За себе си казва, че с тази роля поставя ново начало в своята 30-годишна кариера: „След като изпях всички главни сопранови роли, подходящи за моя глас, сега искам да опитам и изследвам репертоара на високото мецосопрано или сопрано фалкон“.
„Пеенето и операта е непрекъснато изследване“, казва още певицата пред БТА. „Това е може би четвъртият или петият път, когато идвам тук, в България, София, защото съм пяла и по други различни поводи, участвала съм в различни гала концерти, също и на езерото на Панчарево, където направихме „Селска чест” миналото лято. Преди това си спомням, че съм пяла Тоска, а още по-рано, може би дебютът ми тук, в този театър беше с Норма в прекрасната постановка на Уго де Ана“, разказва Фиоренца Чедолинс.
Певицата, която определя гласа си като сопрано фалкон, или високо сопрано, е пяла у нас и в „Дон Карлос“, но като Елизабета. Фиоренца Чедолинс пя в чест на юбилея на легендарния бас Никола Гюзелев.
Фиоренца Чедолинс пред БТА, в разговор с Даниел Димитров - за новото начало след 30 години на сцената, за ролята на Еболи и нейния уникален „прочит“, за преподавателската си дейност, за готовите истини, за срещите й с великата Гена Димитров и с българската оперна школа.
НОВО НАЧАЛО СЛЕД 30 ГОДИНИ НА СЦЕНАТА:
Голяма новина е, че за да отпразнувам своите тридесет години кариера, които ще се навършат през 2023 г. – защото направих своя дебют със „Селска чест” през 1993 г. – реших да си подаря нов репертоар и ще поставя началото на този нов репертоар точно с Еболи.
Това е роля, която се пее от мецосопрани, но може да се каже, че Верди всъщност е написал за тази очарователна принцеса една много специфична вокална теситура, която може да се пее и наистина често се пее и от драматичен сопран, или сопрано фалкон, което, в известен смисъл, е моят вокален тип – сопрано фалкон.
Вокалната партия слиза както много ниско, така и много високо, така че всъщност теситурата (съвкупността от тонове, изпълними с лекота – от най-ниските до най-високите, от музикант, певец или инструменталист в рамките на съответния диапазон – бел. а.) може би в някои моменти е дори по-висока от тази на сопраното, тази, която пее ролята на Елизабета.
След като изпях всички главни сопранови роли, подходящи за моя глас, сега искам да опитам и изследвам репертоара на високото мецосопрано или сопрано фалкон.
ЕБОЛИ ОТ „ДОН КАРЛОС“:
Ролята на Еболи е роля на испанска принцеса така, че тя е жена с голям темперамент и е много очарователна. Тя е жена, притежаваща власт. Тя има власт над краля, защото по някакъв начин е негова фаворитка, а и негова любовница. В този смисъл, човек, със сигурност, трябва да има подходящ глас, но и много, много силен, много доминиращ темперамент.
Ако погледнем от гледна точка на драматургията, Еболи е главният женски персонаж в операта, защото, за съжаление, знаем, че кралица Елизабет, е образ, който винаги е смирен, винаги скромен, винаги сдържан. Еболи, на практика, е доминиращата жена в историята. Така че трябва да имаме артист, който може да издържи и представи тази силна личност и след това да се обърне внимание на гласа.
Освен двете много взискателни високи ноти, изисква се също и нисък регистър, също толкова силен, плътен и драматичен, тъй като вокалната партия е драматична, със силни акценти и много интензитет.
МОЯТА РАЗЛИЧНА ЕБОЛИ:
Аз обаче бих искала да пресъздам и друга страна от характера на принцесата – нейната женственост, а не само нейната агресивност и арогантност. Защото понякога гласовете на мецосопраните, които могат да изпеят тази роля, са много драматични гласове. Случва се понякога да почувстваме нуждата от по-голяма нежност и по-голяма женственост. Един глас като моя може да обедини различните изисквания в този персонаж, така че да има драматичния изказ, който Верди изисква от всички гласове, но също така и да притежава женственост и чувственост.
Еболи е много съблазнителна жена в историята. За нея знаем, че е загубила око в дуел и въпреки това осакатяване е била изключително очарователна жена. От вокално-техническа гледна точка, всички роли на Верди са най-взискателните роли за един певец, защото Верди наистина изисква и довежда певеца до неговото крайно високо и изключително ниво – както на техника, така и на интерпретация.
Певецът трябва да има изключителна способност за дълбока интерпретация, но и наистина много, много солидна белкантова техника, за да направи всичко, което Верди изисква от него. В моя творчески път, сблъсквайки се с персонажи като Норма, като Аида, като Леонора от „Трубадур“, Мария Стюард, идвам от школа, която съчетава и двете – чистото белканто на Доницети и Белини, и Вердиевия репертоар. Изпяла съм всички роли на Верди, които можех да изпея – Аида, Леонора от „Трубадур”, Луиза Милер, едни от най-сложните сопранови роли. Също обаче имам голям опит и във веристичния репертоар. Така че, да се обединят всички тези качества в едно е от съществено значение, за да се даде живот на такива наистина много, много интензивни персонажи. По този начин публиката може да се докосне и съпреживее тази интензивна емоция не само чрез гласа на певеца, но и чрез цялостната му интерпретация.
ПРЕПОДАВАНЕ ИЛИ ПЕЕНЕ?
Аз преподавам пеене повече от двадесет години. Приех и преподавателско място в консерваторията в Барселона, Испания, където се занимавам със студентите от магистърските степени.
