„Живопис и скулптура“ - така се нарича откритата в сряда вечерта изложба в Художествената галерия на „Борисова“ 39. Зад това неутрално заглавие стои истинско културно събитие с участието на някои от най-големите съвременни български художници - Долорес Атанасова-Здравкова, Васил Стоев, Николай Янакиев, Христо Кърджилов, скулпторът Цвятко Сиромашки. Куратор на експозицията е Радослав Гиновски, но заслугата за пристигането на авторите и творбите им в Русе е изцяло на Долорес Здравкова, известна с артистичния псевдоним Лола. Така, казва тя, изпълнявам дълга си към родния си град.
Долорес Здравкова има забележителна спортна кариера. Печелила е световни титли, многобройни медали, бронзово отличие от олимпиадата в Москва и ако кариерата й се развиваше във времето на 24-часовите тв канали, вечно жадните за ексклузивни новини вестници и всевиждащия, всезнаещ и ненаситно /доста често и нездраво/ любопитен интернет, тя щеше да бъде една от световните знаменитости.
Тя е истинска суперзвезда в спорта и изключителен художник. От края на 80-те години е почетен гражданин на Русе. След 1991 година живее в Испания, а от 1999 се установява в Барселона, но вече е в България, в София, и до Испания прескача за малко. Долорес Здравкова беше любезна да отдели от времето си за подготовка на изложбата и да даде интервю за „Утро“ часове преди откриването й.
- Позната сте в Русе като спортист, била сте в елитния спорт. Да започнем от детството, с навлизането в спорта - как стана това, след като семейство ви не е свързано по никакъв начин със спорта?
- Да, родителите ми не бяха спортисти, майка ми беше оперна певица /Ксения Бачинска - б.а./ и се е занимавала с конна езда, но в никакъв случай на сериозни начала, а баща ми беше инженер. Казват, че първите 6 години са много важни и те наистина са. Аз живеех, заобиколена от хора на изкуството - певци и хора от симфоничния оркестър, от операта и балета. Това бяха хората, които бяха у нас, едно време си ходехме на гости. Израснала съм на центъра, на ул. „Димитър Благоев“ /днес „Княжеска“/ - уличката, която излиза на малката градинка с люлките. Сега вече там няма люлки, но ние като деца си играехме точно там, нямаше къде на друго място. Моята генерация беше 12-ина дечица, които си играехме от Дунава насам докъм зад Операта - това беше нашият периметър.
- И как стигнахте до спорта?
- Стигнах много злополучно до спорта, тъй като
моята първа част от образованието, а и от усилията на фамилията ми бяха да стана музикант, за което имаше много голяма предпоставка
Отначало започнах да уча цигулка и солфеж при Силви Стамболиев - голям русенски музикант. Той съветваше майка ми и веднъж й каза - дъщеря ти пее по-добре, отколкото би могла някога да свири - тъй като аз имах един проблем с китката. И тогава всъщност ме провериха специалисти, които се занимават с това - корепетиторът на операта Стоил Цонев и г-жа Снежина Якимова, която беше музикален педагог. Те потвърдиха, че да - трябва да се занимавам с пеене. Аз съм била съвсем мъничка тогава. Същевременно започнах да пея в хор „Дунавски вълни“, изявявах се много успешно и всички казаха: уау, от това ще стане нещо много специално. Но поради семейни причини, които не искам да коментирам, майка ми имаше някакви проблеми с директора на операта, който пък беше в комисията по музика на моя приемен изпит. И така, аз отидох в Музикалното училище с един добре подготвен Шуберт, но... не ме приеха.
Платих за нещо, което разбрах много по-късно какво е било, но тогава не е трябвало да го знам, защото може би щеше да ме травмира изцяло
Но какво да ви кажа - в живота няма нищо случайно.
- Тогава се е потвърдило това, че затварянето на една врата отваря друга.
- Да, това искам да кажа - няма нищо случайно, така е трябвало да стане и така стана. В рамките на някакви 2-3 дни, в които аз, болеейки, преживявах събитията, с мои приятелки отидохме да се разходим на Дунава. Това е било летен период, може би в началото на юни, вече не помня с конкретност, но тогава Дунав е много нисък вече и имаше един пясъчен провлак, който се образуваше към острова.
- За остров Люляка ли говорите?
