На днешния ден преди 120 години избухва едно нетолкова известно, но не по-малко драматично от широко познатите ни български въстания края на XIX и началото на XX век - Горноджумайското, наричано и Джумайското или Джумайско-Петричкото въстание. Това е организиран от Върховния македоно-одрински комитет /ВМОК/ въоръжен бунт на българите от Североизточна Македония против османското владичество, част от мащабна планирана организация на ВМОК за вдигне на масово въстание в цяла Македония. За целта са пратени няколко десетки чети във вътрешността на Македония: Вангел Иванов в Мегленско, Тома Пожарлиев във Воденско, Иванчо Карасулийски в Гевгелийско, Атанас Орджанов в Ениджевардарско, Атанас Чопката в Кукушко, Анастас Янков в Костурско. Главно заради противодействието на дейците на ВМОРО въстанието в тези райони е осуетено.
Въстанието е извършено без съгласието на княз Фердинанд I, българското правителство и Вътрешната македоно-одринска революционна организация и без осигурена подкрепа на международната дипломатическа сцена, което го обрича на неуспех. Провалът му задълбочава кризата и разцеплението в македонското освободително движение, от една страна, а от друга - провокира дейците на ВМОРО да преминат към подготовка на всеобщо въстание през 1903 година.
Корените на тези събития са десетилетия назад
След частичното освобождение на българските земи от турска власт и по силата на Берлинския договор от 1878 година областите Македония и Одринска Тракия остават под пряката зависимост на Високата порта, с обещания за реформи по примера на остров Крит. В годините от края на XIX и началото на XX век българският национален въпрос се занимава с проблемите около обединяването на всички населени с българи земи в една държава. Това неминуемо води до разрастване на революционните борби и изостряне на обстановката в подвластните на Османската империя балкански територии. Въстанието цели да се привлече вниманието на европейската общественост към македонския въпрос. Организира се и с цел прилагане на реформите, предвидени в чл. 23 от Берлинския договор за християнското население в европейските територии на Османската империя. Българите в Македония са призовани да образуват чети и да изпращат молби до Великите сили с искане за установяване на автономия в Македония.
Засилващите се позиции на ВМОК карат правителството на Петко Каравелов през лятото на 1901 година силно да ограничи легалната дейност на Върховния комитет и редица македоно-одрински дружества са забранени.
След Деветия македоно-одрински конгрес Върховният комитет, фактически ръководен от подпредседателя му генерал Иван Цончев, започва подготовка за въоръжено въстание в Македония. Подготовката на въстанието навлиза във финална фаза след Десетия македоно-одрински конгрес от август 1902 година.
Дейците на ВМОК прибързват с организирането на бунта, тъй като желаят да се възползват от присъствието на руска делегация в България по случай 25-годишнината от сраженията при Шипка.
Русия обаче не желае усложнения на Балканите
тъй като е ангажирана с възникналия остър конфликт с Япония. Иван Цончев преговаря и с английския дипломат Елиът, който пък обяснява, че едно такова въстание ще отвърже ръцете за действие на Османската империя.
В началото на юни 1902 година четата на Анастас Янков заминава за Костурско и Леринско. Същият месец в Македония навлизат и четите на Тодор Саев, Антон Шипков и Йордан Стоянов, които да подготвят населението за въстанически действия. Други чети заминават за Воденско и Ениджевардарско, част от които са неутрализирани от ВМОРО. Четата на Васе Пехливана влиза в Малешевско, но е разбита от тази на Христо Чернопеев, което осуетява вдигането на въстанието в тази област.
