В близост до паметника на Левски в Парка на възрожденците е една от много сполучливите бели пейки с форма на разтворена книга, поставени на емблематични места в града - пред Паметника на свободата, пред Историческия музей, пред библиотека „Любен Каравелов“, пред училище „Христо Ботев“. На тях са портретите на видни български възрожденци, техни биографични справки, цитати, куплети от стиховете им, неща, които са се случило за първи път в Русе.
В дъждовни дни не е приятно да се сяда на мокрите пейки в парковете и градините. Затова от много време е въведена една тарикатска практика. Някои младежи, или казано с днешния речник „млади хора“, след дъжд предпочитат да стъпят на пейката и да седнат на нейната облегалка. Това вече е обичайна и повсеместна практика. Но не съм очаквал, че колкото и бездуховни, апатични и безразлични да са, колкото и да са лишени от каквато и да е била ценностна система, тези гаменчета не ще се посвенят да седнат на облегалката с образа на Апостола, а следите от калните грайфери на техните патъци да останат на пейката пред това свято място.
Дори някой възмутен гражданин да им обърне внимание за това тяхно, меко казано, неприемливо поведение, тези „млади хора“ не само че няма да си вземат бележка, но и ще го заплашат физически. И нищо чудно да изпълнят заканите си без да му мислят много и без да се притесняват от нищо - така, както сядат на пейката с лика на един от хората, обрекли живота си на Българи и нейните бъдни поколения. Включително и на тях.
Въпросът е дали времето е в нас и ние сме в него?
Хачик ЛЕБИКЯН