Жените хирурзи. По цял свят, когато пишат за тях, ги героизират. За тях се смята, че притежават някакви суперсили, за да могат „само“ да преминат през изтощителната специализация по пътя към това да станеш хирург, да станат част от мъжката компания и паралелно с това да създадат семейство, да отглеждат деца и да имат живот извън операционната. А всъщност жените притежават безценни качества като деликатност, търпеливост, финес, емоционалност, амбициозност, упоритост... Кои от тези качества обаче жените хирурзи трябва да скрият зад маската, докато са в операционната, и кои от тях трябва да изведат напред, за да постигнат започнатото.
В месеца на жената и майката ще ви представим три жени, които са дръзнали да отворят вратата на „мъжкия клуб“ - хирургията. Тези три дами не смятат, че операционната зала е запазена само за мъже. Тяхната цел не е да блеснат пред останалите или да губят време в доказване. Ако първата им цел е била да станат хирурзи, то сегашната им е друга - животът и здравето на техните пациенти.
Как са решили да се впуснат в сфера, доминирана от мъже? Какво е необходимо, за да стигнат до операционната зала и да продължат? Как успяват да балансират между семейството и професията? Каква е тяхната цел? Те са кратки, точни и ясни в изказа си, като хирургичен разрез. Мотото им е: „Когато започнеш нещо, трябва да го довършиш“.
Жените хирурзи на Университетска болница „Канев“: Д-р Йонка Костова, специалист „Хирургия“, която има дългогодишен стаж в тази професия. Д-р Анелия Истаткова, лекар, специализант по специалността „Пластично-възстановителна и естетична хирургия“ и д-р Петя Кашукеева, лекар, специализант по съдова хирургия, са две млади жени, които вървят по стъпките на д-р Костова, за да постигнат своята мечта.
Д-р Йонка Костова, специалист хирург:
Виждащ как пациентът ти
оживява, после се подобрява
Д-р Йонка Костова, специалист хирург. Първото й образование е „Индустриална химия“ и 11 години, преди да стане лекар, работи в някогашния завод „Гаврил Генов“. Започва работа в Голямата болница през 1990 година, та до днес. Завършва медицина през 1990 г. в МУ-Варна. Специалност „Хирургия“ придобива в първия ден на 1996 г.
- Целта ми винаги е била и продължава да е да бъда добър хирург, за да може пациентите ми да си тръгват живи и здрави. Аз не бягам от дежурства, няма такова нещо като събота и неделя. Като си казал, че ще ставаш хирург, трябва да си бъдеш на мястото без никакви компромиси.
- Да ви върна в самото начало. Как избрахте медицината?
- Сама се насочих към нея. Преди това работих 11 години в завод „Гаврил Генов“ като лаборант. След това се явявах като частен ученик по биология, защото съм завършила „Индустриална химия“. Приеха ме и завърших Медицински университет - Варна.
- А как взехте решение за тази мъжка специалност хирургията?
- Още по време на следването ми. По това време бях освободена от изпит по анатомия, с отличие от републиканска олимпиада. След това имах право да бъда демонстрант по анатомия и правих това до шести курс, дори ми плащаха за това. Предложиха ми да остана като асистент по анатомия, тогава имаше филиал на университета в Добрич, но аз бях с две деца, къде да вървя в Добрич.
Започнах да усещам, че хирургията е по-близка до мен
Подготвях се изключително добре за всичко, дори за упражненията си по хирургия. Влияние имаха и асистентите, а доц. Кузманов ме изпитва малко повече, отколкото трябва, и ми даде увереност, че аз бих могла да се насоча към хирургията, нищо, че съм жена.
Ние сме първият випуск при който отпадна разпределението, което означава, че трябваше да си търсим работа. Тогава се явих на конкурси за хирургични кабинети в поликлиниките. На 20 декември 1990 г. започнах работа. На 1 януари, пет години по-късно, придобих специалност. Иначе съм започнала в Бърза помощ, където бях година и 7 месеца. През това време започнах да специализирам и след това се преместих в старата Спешна хирургия.
Специализацията на хирурзите е по-дълга от другите специалности с 1 година. Това е много време
Над 10 години трябва да се учи и, както казваше нашият бившия началник д-р Боянов, хирургът, като си вземе изпита за специалност, оттам нататък започва да навлиза в работата. Още 5-6 години, за да може да започнеш да плуваш в свои води, да се чувстваш по-сигурен и по- стабилен.
- Как премина специализацията Ви? Имам предвид това, че сте жена в една мъжка компания. Имало ли е проява на предразсъдъци в това отношение към Вас?
- Може би е имало, но конкретно спрямо мен не съм видяла подобна дискриминация. От момента, в който започнах в Спешна хирургия, дали защото имаше нужда от лекари, аз много бързо се сработих с колегите. Има го и това, че аз бях преминала през много сериозни конкурси, за които се подготвяш със специлизирана литература. Подготовката ми и знанията ми вероятно също не са им давали повод да показват някакво отношение към мен.
- Защо няма много жени в хирургията?
- Все си мисля, че това наистина е една мъжка професия, в която може би самия темперамет и характер на жената е малко по-различен.
Трябва да бъде по-смела и по-борбена
Като завършат медицина, малко са жените, които се орирентират към хирургия. Не е за всички жени. Искам да кажа, че е трудна специалност. В определени моменти в нея има много напрежение и адреналин.
- Как успяхте да се впишете в т.нар. „клуб на момчетата“?