През пролетта на 1902 година правителството на Стоян Данев поема инициатива за налагане член 23 от Берлинския договор за автономия на Македония по дипломатически път, както и за получаване на международни финансови заеми, и под опасение за компрометиране на дейността му чрез въстание затяга обръча около македоно-одринските дружества. Напрежението в Македоно-одринската организация се засилва, ВМОРО и част от дейците на ВМОК се обявяват против повдигането на прибързано въстание, в резултат на което
Върховният комитет фактически се разцепва
Княз Фердинанд заминава за чужбина - ход, който използва при всяко усложняване на македонския въпрос, за да се застрахова от преписване на отговорността за случващото се него. На 10 юли Данев с телеграма го уведомява, че действията на Цончев стават обезпокоителни, Янков вече е в Македония и „изобщо всичко има изглед, че наскоро ще се почне решителна акция“, но правителството взима мерки - усилване на стражата, стягане на чиновниците и евентуално разпускане на Комитета. На 12 юли военният министър Стефан Паприков също изпраща обстоен доклад до монарха, че е разставил допълнителни войски по границата с Османската империя - резервен полк в Дупница и една пехотна дружина на Кадин мост, но въпреки това преминаването на границата продължава да е лесно. На 15 юли 1902 година княз Фердинанд изпраща телеграма на секретаря на тайния си кабинет Никола Ламбрев: „Повторете на министър-председателя, че необходимо е да се разтури сегашният македонски комитет. Освен това говорете от мое име, Паприкову, по кой начин да се унищожи въстаническият поход на Цончев.
Отхвърлям отговорностите. Неминуема катастрофа“
В разговор със сръбския дипломатически представител в София министърът на вътрешните работи Александър Люцканов го уверява, че България ще противодейства на Върховния комитет да повдигне въстание. Иван Цончев и Стефан Николов се установяват в Дупница, откъдето ръководят навлизането на четите в Македония. Към средата на септември 1902 година много чети се съсредоточават в Пиринска Македония, като пропагандират пред местното население, че въстанието ще бъде подкрепено от армията на Княжество България. На 19 август генерал Иван Цончев и подполковник Стефан Николов са арестувани в Дупница и са интернирани в Северна България, извършени са обиски и други арести, а някои чети са обезоръжени и разформировани. Иван Цончев прави два опита да избяга от ареста си и на 3 октомври 1902 година навлиза в Македония, въпреки че още български войски са дислоцирани по границата, за да предотвратяват всякакво преминаване на въстаници.
Но котелът продължава да ври
Планът за въстанието е обсъден и приет на събрание в село Градево на 18 септември 1902 година. Събранието се конституира като Военен революционен съвет с председател подполковник Стефан Николов, секретар мичман Тодор Саев и членове поручик Юрдан Стоянов, Дончо Златков, Никола Лефтеров и Ризо Атанасов. Началото на въстанието е насрочено за 25 септември. За първостепенни обекти на бойните действия са определени градовете Горна Джумая, Петрич и Мелник, които следва да се превземат и опожарят. Истинското ръководство всъщност се поема от Щаба на революционното движение със седалище село Бистрица. В щаба влизат подполковник Стефан Николов и поручик Петър Дървингов.
Планът на въстанието не се осъществява, защото то
избухва преждевременно на 23 септември с убийството на трима спахии
в Железница. Пристигналата войска започва сражение със селската милиция и опожарява селото. На помощ се притича четата на Саев, която заедно с милицията води еднодневно сражение с войската, докато вътрешната чета на Христо Чернопеев наблюдава наблизо, без да се намесва. На следния 24 септември сражения избухват и при Сърбиново и Градево между аскер и въстаници, начело с войводата Павел Давков. В сражение влиза и въстаническия отряд на Юрдан Стоянов.
Боевете са възстановени с нова сила през втората половина на октомври. От 19 октомври до 3 ноември стават шест сражения - при Бистрица, на върховете Чатал, Факир тепе и местността Ибраимец. От българска страна те се водят от генерал Иван Цончев, който е тежко ранен. Три сражения стават в Мелнишко, две в Петрично и по едно в Малешевско, Струмишко и Разложко. Така броят на сблъсъците от 23 септември до 1 ноември е 19.
Така
въстанието се разпространява неравномерно по двата бряга на Струма
в Горноджумайско, в Петричко (Игуменски и Горемски район) и в Мелнишко (селата при Кресненската клисура), без да засегне казалийските центрове и мюсюлманските селища. Пътят на въстанието към вътрешността на Македония е преграден от ВМОРО, макар че върховистките чети успяват да увлекат отделни села като Сборско, Воденско и Тушим, Гевгилийско, чийто жители въстават масово. Масови въстанически действия се ограничават само в някои селища на Горноджумайския край - Железница, Сърбиново, Градево, Бистрица и други. В останалите райони се водят само отделни сражения между въстаниците и турската армия. Според „Мемоара на Вътрешната организация“ във въстанието участват 2580 българи и 13 960 османски войници, загиват 95 въстаници. Най-продължителни, 10-12 часа, са сраженията при Кресна, Езерец и Железница, а най-кървави - при Кресна и Сърбиново-Градево, където загиват 43 въстаници и 108 турци. В тях съвместно действат чети на ВМОК и местната селска милиция.
