космически кораб, с който да стигнат до там. „Играли сме на „От местопрестъплението: София“, където бях измислила едно убийство и те трябваше да разгадаят кой е убиецът, прилагайки различни знания по физика и по химия“, обяснява преподавателката.
„В урок пи физика за равновесието ги бях провокирала да си направят една балерина от коркова тапа, която стои на две клечки за зъби и трябваше да накарат тази балерина да стои на конец, което е невъзможно, освен ако не използват едно правило – правилото на Торичели, и да използват две вилици, за да уравновесят самото тяло. Когато учеха за замърсяване на околната среда, сме си правили макет на екоград и учениците влизат в ролята на министър на околната среда и трябваше да внесат три законопроекта, с които да спасят град София и селата, в които живеят. Като учехме за бактериите, си подквасихме кисело мляко. Учениците трябваше да си създадат собствена марка кисело мляко и трябваше да видят какви бактерии се използват, да си го подквасят, да проследят процеса на ферментацията. Правили са молекули от желирани бонбони“, казва още младата учителка. Допълва, че в работата с учениците създават дори настолни игри или включват музиката.
„Имаме един проект „Физиката и музиката ръка за ръка“, в който учениците получаваха един музикален инструмент от мен и трябваше да проучат честотата на звука, който издава, до какви децибели, как е свързан с физиката. Изобщо, повечето часове преминават в различни проектни дейности или по някакъв начин са свързани с живота. От няколко години имаме профилирано обучение по науки, още от пети клас, където правим много проектни дейности“, казва Стефанова.
В началото на кариерата си преподава в село Камен. Спомня си, че там децата били на ръба на оцеляването. Често отсъствали, за да берат гъби, за да гледат братчетата и сестричките си, за да помагат вкъщи. През зимата някои от тях ходели на училище с прокъсани маратонки.
„Когато отидох в село Камен, срещнах най-големите си предизвикателства в живота и най-големите несправедливости. Имах много моменти, в които ми се искаше да се откажа, защото виждах как първите месеци децата просто не искаха да идват на училище, не влизаха в часове. Казваха: „Госпожо, не искаме да учим, защо го учим това нещо, то е скучно, ама ние няма да работим, ама ние не можем нищо“. Те бяха свикнали, че просто не могат. И наистина, не виждаха смисъл, в каквото и да правим. И тогава реших, че първото нещо, с което трябва да подходиш към всяко едно дете, независимо дали е такова, което няма обувки, с които да дойде на училище, или дете, което е задоволено, от каквото и да е, първото нещо е учителят да подходи с грижа, внимание, разбиране, подкрепа към децата. И да им покаже, че вярва в тях и че могат“, разказва Стефанова.
„При мен преломният момент в село Камен беше може би след няколко месеца, когато децата видяха, че аз не се отказвам от тях. И те ми казват: „Ама, аз не мога!“, а аз отговарям: „Не, аз знам, че можеш! Ти се представяш много по-добре, ти имаш израстване“. Все едно, че ви разказвам някаква приказка, но нещата се промениха коренно, защото наистина децата, може би, не бяха виждали човек, който истински се интересува от тях и да вярва в тях. Беше им много странно да им казвам: „Ама, аз знам, че можете да се справите и ще успеете“. И много си говорехме за техните мечти, аз водех много ролеви модели при тях. Тъй като много от децата се интересуваха от музика, аз заведох при тях един приятел, който свиреше на саксофон и тогава обърнах нещата с физиката. Учехме за трептене, за звук и им показах как самите ноти имат различна честота и те видяха приложимостта на науката“, спомня си преподавателката.
Според нея всяко едно дете, независимо дали живее в Камен или в София, или където и да е, когато усети, че на човек го е грижа за него и вярва в него, то започва да се старае и самото то започва да вярва в себе си и нещата започват да се получават.
„В програмата „Заедно в час“ научих много неща, които не видях в университета, не успях да видя тези методи. Докато в „Заедно в час“ видях една подкрепа, там сме една общност, постоянно обменяме опит, споделяме предизвикателствата, които срещаме и аз винаги съм си мечтала да бъда учител. Точно такъв тип учител, който да успее да грабва учениците, те да стоят с отворени уста и наистина те да са много по-ангажирани, защото съм се сблъсквала и с двете противоположности. Примерно, имала съм учители, при които ми е било много скучно, дори и предметът да ми е бил интересен. Трябвало е само да слушам и да записвам някакви неща и съм виждала, че това при мен не работи. Затова съм се чудила на мен какво би ми било интересно като ученик, като студент, като човек, който слуша някаква лекция и по този начин съм искала да предам наученото“, казва тя.
„Днешният живот е много по-различен, много по-динамичен, всички ние сме презадоволени от всякаква информация, заобиколени сме от всякакви устройства и е много трудно да се грабне вниманието дори на голям човек. Това ме провокира да търся нови и интересни начини да преподаваме. И то е много дълъг процес, защото аз до ден-днешен търся нещо ново, търся нови начини да се развивам. Заради това всъщност записах и докторантура за методи на обучението по химия, защото вярвам, че човек постоянно трябва да се учи и да се развива“, допълва Стефанова.
„Ролята на учителя много се изменя, защото аз имам такива спомени, че по мое време учителят беше в центъра на самия процес – той ръководеше всичко, той водеше всичко, той разказваше урока. А аз си се спомням като по-пасивна ученичка, която слуша, запомня, води си записки. Докато в момента е малко по-различно образованието. Ролята на училището много се изменя. Идеята е да се развиват в учениците много умения – така известните умения в XXI век – работа в екип, креативност, предприемачество, „меки умения“. Така че ролята е доста различна и всъщност аз точно към това се стремя – ученикът да е главно действащо лице, винаги той да има основната роля в часа, а аз по-скоро, като страничен наблюдател, да го подкрепям в желанието му и в неговата любознателност, като първо, разбира се, съм я събудила по някакъв начин“, казва преподавателката.
Според нея практики от типа „Прочети си урока и си напиши плана“, трябва да останат в миналото: „Това не е нито преподаване, нито е нещо, което трябва да има в учителската професия, защото не това е ролята на учителя и не това е смисълът на образованието и обучението“.
Според нея технологиите за много полезни, но зависи как ги използваш. „В нашето училище ние не даваме телефони на учениците и много държим те да си комуникират помежду си. Още сутринта, когато пристигнат, им събираме телефоните и в края на деня им ги връщаме. Но разбира се, в XXI век всеки един учител, всеки човек трябва да е технологично грамотен, да използва технологиите много в часовете, така че аз в 90% от часовете използвам технологиите – таблети, телефони, пречупвам повечето уроци като например създавам различни онлайн кръстословици, игри на „Стани богат“ или някакви предизвикателства онлайн. За мен поне, технологиите са голям помощник на един учител, особено на преподавателите по физика и по химия, защото има много онлайн симулации, които на практика няма как видим“, разказва Станислава Стефанова.
Визитка
Станислава Стефанова е на 28 години. Израснала е в село Иванча и учила в Полски Тръмбеш до XII клас. Бакалавърската й степен по химия е от Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ (ПУ), прави и специализация за учител по химия отново там. Завършва и за учител по физика в Шуменския университет, а след това се връща в ПУ, откъдето взема и диплома за магистратура „Хранителна химия“. Сега е докторант по методика на обучението по химия. Две години е преподавала по програмата „Заедно в час“ в село Камен, а сега трета година е в училище „Цар Симеон Велики“. В момента разписва, заедно с издателство „Просвета“, първите STEM помагала, които учениците ще могат да използват, за да видят приложимостта на науките в ежедневието си.