В края на седмицата, на 18 февруари, България ще отбележи една от най-трагичните дати в историята си - гибелта на Васил Левски. Идеологът на българските национално-освободителни борби, Апостола на свободата.
„Ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя - губя само себе си“, пише Левски в писмо до Панайот Хитов през март или април 1968 година.
„Каквото съм правил, в ползу народу е“, казва той в предсмъртната си изповед пред архиерейския наместник на София - отец Тодор Митов от Пирдоп.
Навършват се 150 години от обесването на Васил Левски след съдебен процес с предизвестен край.
150 години безсмъртие!
На тази годишнина „Утро“ посвети серия материали през цялата седмицата.
Първата творба, която изобразява обесването на Васил Левски, е дело на Симеон Цанев Симеонов - Моната, роден през 1853 година в Трявна. Баща му Цоню Симеонов е от рода на Витановите и се слави като изкусен „зограф и цветорезец“. Майка му Цана Пандурска е сестра на майката на Ангел Кънчев.
Цоню Симеонов изработва резбования стол, на който седи Александър Батенберг при коронясването му в Търново през 1879 година. Негово дело е и разкошната орехова рамка на портрет, която след Освобождението град Търново и окръгът поднасят на княз Дондуков-Корсаков.
Семейството има двама сина - Митю и Симеон, които продължават бащиния занаят. Симеон от най-ранна възраст се учи да рисува икони, изрязва кръстове от дърво и се развива като умел иконописец и резбар. Брат му /починал през 1930 година/ рисува само икони, но без голям успех.
В родната им къща, която била недалеч от конака,
Левски отсяда няколко пъти и образът му завинаги остава в съзнанието на Симеон
Когато навършва петнадесет години, Моната се отделя от баща си и започва сам да приема поръчки за икони, иконостаси и други църковни потреби. Рисува някои от светиите в църквите „Св. Анастасия“ и „Св. Георгий“ в Лясковец, „Св. Никола“ в Долна Оряховица и „Св. Георгий“ в Средните колиби, Търновско.
Залюбва се с едно красиво момиче от Беброво и „сполучил да й нарисува портрета с краски, доста изразително и верно“. Това е първият му опит за рисуването от натура.
Моната участва активно в живота на основаното на 22 ноември 1871 година тревненско читалище „Трудолюбие“. На 18 октомври 1874 година неговите членове изнасят първото театрално представление в Трявна. Показана е легендарната за възрожденската ни сцена пиеса „Многострадална Геновева“, жалостиво позорище в пет действия от Людовик Тик. Моната рисува декорите и играе в пиесата. Взема участие и в театралните групи на Лясковец и Елена.
През 1875 година се запознава със сръбския фотограф Давид Неделкович и от него усвоява фотографския занаят „с който въртял доста добра работа“, но продължил и с иконопиството и резбарството.
Моната е сред дейните тревненски въстаници
На 5 май 1876 година отива у Цаню Захариев - водителят на комитета, вземе приготвеното от него червено знаме с лъв и девиз „Свобода или смърт“ и, без да се крие, излиза насред чаршията, развява байряка с думите: „Тъй ще направя, за да излезе всякой“.
Тревненската чета, наречена „Зографска“, има кратък живот. Изправя се срещу армията на Фазъл паша, но силите са неравностойни...
Сгоденият за щерката на поп Генко в Долня махала в Търново Моната заплаква: „Защо зачерних людската дъщеря!...“.
Скита известно време из Стара планина, след което се установява в колибите Гърците - родното място на Филип Тотю. Оттам с големи мъки се прехвърля в Румъния. Участва като доброволец в Сръбско-турската война и е в редовете на Българското опълчение.
През 1879 година зографът се установява в София и се отдава на живопис - рисува портретите на император Александър II, на княз Дондуков, на княз Батенберг.
През този период създава и първата многофигурна композиция за Апостола „Обесването и последния час на Васил Левски“, която
пленява със своята сърдечност и подкупваща наивност
Творбата му е обикновена рисунка с молив и е направена специално за фоторепродуциране и разпространение под формата на фотокартички. Така и става, благодарение на което до нас достигат няколко запазени фотокопия с размери 6,5/10 сантиметра.
