Сред чуждите по произход думи, употребявани в нашия език, еврейските думи са сравнително малко на брой (Р. Русинов, Ст. Георгиев. Лексикология на българския книжовен език. В. Търново, 1996 г., с. 82). “Това са староеврейски думи с религиозно съдържание или собствени имена: събота, амин, пасха (Великден), голгота, месия, манна, серафим, Ана, Гаврил, Данаил, Елисавета, Давид, Захарий, Иван, Илия, Лазар, Наум, Тома, Адам. От еврейски произход е и съществителното име каравана.” (Р. Русинов, Ст Георгиев. Лексикология на българския книжовен език. В. Търново, 1996 г., с. 82). Малкият брой на еврейските заемки несъмнено улеснява по-задълбоченото им разглеждане. При това повечето от тях са навлезли в българския език още през старобългарския период и отдавна са заели трайно място в езика ни. Продължителното присъствие на еврейските думи в българския език е още една причина за тяхното по-внимателно изследване.
Предложената кратка осведомителна бележка е посветена на изясняването на произхода и значението на една от по-рядко използваните еврейски думи в нашия език – алилуя.
Тази дума се използва предимно в християнското богослужение и в частните молитви на християните, а също така е включена и в два фразеологизма: 1. пея алилуя на някого или на нещо – хваля, славословя някого; 2. скоро ще чуя алилуя – няма да живея дълго, ще умра. От думата „алилуя“ води началото си и съществителното име „алилуйщина“ – „възхвала, която съзнателно прикрива недостатъците и с това пречи на борбата против тях; подмазване“.
Като богослужебен възглас (в общественото и в частното богослужение, а също така и в частните молитви на християните) алилуя означава хвалете Бога. Тази дума има в българския език и други значения – църковно песнопение (обикновено за покойници); край, завършек (това значение се е развило от обстоятелството, че с алилуя завършват някои християнски молитви); маслиново масло, зехтин; оплакване.
Думата алилуя по произход е еврейска. Тя е сложна дума, съставена от halelu “хвалете, славете” (2 лице, мъжки род, множествено число, повелително наклонение на глагола “хваля, славя”) и IAH, което е едно от Божиите имена в Свещ. Писание.
Инфинитивът на глагола e lehalel, а коренът на глагола се състои от съгласните HLL, които се откриват и в съществителното име HALEL “хвалба, хвала, хваление, възхвала, похвала, възпяване, славене”. Повелителната форма halelu е засвидетелствана например в Пс 135: 1, 3; 148: 1 – 3.
Следователно думата HALELUIAH буквално означава „славете (или хвалете) Бога“. Това славословие е многократно употребено в Псалтира (Пс 104: 35; 105: 45; 106: 1, 48; 111: 1; 112: 1; 113: 1, 9; 115: 18; 116: 19; 117: 2; 135: 1, 21; 146: 1, 10; 147: 20; 148: 1, 14; 149: 1, 9; 150: 1).
В гръцкия език славословието е преминало чрез превода на 70-те. То е засвидетелствано и в новозаветни текстове (Откр. 19: 1, 3, 4, 6). При това заемката в гръцкия език претърпява и някои фонетични промени.
В нашия език думата „алилуя“ преминава сравнително рано чрез старобългарските преводи на сакралните текстове. В старобългарските паметници тя е употребена общо 50 пъти, засвидетелствана е в различни графични варианти и има две значения – „хвалете Бога“ и „алилуйна песен (cantus alleluiaticus, ex alleluia et versu psalmi compositus, qui ante lectionem evangelii in liturgia cantatur)“.
Иво БРАТАНОВ