Не е лесно да се съчетават двата аспекта на кариерата – на артист и на преподавател. Опитвам се да съчетая и двете, защото вярвам, че да имаш правилните примери, значимите модели, е най-доброто нещо, от което можеш да учиш. Аз нямах този късмет, защото започнах да работя много рано. На 21 години вече работех в театъра и театърът беше моят учител.
Въпреки това, аз изпитвах голяма нужда да имам модели за подражание и примери, от които да се уча. И така винаги бях там и слушах всички певци, опитвайки се да разбера всичко, което правят и наистина научих много чрез подражание – като гледах и слушах големите певци тогава.
Вярно е, че се изисква сериозна академична подготовка, музиката трябва да се изучава много сериозно и задълбочено. Трябва да си подготвен като музикант и следователно – да познаваш добре музикалната теория и вокалната техника, да имаш страхотна култура и да четеш много литература.
ГЛЕДАЙТЕ МНОГО СПЕКТАКЛИ!
Гледайте много спектакли, не само оперни, но също и театрални, и балетни, защото операта, в края на краищата, обединява толкова много неща – включва гласа, музиката ,актьорската игра, танц.
Разбира се, има моменти, в които ние също танцуваме. Аз също съм имала участия в постановки, в които танцувах – като Саломе. В тези моменти, да имаш правилните примери е много важно, и вярвам, че за хората, подобни на мен, които са направили голяма и важна кариера – трябва да можем да предадем на другите това, което сме научили – не като налагаме нашата гледна точка, а като даваме стимул на младите певци да намерят своя собствен път и собствена артистична индивидуалност, и да изясним преди всичко, че пеенето и операта е непрекъснато изследване.
НЯМА ГОТОВИ ИСТИНИ!
Няма готови истини. Истината е, че винаги трябва да търсим нещо по-интересно, нещо ново. Защото публиката винаги иска нещо ново от нас, артистите. Не е лесно да се комбинира и понякога се уморявам да преподавам, но го правя наистина от сърце. Правя го с радостта, че мога да предам нещо на другите, а също и с чувство за отговорност. Защото, във всеки случай, операта без изпълнителите е мъртва, не е жива без музиканти, певци, режисьори. Всички ние, всеки ден, даваме живот на операта. И, ако, напускайки сцената, един ден отнесем това, което сме научили, и не го предадем на другите, ние наистина не сме си свършили добре работата.
ВЕЛИКАТА ГЕНА ДИМИТРОВА И БЪЛГАРСКАТА ШКОЛА
Имах голямата чест да пея в „Турандот“ с Гена Димитрова като Турандот и за мен това изключително. Аз бях на 25 години и пеех в театър „Ла Фениче” във Венеция. Тя беше Турандот. Изключителна. Тази жена – толкова семпла и същевременно величествена, на сцената излъчваше такава сигурност. Гласът й беше толкова чист и непокътнат, макар че беше изпяла толкова пъти Турандот.
Когато я срещнах, беше прехвърлила 50-те си години и вече имаше дълга кариера. След подобна кариера, е възможно човек да усети признаци на умора, но тя имаше такава чистота.
Когато минавах покрай гримьорната й, чувах да се разпява като колоратурен сопран и си казвах: „Кой е този колоратурен глас, който се разпява с росиниеви вокализи?“. Това беше тя и го правеше, за да поддържа гласът си свеж. Една певица с изключителна интелигентност.
Има български колеги, с които и днес пея с голямо удоволствие – като Владимир Стоянов. С него сме много близки, а и сега ми е трудно да си спомня другите имена, но българската певческа школа е много важна школа.
Българските гласове са много важни, гласове красиви, големи, с голяма чувствителност. Разбира се, важно е да се изучава езика, за да се пее на всички езици – на италиански, на френски, на немски, но това е работата на всички певци. Винаги е голямо удоволствие да пея и да си сътрудничим с български певци.
Фиоренца Чедолинс е родена на 18 март 1966 г. във Вито д`Азио, Северна Италия, пяла главните роли в опери от Верди и Пучини, в някои от най-големите световни театри, включително миланската „Ла Скала“, виенската държавна опера, „Метрополитън“ в Ню Йорк, кралската опера „Ковънт гардън“ в Лондон, Парижката национална опера, Цюрихската опера, Залцбургския фестивал, Баварската държавна опера в Мюнхен, новия токийски национален театър, националната академия „Санта Чечилия“ в Рим, театър „Реал“ в Мадрид, театър „Лицеу“ в Барселона, Арена ди Верона, театър „Ла Фениче“ във Венеция, театър „Реджо“ в Парма, „Маджо музикале фиорентино“, театър „Сан Карло“ в Неапол.
Работила е с диригенти като Зубин Мета, Рикардо Мути, Мюнг Вун Чунг, Рикардо Шаи, Лорин Маазел, Фабио Луизи, Никола Луизоти, Даниеле Гати, Даниел Орен, Марчело Виоти, Нело Санти, Хесус Лопес-Кобос, Джанлуиджи Джелмети и с режисьори като Робърт Карсън, Уго де Ана, Джанкарло дел Монако, Уилям Фридкин, Денис Криф, Марио Мартоне, Дамиано Микиелето, Джулиано Монталдо, Пиер Луиджи Пици, Дейвид Паунтни, Греъм Вик, Франко Дзефирели.
По време на кариерата си получава множество награди и номинации, сред които наградата „Абиати“ на италианската критика, наградите „Зенатело“ на Арена ди Верона за 2000 и 2001 г., и наградата „Кампоамор“ на испанската критика.