Но освен с този първи опит за изобразяване на обесването на Левски, Симеонов остава в историята на българското изкуство и с друго благородно дело.
Любовта му към иконите често го води из черквите и манастирите на Софийско. Един ден попада на старинната Боянска църква и бива заслепен от великолепието на стенописите й. Решава да ги съхрани за поколенията, като направи копия от ктиторските портрети на цар Константин Асен с царица Ирина и севастократор Калоян със съпругата му Десислава, изписани през XIII век, 1259 година. В началото на 1880 година
започва работата в хладната и тъмна черква, като я осветява със свещи
Всеки ден престоява по три часа в храма. За снемане на копията използва огледала и „прозрачна олейна хартия - пауспапир“. През месец юни копията „с маслени краски и подправени с яйца“ са готови и Симеонов успява да ги изложи в сградата на Народното събрание, като същевременно предлага на министъра на просвещението Иван Гюзелев да ги закупи за „българския народен музей“. След дълги протакания е решено да се закупят за 160 франка, но плащането закъснява и Симеонов отново се обръща към Гюзелев с молба да му се изплати „малкото възнаграждение“. Този път писмото му попада у Константин Иречек - главен секретар на министерството, който взема присърце работата и решава сам да оцени качеството на представените копия „според самите оригинали“.
На 25 юни 1880 годшно Иречек, Симеонов и Светослав Миларов посещават Боянската църква.
Иречек е възхитен от работата на художника
Установява, че копията са „от същата величина като оригинала“ и още по-важно заключава, че „никой западноевропейски живописец, ученик на една художествена академия, не можеше да направи една копия тъй вярна. Всеки щеше да дойде в голямо затруднение, като не е запознат с тънкостите на възсточния живопис, които позволяват да се дознае и това какво е заето от времето, и всеки щеше да допълва и идеализира своята фантазия“.
От Симеонов и тамошния учител Георги „стар шоп в народна носия“ Иречек научава, че църквата някога е притежавала стари ръкописи. Най-важните е прибрал руският професор Виктор Григорович, по време на голямото пътешествие /1843-1844/ из балканските земи на тогавашната Османска империя.
Много ръкописи отнесъл и Софийският митрополит Мелетий, които подарил на руски църковници.
След като се завръща в София, Иречек пише доклад до министър Гюзелев, като високо оценява работата на Симеонов и настоятелно препоръчва копията да се закупят за музей. Изрично подчертава, че
„неговият талант може да се употреби и за други такива копии на редките остатъци от старобългарското изкуство
защото той е набелязал и други стари изображения, които се намират в други малки мънастири и черкви в Софийското окръжие“.
За съжаление, на следващата година Симеонов заболява тежко от туберколоза и след двумесечно боледуване умира на 23 януари 1881 година.
След кончината на Симеонов картичката с обесването на Левски започва масово да се използва от различни други художници, фотографи и печатари, без да се посочи кой е авторът. В някои картички главата на Левски не е рисуваната от Симеонов, а изрязана от снимката му правена в ателието на Карол Сатмари в Букурещ през 1868 година и залепена върху рисунката. По този начин
творбата на тревненския иконописец се използва за направата на първия колаж в българското изкуство
През 1984 година става известно, че картичката е и литографирана върху мека, тънка литографска хартия с размери 53х41,5 сантиметра в два основни цвята - черен и пастелно-жълт. Литографията е изцяло прекопирана от тази на Симеонов. Открита е в Пазарджик, където е съхранявана от Стоянка Каменска, снаха на поборника от Априлското въстание Георги Стаев Каменски. Под изображението на отпечатъка е написано: „Обесването на приснопаметний родолюбец войвода Васил Левски /Диакона/ на 6-ти февр. 1873 г. в гр. София. Печатница и литография Янко С. Ковачев. Препечатването е забранено. Рисувал и издал: С. Влайков“. Тази картичка получава широка популярност, но това не е оригиналната рисунка на Симеонов, която за първи път е публикувана в печата през 1896 година в книгата на Г. Димитров „Княжество България“ и в един поборнически вестник през 1898 година.
Боян ДРАГАНОВ