Людмила Титова е от Запорожие, домът й в момента е в окупираните от руснаците територии. Пристига в Русе в средата на март миналата година. Вдовица, има двама сина там, в Украйна. От месеци живее у Велмира Виденова: през зимата в апартамента в квартал „Чародейка“, през лятото - на село, в къщата в Ряхово. Разговарям и с двете: хазяйката Вили превежда на гостенката си Людмила моите въпроси, аз разбирам всичко, което развълнуваната украинка споделя на руски.
„На 15 март миналата година се оказах в Русе“, започва Людмила. И продължава: „Нямаше къде да се денем - ни дом, ни покрив. Бяхме стигнали до Румъния, денонощие прекарахме там. Казаха - вървете, където щете. Къде да идем? Настаниха ни в автобус - отиваме в България. Пристигнахме в България, влезе доброволец в автобуса, пита кой къде иска да отива: във Варна, другаде... Аз бях в безизходица, казах - не зная. Останах тук, даже не знаех къде съм... Нахраниха ни, напоиха ни, взеха ме за ден-два в една къща, Деян се казва човекът, да е жив и здрав! После с мен се свърза друг, каза че у тях има място. Заведе ме при майка си - Вили, тя ме прие, като че ли от сто години ме познава... И вече близо година живея при нея. Вили ме заведе в Хуманитарния център на „Каритас“ тук, в Русе - облякоха ме, обуха ме... Не знам изобщо как бих оживяла, ако ги нямаше тези хора. Какви хора! Безценни!“
Питам Людмила за семейството й там, в Украйна. Вдовица е, с двама сина. Не са им разрешили да напуснат страната. Слава, Вячеслав, е на 43, сам е. Саша е на 45, изпратил наскоро двете си деца и жена си в Чехия, където се чувстват добре, невестата вече имала работа и сигурност. Саша се обажда на майка си два пъти по вайбър, докато разговаряме. Людмила му казва: „Заета съм, интервю давам! Ще си запазя вестника -
ако съм жива, да има свидетелство, да има история за това, което преживяваме сега“
Жената се вълнува - от тези емоционалните е, дето ти късат сърцето - защото може да е твоя майка, леля, баба...
„В Запорожие има бомбардировки и сега. Там, където живеем, е окупирано, не ги пускат никъде да ходят. Ако искаш към Лвов да идеш - не става.
Всеки ден се чувам със синовете. Всеки ден - когато е възможно. Когато има тревога, не може да се звъни. А когато няма - Саша успява да ми поговори. Когато е на работа, може да се свърже с мен, защото у дома няма ни ток, ни вода, ни осветление. Няма топло. Прозорците са закрити с одеяла. Слава Богу, домът засега е цял“.
Засега, казва Людмила и очите й отново се пълнят със сълзи... После се усмихва и продължава: „Синът ми казва: Мамо, няма къде да се окъпя. Аз се смея и му отговарям - синко, като беше малък и ти се карах, защото не искаше да се къпеш, татко ти се шегуваше, че мръсотията като се натрупа два сантиметра, сама пада... Така че - не преживявай, синко, не се вълнувай толкова, потърпи - мръсотията сама ще падне и пак ще станеш чист...“.
Людмила се усмихва през сълзи.
Много от украинците, които познавам - и рускоговорящите сред тях, често използват „Не переживай!“ - не се вълнувай толкова, не преживявай
не е важно, ще се оправят нещата... Намира сили да се шегува и в тази ситуация - отстрани уж немислима, а всъщност преживявана от всички нас вече година.
Питам Вили как е станало, че Людмила е при нея.
„Работя на обменно бюро, общителен човек съм. Като започнаха да пристигат украинците - идваха при мен да обменям украински гривни. Дойде една млада жена, с едно дете, беше късно вечерта. От Украйна ли идвате, питам. Да, казва тя, тази вече пристигнахме. Има ли къде да спите? Да, казва тя, слава Богу, намериха ни подслон - а защо? Защото, казвам, аз живея сама в апартамент, имам хол, никой не го обитава, бих могла да ви настаня у нас. Не, не, каза жената, ние сме добре, но има хора, които наистина се нуждаят и няма къде да спят. Бихте ли си дали номера? Дадох си номера, те го дали на доброволците, звъннаха ми - и така... Дойде Людмила - разстроена, не знае къде се намира, беше болна, простудили се по пътищата. В много тежко състояние беше. И толкова. Така заживяхме заедно“.