- Да, там беше старата гребна база на Русе, която се помещаваше в едни дълги сгради - складове, взети от БДЖ, тъй като нашите лодки са много дълги. И аз там за пръв път видях това нещо и бях удивена - колко е прекрасно.
- Лодките са много елегантни и отстрани изглежда, че много леко се карат.
- Да, те са много елегантни, всяват и ужас, разбира се, и се карат леко, ако можеш да ги караш. Така че бях много впечатлена в този момент, това явно много ми е харесало, без да го осъзнавам действително колко много ми харесва, просто беше един епизод. Есента започнахме училище с една от същите тези девойки, мои приятелки, и още в първия час по физическо възпитание в нашия клас дойдоха двама мъже, които бяха треньори - единият по баскетбол, другият по академично гребане, и тогава набираха нови хора. Аз съм била 9-и клас, стърчейки с една глава над всички останали и естествено...
- Вие просто сте била обречена на спорта, с този ръст и фигура.
- Не точно, защото аз приличах на фиде - бях много слабосилна.
Дотогава бях спортувала малко хвърляне на копие
пак на приятелски начала, но явно не съм попаднала на моето място и на човека, затова излязох оттам много бързо.
- Това беше практика - треньорите да обикалят училищата и да избират деца за школите.
- Това са, както се казва, турската дума е джамбази - хора, които все пак търсят едни моделни характеристики, и аз така започнах. Първият ми треньор беше едно младо момче и прекрасен човек - Данчо Парушев, който помагаше на нашия старши треньор, много добре известния в Русе Наско Желев - големият от братята Христо и Наско Желеви. Наско Желев беше ръководител на секцията по гребане, участник в Олимпийските игри в Мексико и четвърти на двойка скул с друг наш много бележит гребец и последовател на моя треньор. Тези хора бяха сериозни професионалисти и аз попаднах там от контингента на многото дечурлига, мотаещи се нагоре-надолу.
- Това е като първото сито от промиването на пясъка в търсене на златни зрънца.
- Първото сито всъщност е твоята личност, защото ти сам се самопресяваш, ако искаш да успееш. В тия времена на живот е много важно каква е атмосферата.
- Девети клас не е ли малко късно за елитен спорт, явно много бързо сте израснали.
- Всеки спорт има своята възраст - в гимнастиката започват да обучават децата от 2-годишна възраст. Спецификата на спорта обаче при нас е свързана със сила, която от своя страна е свързана с много други неща и да се практикува в по-ранен период е тотално неправилно, въпреки че на Запад го правят.
Академичното гребане е жесток спорт, той е спорт с рейтинга на плуванията по изразходване на енергетични ресурси, страхотно претенциозен -
както е колоезденето, и ако си много млад, ти можеш да се научиш да гребеш, но не повече.
- Къде сте учили?
- До осми клас бях в училище „Любен Каравелов“, след това - в „Христо Ботев“. Сега си давам сметка, че това беше много важен период, защото започнах да спортувам. По характер съм много последователен човек и мога да кажа с огромна благодарност, че моите родители никога не са ми казали - прави това или онова. Дори когато предните години се занимавах много сериозно с музика, аз го правех, първо, защото ми е харесвало и, второ, защото явно ми се е удавало и не е било нещо насилствено, защото беше натуралната моя среда. После, когато всичко това се промени, мама, Бог да я прости, никога не ми каза - ти продължи да правиш музика. Не, тя казваше: ще правиш това, което искаш. Това беше може би много правилно и аз още веднъж й благодаря. Но е трудно да се откачиш изведнъж от това, което си правил и ти е било на сърце. Аз продължих да си ходя на музика, но
в един момент трябваше да нося 5 дини под една мишница и трябваше да избера
