Районът на град Запорожие и в момента е обект на особено ожесточени бойни действия, част от войната в Украйна. Малко медии отбелязват, че в района живеят бесарабски българи: хора, преселени от българските земи още по времето на войните между Русия и Османската империя от края на 18 и началото на 19 век.
Днес голяма част от района е окупиран от Русия. Месеци наред хората страдат от войната при непрекъснати обстрели, със загинали и ранени.
Заради историята на героинята ни този разговор започва на български език, минава на руски и завършва на украински - ще разберете защо.
- Лидия, здравейте! Започвам този разговор на български език. Моля, разкажете ни - откъде идвате, как се озовахте в Русе?
- Дойдох от Югоизточна Украйна, Запорожка област. От онази й част, която се намира под руска окупация - град Пологи, недалеч от Запорожие. Родена съм в едно българско село в Запорожка област, затова малко говоря и разбирам български. Затова и тук в България ми е по-лесно да общувам с хората. В нашия край и до днес си общуваме на български - и в Запорожка, и в Одеска област...
- Говорите много хубаво български език, но не искате да продължим разговора на български...
- Ще ми е малко трудно, понеже все пак съм рускоговоряща. Мисля на руски, харесвам и украински, но който език ти е основен, на този и мислиш (Лидия продължава разказа си на руски език).
- Вашите близки, предците ви, говореха ли български?
- Да,
баща ми е българин, майка ми е рускиня от Луганск
Те вече не са сред живите... Но корените ми по бащина линия са български - баща, дядо, и така нататък и назад във времето. Това, което аз знам, е, че преди повече от 200 години, по времето на Екатерина Втора, българите са били преселени към Бесарабия.
Заради българското си потекло синът ми през последната му година в училището започна да учи български език. Учители от България водеха курсовете през почивните дни. Той се учеше добре, приеха го в Русенския университет, завърши, след това учи в София, завърши „Международни икономически отношения“. А днес преподава в Русенския университет. И така става ясно защо ние сме в България. Синът ни живее тук, в университета срещна жена си, преподавал й е, имат вече две деца, живеят в Русе. И ние на първо време живеехме при тях.
- Подразбира се защо сте в Русе, но как се решихте да напуснете дома си?
- Когато ситуацията стана страшна, синът ни много ни убеждаваше. При нас почти нямаше мобилна връзка. Ние се качвахме на водонапорната кула, че белким да хванем някакъв сигнал. Той ни убеждаваше при първа възможност да тръгваме при него, защото наистина е опасно да се остава. Вижте, ние вече сме възрастни, пенсионери, мислехме: ще изчакаме това да отмине... В своята страна сме, в своя дом, няма да ходим никъде... Но колкото по минаваше времето,
виждаш как се запалват къщите, как хората се осакатяват... Наши познати деца - без крака, без ръце, загиват...
Тогава мнението ти се променя: че живи можем да сме полезни на страната си, по-добре е да напуснем, после може да се върнем. Още повече, ние сме на пенсионна възраст с мъжа ми - как да помагаме там, в Украйна, в тази ситуация? Затова се решихме да потеглим.
Но беше много трудно да се измъкнем: нямаме кола, градът е окупиран, зелените коридори все не успяваха да ги организират. По случайност - съседите ни и те потеглиха, имаха място в колата и ние много спешно с тях тръгнахме към областния център - град Запорожие. Оттам беше по-лесно да тръгваме към България. Обаче ние тръгнахме към Киев - там са дъщеря ни, зет ни и двете внучки. Оттам зетят ни закара всички към границата с дъщеря ни и внучките.
- Всъщност домът ви остана в центъра на бойните действия в тази брутална война?
- Да, така се пада, че
за да завземат Запорожие, при нас минава линията на активните военни действия
Защитниците на нашия град - Пологи, са отбранявали града. Но има и градове, които са паднали внезапно и бързо, почти без съпротива. Там щетите може да са били и по-малко. В нашия град са оказвали съпротива както въоръжените сили на Украйна, така и териториалната отбрана. А когато оказваш съпротива, когато отстояваш своето - естествено страдаш повече. Много, много щети има в моя град.
- Колко време смятате да останете в България?
- България безусловно ни харесва. Тя много прилича на Украйна: същата зелена страна, с гори, планини, Черно море - а ние имаме и Азовско море. Синът ми, снахата и внуците са тук. Сякаш нищо друго не трябва...
Но всеки ще ни разбере: когато си далече - още повече разбираш, че обичаш и цениш двойно повече родината си
Все пак, ние сме живели там много години, затова имаме огромно желание да се върнем... Това тук - всичко е временно за насЕ Чакаме руснаците да си тръгнат от нашата територия и ние да се върнем в Украйна. Колко време ще отнеме - и ние не знаем. Отначало си мислехме, че ще дойдем съвсем за малко. Обаче ситуацията показва, че всичко се забавя и че всичко става по-сложно. Засега тук сме, докато не ни освободят. Щом ни освободят - веднага си тръгваме, независимо, че синът ни е тук. Там е дъщеря ни, там е домът ни. Затова ще се върнем.
- Как организирахте живота си тук в Русе?
- Сега живеем заедно с дъщеря ми. Първо отидохме всички при сина ми, живяхме при тях месец и половина, докато те ни организираха самостоятелно отделно жилище. Сега живеем в общежитие на Русенския университет. Огромна благодарност дължим на ректора - академик Христо Белоев, огромна благодарност, задето ни помогна с жилището!