Питам Людмила как минава един ден във временния й дом при Вили.
„Изпращам сутринта хазяйката на работа, поразтребвам из къщата, гледам новини. А то -
сърцето те боли от тези новини, кръвно вдигаш, като виждаш какво се случва в Украйна
и изобщо войната как се развива. После чакам синът ми да звънне. Като звънне телефонът - щастие. После си чакам хазяйката да се върне от работа. Тя е чудна! Каквато майката, такъв и синът й - Владислав, Влад! Знаете ли, като се разболях, той ме води в болницата - аз не исках да отида, но той настоя. Полекуваха ме, всичко ми оправиха. Златни са и двамата... Бях в шок. Не знам как бих оцеляла без такива хора като тях! За такава жена става дума!“.
Людмила е по-голяма от Вили с осем години. Казва, че от всички украински манджи хазяйката й Вили харесва само борша.
„Те не слагат никакви подправки, как да им харесвам манджите? Научих ги на нашите - обожават ги“, хвали се Вили. Явно е вярно, защото Людмила добавя: „Ох, баница! Ей такива дебели станахме всички от българската баница на Вили! И ориз, и панирани чушки...“.
В родното си Запорожие Людмила била търговски работник. Работила и като продавачка, и като началник зад бюро, а после се пенсионирала.
С Вили си говорят на руски
Тя пък руския го учила в училище задължително, а през 2007 заминала за Чехия. Там работила с украинци и общували на руски. После работата й я срещнала с монголци - и с тях си говорели на руски. И така досега.
Докато говорим, слънцето се плъзва през прозорците и подсеща двете жени, че навън е истинска пролет, макар и през февруари. Вили чака с нетърпение да отиде в къщата си в Ряхово, където Людмила е постоянно присъствие.
„Ох, колко е хубаво на село Ряхово! Природата е чудна, селото е тихо, няма коли, пеят птички, кучета лаят... Дунав е наблизо. Приказка е“, радва се Людмила.
Казвам, че статията ще излезе на 24 февруари - точно година след началото на войната.
Питам и двете - украинката, и българката, какво си мислят за тази дата.
Първа отговаря Вили: „Не вярвах, че е възможно да се случи. Просто не вярвах. Когато Путин удари Украйна и аз като мнозина мислех, че всичко ще свърши за дни. Този ужас. А сега просто не знам кога ще свърши. Есента Людмила ми казва: Вили, ще си взема хасчета от твоите цветя - мушкатите, да си ги занеса у дома. Къде ще ги занесеш, казвам, седи си тука, поне е спокойно. И така - пак стана пролет и идва време за цветята. А Людмила е тук...“
Людмила: „24 февруари? Сърцето ми спря тогава! Сърцето ми спря...
Звукът на сирените при тревога беше непоносим
Крихме се в подземието, в скривалище. Вземахме малко вода със себе си, хуквахме към подземието. Сирените виеха за тревога на всеки десет минути. Стрелбата спира - хайде да се качваме обратно. Спряха асансьора. На седмия етаж живеех. Седем етажа - как се качват пеша? Така живяхме до девети март. Няма ден, няма нощ. Непрекъснато. Синът казва - мамо, събирай си багажа. Къде да вървя, какво да събирам? Големият с децата и жената казва: мамо, тръгвай! Къде да вървя? Той за здравето ми се притесняваше, че съм със слабо сърце. Е, хвърлих чехлите и халата, тръгнах на гарата. Взех документите и айде на опашката. Пет часа стояхме на опашка, за да се качим във влак към Лвов!
Викове, крясъци, деца и големи хора плачат... Война, казват, война! Ужас!
Качихме се във влака. В купето - 15 души. Кой диша, кой не диша, тъй. Мълчим, никой дума не обелва. Казаха - затваряйте прозорци, врати. Ако стигнем - щастие. Ако не стигнем - ще ни ударят с бомбите и край. Така започна за мен този 24 февруари, та до девети март. Ако бях останала, със сигурно нямаше да съм жива с това сърце. БЧК, „Каритас“, доброволците като Диян и Влад - толкова много ми помогнаха, за да съм жива...“.
Моля Людмила да ме извини, че я разстройвам с този въпрос. „Всичко е наред, зайче, всичко е наред. Живот! Вършиш си работата, това е - просто живот“.