Всъщност това е било пак мое решение, а и благодарение на баща ми, който беше много търпелив и интелигентен мъж и ми помагаше да погледна в бъдещето, за да взема решението си, мислейки и преценявайки „за“ и „против“. И така реших да си дам възможност и шанс на хората, които се занимаваха с мен в спорта, да продължат да го правят. За две години израснах действително много физически и прогресът ми, състезателният успех беше много добър. На четвъртата година влязох в националния отбор и това е всъщност истинската част. Правех по много неща наведнъж, но винаги едно от тези неща страда. Тогава трябваше да реша къде да се насочи концентрирано моето внимание и усилие, влизайки в тази приличаща на военна структура /спортът - б.а./ и явно съм имала много потенциал, защото много бързо станах титуляр. Участвах на едно световно първенство - първото ми световно първенство в Холандия, Амстердам, в една лодка и на бърза ръка влязохме в голям финал. Не искам да обяснявам какво е да влезеш на което и да е спортно състезание. Моята партньорка Мария Модева беше вицеолимпийска шампионка от Монтреал и претенцията беше много сериозна, докато аз бях госпожа Никоя. Момичето беше с много високи изисквания, а и за нея аз пък бях нещо като лебедова песен, защото тя направи още едно участие след олимпийските игри и беше интересно. Станахме четвърти на това световно първенство и също като втора дисциплина - нещо много тежко - участие в осморка, където станахме пети. На големия финал, на бърза ръка. Бих могла да кажа, че
като мине време, някои неща ги оценяваш повече - като ги видиш отдалече, защото в момента може да не ги изживееш по този начин
Ние сме направили страхотен резултат - първо, в моя спорт да участваш в две дисциплини, трябва да си изключителен и второ - това е много трудно. Така че оттам започнаха нещата. След това човек се оглежда къде се намира, кой кой е и аз реших, че моето място е в по-друг състав и моят спорт е дарен, той има два варианта, тоест гребането можеш да го упражняваш по два начина, просто казано - с едно гребло или с две гребла. Едното се нарича скул, то е с по-малки гребла и ти държиш две гребла, другото е т.нар. разпашно гребане - то е с едно по-голямо и съответно асиметрично ляво и дясно гребло. А когато ти имаш две гребла, ти вървиш и можеш да гребеш сам. Така преминах в другия вид гребане, което ми коства една година много труд. Моят аргумент беше да не съм винаги зависима от друг човек, който трябва да ми гребе от противоположната страна, да съм самостоятелна. Всяка група си има елита и ти да го разбиеш и да влезеш в този елит - там става въпрос за олимпийски шампионки като Светла Оцетова и Здравка Йорданова и никак не е лесно, но аз успях.
- И така стигнахте до олимпиадата в Москва?
- Имаше и преди Москва - ние сме световни шампиони в Нова Зеландия, на четворка скул следващата година станахме вицесветовни шампиони в Блед, Словения, като загубихме състезанието, както казаха, с 1 стотна, но тя реално не се вижда и не се измерва. Гледахме го тоя видеозапис сто пъти, те казаха, че решението ще стане с жребий на комисия и дадоха първото място на германката.
И после в Москва, където имаше много сериозен инцидент
бяхме абсолютни фаворити, но една от моите партньорки, която беше зад мен, припадна. Беше много тежко състезание. Както казваше нашият треньор - ние гледаме монитора, че водим на дистанцията вече с една лодка и започнахме да отваряме шампанското за следващия олимпийски медал и в рамките на 116 метра от първи ставаш трети, и то - почти умрял. Аз имам чувството и спомена, че ако е имало още един-два цикъла, щях също да припадна. Физическото изпитание беше огромно, а всеки си има някакъв лимит все пак.
Това беше едно предателство от страна на някои хора, които бяха членове на нашия екип, тъй като въпросното момиче, което всъщност „изгърмя“, има едно вродено отклонение от позицията на бъбреците. Бъбрекът е паднал в таза и при едно много голямо натоварване се притиска, като така той не може да извършва целия цикъл на пречистване и става много голяма беля. Това нещо беше „изтекло“ и германците го знаеха. Дистанцията се минава за време от 3 минути и 15 секунди за определен брой загребвания, те не може да са повече, защото отиваш моментално с 10 секунди отгоре. Всичко е точно и математически изброено. И германците знаеха, че ние сме много „на кантар“, в смисъл, че всичко е много сигурно, но не трябва да излиза от рамки. А те ни направиха един фалстарт. Гребахме до 250 метра - това са 22 загребока и това ни коства медала - тя просто не можа да издържи. Скоро гледахме едни снимки от награждаването - германците са с по една глава над нас. На тях им беше голям мерак да ни бият, защото ние ги бихме в продължение на няколко години.
- Това ли беше последното голямо състезание?