Стаите бяха празни - и други хора ни помогнаха.
Синът ни работи на две работи: в университета и в мебелна фабрика
- така имахме невероятен късмет! Не знам откъде дойде този късмет, но ако не вярваш в Господ - ще повярваш. Защото виждате ли, синът ни е и в университета - оттам получихме жилище, и в мебелна фабрика - дадоха ни мебели! Моля ви, споменете собственика на фабриката „Голд Аполо“ Александър Голдщайн - той лично ни предостави чисто нови мебели, всичко, което е нужно за живеене!
Синът ни пита своите приятели - той и без това помага на бежанци, които идват от Украйна. Приятелите ни помогнаха с хладилник, с пералня... Кой каквото може ни даде: съдове, пердета дори, вилици, лъжици, тенджери. Всичко това нямаше как да купим за жилището, а вероятно ще се наложи дълго време така да живеем - относително дълго. Затова на всички приятели - познати и непознати, на всеки, който е участвал в помощта за нас - огромна благодарност казваме!
Дъщеря ми започна работа. Тя не знаеше къде. Синът ми пак съдейства - да е по-близо към общежитието, да не е свързано със знание на езика.
И тя като мен е предучилищен педагог - няма как да работи по специалността си, без да знае български език. И започна работа във фирма „Бадер“, шивачка е
помага ни финансово. Да, пенсиите ни идват по картите, с тях си плащаме в магазините, но, естествено - тези финанси не стигат. Плащаме наем, битови сметки, част от продуктите - тук помощта на дъщеря ни е огромна. Много ни помагат и благотворителните организации: Българският Червен кръст и „Каритас“. Разчитаме на тях за част от продуктите като хуманитарна помощ.
- Лидия, виждали ли сте ваши близки, които са пострадали от войната?
- Да, имахме наематели - момиченце с родители. Живееха в един наш наследствен апартамент. Това момиченце - принцеска на 4 годинки, с нейните родители, се преместиха в новопостроената къща на баба й, за да им е по-лесно да се крият - в къщата има маза, смятаха, че така е по-безопасно. Та точно в тази къща удари снаряд - един ден в пет часа сутринта. Не са успели да стигнат до мазата. На това момиченце единият крак е откъснат, второто краче е повредено. На майка й лицето е обезобразено. Знам, че тръгнаха нанякъде в чужбина да се лекуват.
Друг случай - този със семейството на кръстницата на дъщеря ми.
Майката не успяла да влезе в двора и скрила дъщеря си под себе си по време на обстрелването
Момичето е на четиринадесет. Кракът й е отрязан, а парчета шрапнел са минали до сърцето и през черния дроб. Сега са в Германия, много операции вече са й направили. Майка й също губи единия си крак...
Много трудно се преживява това - просто без повод, не е ясно защо, човек остава осакатен за целия си живот. И се питаш защо... Имаме познати момчета, които са се включили в отрядите на териториалната отбрана. Двама братя. Единият успя да се измъкне в друг град. А другия са го разпитвали къде имало скрито оръжие. Той не им казал и след мъчения. Застреляли са го, те са го застреляли!!! Познавахме го... Много е страшно, когато познаваш хората, общувал си с тях, и изведнъж разбираш как животът им е свършил. Много е тежко.
- Лидия, моля да ме извините, че задавам такива въпроси...
- Нищо, сега е такъв - тежък е животът при нас. Много е трудно да преживяваме това...
- Ще задам последния си въпрос на български език. Ако не ме разберете, ще опитам и на руски: какво е онова нещо, което ви кара да искате да се върнете в Украйна? Защо въпреки всичко това искате да се върнете?
- Хората не могат гръмогласно да отговарят на този въпрос. Просто става дума за своята къща, за своята родина. Там са традициите, там така си говорим, там са приятелите от толкова време - всичко е свое, родно. В друга страна - тук, в България, е хубаво, но то не приляга така към душата. Затова си мечтаем да се върнем там - в нашата Украйна, в мирния ни и красив роден град Пологи.
(И в този момент Лидия минава на украински език)
Да не кажете, че не знам украински.
Аз много хубаво говоря на украински език, и това е роден език за мен. Но ние сме рускоезичните хора от Югоизточна Украйна
Някак си по-скоро мислим на руски, отколкото на украински. Въпреки това обичам и уважавам украинския език, особено украинските песни. Като цяло Украйна е красива и ние мечтаем, че тя ще бъде свободна, мирна и ще стане още по-красива.
Украински, руски или български - езиците са много близки. Сега внуците ни учат български език, сякаш не им е трудно, защото някои думи се преплитат с украински, други с руски... Славяните са си славяни. Трябва да живеем в хармония. Никой не е очаквал такъв нож в гърба от толкова, сякаш, близки братя! Но ето - така стана.
Това интервю е част от поредицата „Памет и съпричастност“, в която срещаме читателите на вестник „Утро“ с шест жени от Украйна, чиито съдби войната промени завинаги - както на милиони хора по света. Във видео варианти поредицата ще бъде достъпна в YouTube канала на Арена Медиа.
Проектът „Памет и съпричастност“ на Продуцентска компания „Персей“ (лейбъл Арена Медиа) се финансира по Програма „Култура“ на Община Русе, направление „Малки творчески проекти в областта на изкуствата и културата“ 2022. Вестник „Утро“ е медиен партньор.