- Много лесно. Аз не съм видяла някой с пренебрежение да се е отнасял към мен, защото съм жена. Напротив, дори и младите ми колеги казват, че не могат да издържат толкова като мен. Аз не виждам защо да не може, но е така.
- Колко часа е най-дългата Ви операция?
- Едно лято, няма да забравя, изкарахме 8 часа върху една пациентка. Има такива мудни операции, трябва бавничко да работиш. Имало е и случаи, в които
по цели дни да изкарваме в операционната, защото има много пациенти
- Как се издържа на това?
- Въпрос на издържливост е. Имаш време да починеш малко, докато се сменят пациентите, но, общо взето, не излизаш от операционната.
- Работата ви в Спешна хирургия, помогнала ли Ви е за вземането на бързи решения?
- Да, още когато ме поеха в Спешна хирургия, тогава д-р Гецов беше началник, д-р Македонски беше с него, д-р Динев, действително там започваш още от вратата - катастрофи, тежки случаи. Нямаш време за мислене. Слагаш ръкавиците и трябва много бързо да действаш.
- Такъв е случаят ви с пациента, който е прободен с винкел?
- Тогава, спомням си, че в момента, в който се обадиха, че ще докарат толкова тежък пациент, моментално се ориентирах горе-долу какви области са засегнати, за да може да се сформира мултидисциплинарен екип.
Така успяхме да спасим пациента. Не трябва да се губи време
- Кой е най-тежкият ви случай?
- Има доста такива. Колегите все ми казват, че си спомням много такива моменти. Най-вече случаите от катастрофи са по-сериозните и напрегнатите. Също и тези, които са се хвърлили от високо, но най-тежките са от катастрофите. Не можеш да ги забравиш.
- Първата си операция помните ли?
- Помня я. Като първа, не е чак толкова сложна, беше торакоцентеза. Тогава д-р Гецов ми даде да я направя. А от коремната хирургия беше една перфорация, която доц. Георги Георгиев ми даде да извърша по време на дежурство. Тогава имаше малко повече емоции в работата ни. Например
сестра Русанова ни правеше медали от алуминиевата част на кръвните банки
и като за първа операция ми го закачи. Сега вече няма такова нещо.
- Успявате ли да балансирате между работата си и личния живот?
- При мен малко по-различно протече всичко. Аз след като започнах да следвам медицина, преди това бях си отгледала двете деца. Това ми беше едно голямо предимство. Докато, за съжаление, мои колежки не успяха да създадат семейства.
- Не могат май да се случват паралелно семейството и хирургията при жените?
- Ами, трудничко е. Трябва да имаш разбиране от семейството, иначе няма как да стават нещата. Аз казвам, че съм си отгледала децата, преди да започна, но когато вече беше истинската работа с дежурствата,
винаги съм гледала децата ми да са изпрани, да е почистено, да съм им сготвила, което си е напрежение
- Какво повече от мъжете трябва да даде една жена хирург в тази професия, за да се докаже?
- Трябва да бъде уверена в знанията и в способностите си, за да е сигурна, в това което прави. Да не си навежда главата и да е със самочувствие. Трябва да има последователност в знанията, последователност в усвояването на теоретичната си подготовка и амбициозност. Да си гони целта докрай. Трябва и да бъде амбициозна, но тази амбиция винаги да е подплатена със знания и да е сигурна за всяко едно действие, което предприема. Дори, ако щете, да може да прецени момента на операцията, защото при спешните случаи това е много важно. В противен случай камъчето винаги обръща каручката. Така ще се наложи в тази мъжка среда.
- Като говорим за жените в операционната зала, се сещам да ви питам за операционните сестри, защото те са изключително търсени и пазени, когато ги намерите?
- Вярно е, че си ги пазим. Жени са, но има моменти, в които те ни помагат. Жертват се, дали ще останат след работно време, или, ако щете, да се съобразяват с нашите капризи и прищевки някой път. Има,
но много малко останаха от старите, много опитни сестри
Екипът в залата е много важен. Ние, хирурзите, работим с анестезиолози, с реаниматори. Трябва да е комплектовано, да има разбиране от двете страни за всяко едно действие. Важно е кой ще ти бъде асистент.
- Слушате ли музика, докато оперирате?
- От време на време, да. Различни видове музика, но винаги приятна и никога чалга. В повечето случаи действа успокоително, но има и моменти, в които искаме музиката бъде спряна.
- За вас казват, че непрекъснато четете и винаги сте изключително подготвена. Продължавате ли да учите?
- Вярно е. Аз продължавам да уча. Например за плановите операции пак си отварям книжките, пак чета. Това е нещо напълно нормално. Има операции, които ги правим по-рядко, трябва да се направи план за действие и трябва да прочетеш наново, за да си опресниш знанията.
- Какво най-много ви харесва в това да сте хирург?
- Виждаш резултата от работата си. Как пациента ти оживява, после се подобрява. Нашата работа е по-друга. Да вземем невролозите например, и те лекуват, но често пъти резултатът там не е такъв, какъвто е при нас.
- По-особена порода сте хирурзите.
- Трябва малко,
дали коравосърдечни трябва да бъдем, ама то няма как другояче
Не може да мислиш като другите хора нормално, защото, ако си емоционален или ако съжаляваш пациента, не му помагаш с нищо. Можеш само да сгрешиш в такава ситуация.
- Най- голяма ви радост?
- Най-голямата ми радост е, че като че ли отзивите за мен са положителни, което означава, че пациентите са доволни от мен.
Силвия ДИМИТРОВА