- След това участвахме в още едно световно първенство - бях обещала да го направя, тъй като нашият екип се разпадна. Това момиче отиде на сложно лечение, други се ожениха, а аз започнах да уча, за да довърша Спортната академия. Тогава това беше държавна поръчка и беше много сериозно, ти си длъжен да го направиш и те се стараеха да осигурят всички условия за това, за да могат да вървят успоредно и образователната, и спортната дейности.
- Кога станахте почетен гражданин на Русе?
- Беше след световната титла в Нова Зеландия - 1988-89 година, или след вицесветовната титла - не помня. Те бяха много награди, просто тогава много ни ценяха хората.
Нашата група ходеше все заедно след тренировките и всички в Русе ни познаваха
- Вие всъщност докога бяхте в Русе?
- До 1983-84 година, аз вече бях в националния отбор, но моето семейство живееше тук и времето между лагерите, колкото и малко да е било, аз съм си била вкъщи с мама и тате. В един момент вече се оказа много трудно да пътувам заради голямата си натовареност с ученето и лагерите и аз оставах повече време в София. Беше много сложно, а и тогава нямахме телефони, времената бяха много по-ограничени, но не сме страдали въобще, защото имахме много други неща.
- А кога приключихте със спорта?
- През 1982 година престанах да се състезавам, имах една пауза и отново се върнах в отбора. Това завръщане не беше лесно, защото да се промени моделът на динамика е сложно, а и партньорите вече бяха други, но бяха славни времена.
- И в каква посока тръгнахте, когато окончателно спряхте да се състезавате? Как стигнахте до рисуването - този импулс към изкуството и музиката в детските години явно е дал рефлекс по-късно?
- Когато си на лагер, ти си много зает, но имаш и много свободно време, в което можеш или да четеш, или да правиш нещо друго. А това другото нещо за мен е било да се самообразовам, четейки неща, които са свързани с това, което искам да правя. И да рисувам. Там нямаше ателие и можех да рисувам по най-простия и базов начин - с молив и въглен.
За мен всъщност този период е много важен, защото аз правех много скици -
това е чисто рисуване, съвсем базово е, но без него ти не можеш да правиш нищо друго. През годините имаше и много повече възможности да се образоваш онлайн - това е изключително важно, защото Академията дава такива курсове и който се интересува, вярвайте ми, може да напредне много и сам. Това е бъдещето, един ден няма да има училища, хората ще се образоват по този начин. След това, по много прояви, съм имала възможност да посещавам много сериозни места и да виждам много истинско изкуство - това е пак част от това, да поддържаш духа си в тази посока. Но аз започнах реално да се занимавам със себе си и с моите интереси в изкуството, след като приключих със спорта - това е приблизително краят на 80-те години и началото на 90-те. Моят мъж получи покана за работа, ние заминахме за Испания и моето формиране, моите първи стъпки всъщност започнаха там. Живеехме в северните области в един град, който притежава Художествена академия - стара, с много сериозна дейност и преподаватели. Там започнах да посещавам каквото мога, детето ми беше много малко, но ми беше много интересно и затова не ми е тежало. Аз имах страхотна амбиция,
за пръв път имах ателие - с прозрачен покрив и всичко, което поискаш, само да искаш да работиш
Там ателиетата са класически, направени в една много стара тяхна сграда в центъра на града. Най-важното, което много ми помогна, бяха самите хора, защото аз се включвах в такива групи, които са с различни по възраст и с различен опит хора със занаяти, в това число и изобразителното изкуство. Там ги наричат „работилници“, в които се преподаваха различни техники за по няколко месеца, като в края на всяка сесия се полагаше изпит и това беше една приятна форма. За големите празници Академията правеше изложби от работи на свои студенти и участници в своите курсове, както и на преподавателите си. Имаха две огромни зали за експозиция и комисия, която оценяваше творбите, които да се изложат там. Бяха взели две мои неща, заедно с тези на много други хора, след което ме потърсиха и така получих първото си сериозно предложение да участвам в изложба на Балеарите /архипелагът, в който най-известните острови са Майорка, Менорка, Ибиса и Форментера - б.а./.
След това заминах за Каталуния и Барселона и там станах член на Царския кръг на творците на изкуствата
Това е един частен кръг от интелектуалци-художници, който си има свои собствени инсталации в центъра на Барселона - в един стар дворец, както и собствени зали за експозиции. Това ми помогна да рисувам и излагам, макар че динамиката и там не е лесна.