Под натиска на Великите сили българското правителство е принудено да затвори българо-турската граница, поради което бойните действия се прекратяват.
Горчивият и страшен край на мечтите и надеждите
При потушаването на бунта са подложени на опожаряване и разграбване 15 села в Горноджумайско и Разложко, като най-засегнати са селата Железница, Сърбиново, Градево, Елешница, Долно Драглища. Войската извършва масови насилия, убийства и репресии. Убити са 37 мъже и 8 жени, изтезавани са 304 мъже и 134 жени, изнасилени са 111 моми и жени, ограбени са 807 къщи, а 67 са опожарени. Свещениците Стефан Стоименов от Падеш и Атанас от Ораново например са обесени с главата надолу над горящ огън и горени с нажежени железа. Повече от 2000 българи са принудени да напуснат родните си места и да търсят спасение в Княжество България. Църквата „Свети Йоан Предтеча“ в Бистрица и „Свети Илия“ в Железница са превърнати в яхъри, тези в Падеш, Тросково, Сърбиново са разрушени.
След въстанието на много места революционните комитети са ликвидирани, а оръжието им е прибрано от турските власти.
Прибързаното въстание нанася силен удар върху действията на ВМОРО
Унищожени са бази и канали, през които преминават хора и оръжие за вътрешността на Македония. Вътрешната организация се стреми да намали размаха на въстанието и дори се стига до въоръжени стълкновения между четите на двете организации. Тези фактори водят до ускоряване на подготвяното от ВМОРО въстание, което избухва на 2 август 1903 година.
Политическите последици от Горноджумайското въстание са значими. Още на 20 септември Върховният комитет на Цончев свиква митинг на площад „Позитано“ в подкрепа на „въстаналите отвъд Рила“. При появата на първите бежанци в много градове на страната - София, Пловдив, Варна и други, са свикани големи митинги, които отправят апели към Европа и българското правителство за намеса.
Присъствието на много бежанци в свободното княжество дава възможност на руските и европейските кореспонденти да опишат извършените при потушаването жестокости
Особено се отличават покъртителните репортажи на Джон Макдоналд от вестник „Дейли Нюз“, който прави подробна анкета на положението в няколко околии. Жестокостите на турските власти предизвикват реакция сред европейската общественост и заставят Великите сили да се намесят. Проектът на Русия и Австро-Унгария от февруари 1903 година полага началото на няколкогодишна реформена акция в Македония. Под техен натиск Високата порта е принудена да приеме изработените от тях Пъдарски реформи на 17 февруари 1903 година, според които се пристъпва към реорганизация на полицията, въвеждане на отделен бюджет, заместване на мюсюлмански с християнски пъдари и въвеждане на поземлен данък във вилаетите на Солун, Битоля и Скопие. Главният инспектор на Високата порта Хюсеин Хилми паша отстранява обаче само част от турците пъдари.
Оценки
Част от дейците на ВМОК са сред най-яростните критици на Горноджумайското въстание, като в писма разкриват недъзите при организирането му. Александър Протогеров пише: „Възстанието го подвигнахте и го подготвихте само Вий [Иван Цончев], Николов и Янков, а всички останали до денят на обявяванието му ни държахте в неизвестност... обявихме едно въстание съвсем неподготвено... беше без всякакъв преднамерен план, действувахме съвсем безразборно, без всякакъв обект“.
Петър Дървингов продължава: „Напълно се съгласявам, че по-безумно нещо от това, което ниеq македонците и българитеq направихме - да дигаме въстания след въстания и да изтребваме цвета на своето племе, няма и няма да има“.
В знак на несъгласие много активни членове на Върховния комитет го напускат, включително Антон Бузуков.
По материали от интернет