От сцената заявихте, че планирате следващият Ви филм да е за журналиста Милен Цветков. На какъв етап е?- Все още е на етап проучване, но това ми е голяма идея и вече го обявявам публично. Вече пиша сценарий на тема семейство и с тяхно разрешение се надявам да продължа.Споделихте, че документалният филм „Моралът е доброто“ е създаден с голямо желание и с изцяло с лични средства и дарения, без никакво държавно финансиране и подкрепа. Как това спомогна за успеха му?- Мисля, че наистина това е ключът към успеха, защото филмът мина през много хора и много етапи. Фрустрациите, през които преминахме като финансирането, юридическите проблеми, както и генерално концептуалните, всъщност затвърдиха екипа и дадоха друга насока на работата. Хората не се включваха заради финансовата част, а именно, за да се „преборим“ с идеята, че в България не може да се разказва за такива хора.Успехът ни сега се дължи единствено и само на усилията, които ние влагаме. Никой не може да си представи през какво преминава всеки един от нас.Какво Ви мотивира да продължавате?- Начинът, по който изградихме сценария и го разказахме, е именно идеята за това какъв може да бъде всеки един от нас, ако последва примера на друг човек, който в случая е Кристиан Таков. Това наистина окрилява страшно много хора. Не знам дали си давате сметка колко много хора от институциите срещам, които са били негови студенти – в телевизии, радиа, в държавни институции, дори от Европейския парламент – които продължават неговите идеи. Както и тази вечер бе споменато, те също ни казваха, че продължават неговото дело, защото в България наистина липсва истина и справедливост. Наистина вярвам, че имаме нужда от истина, която да ни освободи и справедливост, която да поведе този народ в ясна посока. Ние можем да спорим на всякакви теми – идеологически, политически, но в края на деня трябва да има обща цел, която да е отвъд нашите битови проблеми и нужди. Имате ли впечатления каква част от публиката идва на прожекциите, познавайки Кристиан Таков и как достига филмът до онази, която не познава личността му?- Голяма част не го познават и до ден-днешен не мога да си обясня тази енергия, която пълни залите. Това е филм, който не е задължаващ, не е рекламиран, предава се от уста на уста. Ние сме вложили изключително малко средства за реклама, дори нямаме плакати, което само още веднъж потвърждава думите на Таков, че доброто има непрекъсната нужда в него да се влага енергия, за да продължи да съществува. Хората го усещат и продължават тази негова мисия, идвайки, гледайки, научавайки и споделяйки. За мен беше важно да представим филма в Бургас, който е специално място и за монтажиста Димитър Стафидов, който е родом от Бургас, но и за самия Таков, който е обичал да идва тук. Беше прекрасно, че салонът беше пълен и хората не искаха да си тръгват. Това се случва всеки път – до последния надпис, до последната буква хората стоят и чакат и ако никой от нас не излезе, настава един сконфузен момент със светването на светлините. Сякаш чрез нас публиката иска да се докосне до него. Просто не можеш да останеш безразличен, но когато го чуете да казва например, че на прекалено много отговорни постове има адски много некадърници, всеки го усеща и си го мисли. Ние живеем в това. Средата ни е такава, че на добрите и на хората, които искат, имат енергията и могат да допринесат с нещо, път не се дава. Обществото всеки ден вижда, че напред излизат удобните. И когато се появи един човек, който ви дава друга идея, насока, пример за това как да се подобри ситуацията, действа окриляващо. Споменахте, че Кристиан Таков е завещал труд от над 8000 страници и то не само на български език. Има ли нещо, което съжалявате, че сте пропуснали да включите във филма?- Да, автобиографията му, която той е написал още на 17 години, а се чете като произведение на изкуството, в което той говори за видни писатели като Достоевски, има размисли за бъдещето на държавата, за демокрацията, за собствения си живот. Когато я открих, бях впечатлен от дълбочината на написаното от него на такава възраст.До последно никой, дори семейството му, не вярваше, че ще открием и изгубените от архива на БНТ и БНР записи, но и това се случи. Имаше дълъг процес, в който с майка му (оперната певица Галя Йончева – бел.а.) преминахме през целия му архив. Когато в един от тефтерите му открихме бележка „Да се гледам в младежко предаване“, това изцяло промени идеята ни за филма и сценария. Много важно бе и доверието, което с времето се изгради между мен и майка му, защото тя се убеди, че темата не ме вълнува повърхностно. Аз исках да създам филм, който има собствен живот, а моята роля и тази на екипа сега е само да продължаваме да го показваме, да го насочваме. Той обаче си живее собствен живот.
Кой е най-малкият град, в който сте имали прожекции досега?- Белоградчик и салонът с капацитет 120 души беше пълен дори с правостоящи. Освен в множество градове в България, е показван вече и в няколко други държави. Къде още предстои да бъде гледан?- През януари предстоят три прожекции в Швейцария – в Женева, Цюрих и Берн. Предстои голямо разпространение и в САЩ, което не идва от нас, а отново от хора, изявили желание да го показват. Ще концентрираме време и енергия в осъществяването на допълнителни прожекции в Европа, тъй като получаваме много запитвания и интерес към такива.Кой е според Вас най-големият успех на филма?- Че се превърна в най-гледания български документален филм. Вестник „Сега“ си позволиха да го определят като най-гледания документален филм в последните няколко години, а нищо чудно да е и изобщо. Реално статистика за този вид филми няма, тъй като документалното кино няма голяма гледаемост у нас. Във филма един от приятелите на Таков коментира, че след като е направил опит да промени правната система отвътре и разбира, че това няма да се случи по този начин, решава, че единственият шанс е да се предизвика натиск за промяна отвън. Филмът има ли подобна цел?- Мисля, че филмът вече успява да надигне една вълна от хора, които осъзнават, че времето ни тук, на тази земя, е ограничено и няма смисъл да се пилее. А ключът към успеха е да успяваме да се обединяваме. Първата Ви среща с Кристиан Таков е покрай интервю за младежка, независима медия, за което той Ви кани в дома си. Ако днес той беше още жив, какво бихте го попитали?- Съжалявам, че приживе не успях да го попитам да разкаже нещо за себе си. След интервюто се обвинявах, че пропуснах това, а би ми било интересно да чуя какво щеше да отговори. Бях написал на Кристиан Таков, че един ден ще заснема видео за него. Радвам се, че успях да се справя с тази задача и да разкажа тази история в документален филм, който, колкото и високопарно да звучи, се превърна в някакъв културен феномен. А Вие какво бихте казали за себе си?
- За себе си бих казал, че съм човек, който не се отказва лесно, и до последно избирам да вярвам в силата на доброто. Опитвам се да творя, работя и живея в тази насока, и да правя малките неща, които са по силите ми, за да променям средата около себе си.