- И оттогава сте в Испания?
- Да, но така се случи през 2017 г., че моят съпругът почина, докато бяхме тук. И се оказа, че съм във водовъртежа на едни фамилни екшъни и битовизми и трябваше да остана тук, за да уредя всички документи. В един момент реших, че ми е по-удобно да живея тук и да ходя на 2-3 месеца в Барселона. Моят син се задоми и аз си продадох жилището там, за да финансирам едно строителство, което още не се е извършило и с което не се знае какво ще стане. Предимно живея тук, но пътувам и
идвам в Русе много често, през месец май мисля пак да дойда, даже мисля да си купя тук един апартамент
- Как дойде идеята за изложбата в Русе?
- Ами вижте, аз много го исках това. То е желание и задължение, ти си длъжен да го направиш. Обаче както навсякъде по света, трябва да изчакаш, за да ти дадат дата да влезеш в галерията, не става просто така. Когато споделих това с една моя приятелка, Антония Парушева, тя обеща да ми съдейства и наистина - един ден ми се обадиха от галерията. Предложиха ми дата, на която веднага се съгласих. Много се зарадвах, защото те всъщност сложиха на пътя нещо, което отдавна исках да направя. И това се случи, докато бях в Пловдив с група художници на вернисаж на един друг голям български художник и един от художниците, Васил Стоев, каза - ами хайде тогава всички в Русе! Това е още нещо, което идва на мястото си, защото
това са хора, български художници, изключително известни, те са върхът на върховете
и трябва наистина човек да е малко близо до тях, за да знае кой кой е. Питам ги - вие ходили ли сте да излагате в Русе? Моят град има право да ви види как изглеждате, а не само да продавате картини в София. Ние тук си имаме нашия супертеатър, който вие го нямате. И така поговорихме, от дума на дума, но това са много известни художници, които е много трудно да ти обещаят, защото вечно са заети с някакви зали и ангажименти.
- Картините ви са с много наситени цветове - това влиянието на Испания ли е? Какво е за вас работата с цветовете?
- Цветовете са изражение на вътрешното състояние на един човек. Аз рисувам, когато съзнанието и сърцето ми го търсят, а не защото трябва. Чувствам се добре и рисувам в много жълто, чувствам се разтревожена и в картината ми се появяват черни петна. Работя много с черния цвят, което си е живо предизвикателство, но това значи, че нещо се случва с мен.
Моите неща са отражение на вътрешното ми състояние
Защото абстрактната живопис не е форма и ако има такава, тя е много разкомпонирана, това са едни състояния, които ти предаваш съвсем неволево.
- Тоест, вашите картини са един вид кардиограма?
- Точно, много хубаво го казахте! И аз смятам, че това не е някакво мое изобретение. Вие ще видите на изложбата например един Васил Стоев - той рисува по много интересен начин, с едни монохроматични големи полета от това, което ти виждаш, и същевременно с едни форми, които са много странни. Казваш си - дявол да го вземе, що за чудо е това, но то ми харесва до последния тон! И това е онзи вълшебен момент, когато изкуството не можеш да го обясняваш винаги с думи - концепцията, че ето тази картина ми харесва, защото хубаво е нарисуван залезът, или слънцето, или водата. В абстрактната живопис тези неща са много вписани в нещата, които виждаш, но ти не ги виждаш конкретно. Това е оня хипотетичен свят, който всеки от нас носи.
- Така ли рисувате, когато сте в полюсни състояния - много щастлива или когато сте най-объркана? Трябва ли да сте в полюс, за да застанете пред платното?
- И двете състояния са много стимулиращи, но между двата полюса съществува т.нар. зона на спокойствието и тогава всъщност се създават много интересни неща, които характеризирам например със зелена гама. Когато не си прекалено екзалтиран в отрицателна или положителна посока, ти също можеш да твориш и твориш, защото ти е спокойно на душата - това е другият аргумент.
Не можеш да твориш, когато си в голяма дилема - не става, губиш се
в нещата, които правиш, и те не се сглобяват по никакъв начин.
- Не е дадено на всеки да разбира абстрактната живопис, макар че много често разбирането става със сърцето, а не с ума. Но там има един друг въпрос, който предполагам, че във вашите среди се обсъжда - къде е границата между изкуството и кича?
- Много хубав въпрос. Истинското абстрактно изкуство развива една естетика, която е много балансирана - въпреки че ти можеш да виждаш една гама от цветове, която е много предизвикателна и човек без опит ще каже, че това е много крещящо. А то не е крещящо, а е израз на много голяма смелост, въпросът е как и къде. Чистият кич няма нужда да се коментира, защото се вижда, че е такъв. Има една категория от неща, които носят кичовски елементи, но не са кич и човек просто трябва да притежава в тази посока едно лично естетическо развитие и мерило, за да каже - за мен това е кич.
Не бих била толкова смела и не би било правилно да кажа, че всички неща, които се титулуват като кич, са кич - с това съм абсолютно несъгласна
- С други думи едно нещо може да бъде видяно от двама души по два различни начина и за единия да бъде гениално, а за другия не. И още нещо - че абстрактната живопис не просто отхвърля кича, а може да го използва като някакъв вид пародийно вплитане.
- Това е много сложна тема и смятам, че елементи от кича, вплетени в абстрактното изкуство, не би имало, не, това не е така, отхвърлям го. Има изкуствоведи, които са много известни и ще прочетеш неща, в които са на различни позиции. Някъде те се сливат, защото има елементи от рисуването, които са общи, тоест те се виждат и се наричат по един и същ начин. Оттам нататък, визуалната точка на единия и на другия човек при критиката и оценяването е много сложна работа, защото това винаги върви през личната емоционална оценка, която е подплатена от личната естетична нужда.
- Иначе щеше да има само един художник, един писател, един музикант...
- Чудесно илюстрирано, точно така. Това е богатството и там ти можеш да намериш точно това, което ти харесва.
Защото може сто човека да видят петела на нашия приятел Оги и някой да каже - виж какъв глупав петел, но аз го виждам прекрасен
/разговорът се води в редакцията на „Утро“, където има картина на Огнян Балканджиев, на която е изобразен петел - б.а./.
- Говорим за естетическа мярка, но и за лични възприятия?
- Да, това е онази невидима граница, под която се казва - не, това не е изкуство и над която хората започват да се заглеждат, да търсят истинската стойност на нещата и там вече оценката може да бъде вярна. Но има един минимум от елементи, които едно произведение притежава, за да може да събуди интерес, за да може да произведе нещо. Аз много пъти съм го казвала - изкуството е универсален език, то е като математиката. С тази разлика, че математиката много добре можеш да я обясниш, а изкуството е трудно да се обясни, даже бих казала, че то е необяснимо в многото си форми. Но то винаги предава на другите хора, които го виждат, една емоция. Тази емоция е мигът, в който ти консумираш и то ти дава удовлетворение, ти се припознаваш в него. Това са неща, които не могат да се измерят - няма скала дори за суперпроизведенията на изкуството, те са безценни. А защо са безценни? И влизаш в този диапазон от качества на това произведение, които не можеш да оцениш, толкова е хубаво. Затова изкуството е толкова фантастично, то е абсолютна потребност и духовна необходимост за човека.
Има изкуство, което е на 12 000 години - не знам какво са яли и пили онези хора и какви удобства са имали, но те са творили, те са рисували!
Много от техните форми са абсолютно абстрактни и са в основата на много съвременни произведения. Какво значи това - че те са непреходни, това са истински неща.
- Това е също един вид божествена искра. Ако трябва да изберете нещо от Русе, от някогашния град или от сегашния - детайл, сграда или друго, какво бихте нарисували, как бихте подходили към него?
- Русе има немалко символи, един от които е театърът - ние все го рисуваме и сънуваме. Аз съм родена срещу театъра и той ми е запечатан клетъчно. Бих рисувала елементи от него, удивително красив е този Меркурий с крилата си. Страхотна е и Статуята на свободата, която е едно абсолютно произведение на изкуството. На мен много ми харесва нашата градска градина, която е около Паметника на свободата. Бих рисувала и много места от Дунава, които вече ги няма. За русенци Дунава е магистралата, която винаги ни е свързвала с големите културни столици и той много допринася за атмосферата на нашия град. Аз не мога да си представя Русе без Дунава и Дунава без Русе.
- В какъв цвят бихте рисували Русе?
- Синьо-зелено.