Успял съм да реализирам на 95 процента концепцията, която бях разработил през 1993 година, когато спечелих конкурса за директор на музея, сподели Шивачев. Той сподели, че през цялата му кариера се е водил от определението на Международната асоциация на музеите за това какъв трябва да бъде музея: „Музеят трябва да съчетава светостта на храма, тишината на Ермитажа, академичността на университета и актуалността на медиите“. Оставям музея в добра кондиция, допълни той.
Всички хора, които съм посрещал, с които сме се разхождали в Пловдив, с гордост мога да кажа като пловдивчанин, посветил целия си професионален път на Пловдив, че те са останали очаровани и от гости са се превърнали в приятели на града, допълни Шивачев. По думите му най-голям интерес предизвиква Старинен Пловдив, „защото пловдивската къща от времето на Възраждането е изключителен феномен“.
Според историка духът на Пловдив най-ясно си проличава на Главната улица. Тя впечатлява изключително много с уникалния начин, по който сградите по нея успяват да създадат един ансамбъл, въпреки че се проектирани от десетки различни архитекти, отбеляза Шивачев. Той сподели, че през последните години квартал Капана доближава града до големите туристически центрове, които дават възможност на посетителите да прекарат свободното си време вечер на уникално място.
Понякога чужденците ни помагат да се отървем от наслоени представи и мнения за града, отбеляза Шивачев. Силно впечатление му прави коментар на журналистка от Солун. При заснемане на филм за Пловдив на хълм Бунарджика тя му споделя, че градът е много зелен, което се вижда по улиците и превърнатите в паркове хълмове. А ние все говорим, че страдаме от липса на зеленина, каза историкът.
Шивачев сподели за предизвикателствата и трудностите при управлението на музея, за близостта, която е създал с колегите си. Професионалното си бъдеще историкът вижда в сбъдването на мечтите му да се потопи в изследователската работа, а в личното – по-чести срещи с 10-месечната му внучка.
Стефан Шивачев е роден в Пловдив. Завършва ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, специалност „История“. Работи като учител, журналист в Българска телевизия. През 1985 година започва работа като уредник, след което става научен сътрудник и директор на Регионален исторически музей – Пловдив. Научните му интереси са свързани с Българския национален въпрос и история на Пловдив. Бил е общински съветник и зам.-председател на общинския съвет в града. Награден е със златен медал “Капитан Петко войвода”, почетните медали “110 години от Съединението на България”, “135 години от Освобождението на България” и др. Носител е на званието “Следовник на народните будители” през 2013 г. Има над 80 научни публикации. Автор е на книгите, „Ролята на Община Пловдив за развитието на града през периода 1886-1944 година“, „История на Община Пловдив (1878-1989)“, “Тракийската организация в Пловдив”, съавтор на “Книга за Пловдив“ и др.. Пише биографичните книги, посветени на дейците Димитър Кудоглу, Кирил Нектариев и Хаджи Гьока Павлов.
Следва пълният текст на интервюто:
Как и кога животът Ви свърза с Регионален исторически музей-Пловдив?
- Всъщност 29.5 години съм ръководител на музея, но има още 5, в които бях ръководител на тогавашния Музей за история на капитализма, работническото движение и социалистическото строителство. През 1993 година стана обединение на двата исторически музея и тогава станах директор на Регионален исторически музей. Тази длъжност е изключително тежка, защото само най-големите музеи в България имат разгърнат щат с директор, заместници, т.е. една споделена отговорност. Докато регионалните музеи в огромната си част се ръководят от директор, като под него има главен уредник, който е заместник по творческата част в музея. В продължение на тези 30 години не имало никой, който да ме замества в разписването на финансови документи например. Независимо дали съм в отпуска, в болница, аз трябва да разписвам, защото няма кой друг. Изключително трудно е да бъдеш ръководител, защото от една страна аз отговарях за четири сгради, национални паметници на културата, строени преди повече от 150 години. Всяка една намеса в тях е особено належаща, защото те се намират на възлови места в Пловдив, но тя е свързана с много съгласувания.
От друга страна да си директор на музей изисква най-напред да бъдеш добър човек. През всички тези години съм ръководил 23-ма колеги, всеки от които има своя съдба, семейство, проблеми, радости в живота. Директорът трябва да се съобразява с всичко това и много се радвам, че съм успял, защото имах изключително емоционално изпращане. Колегите ми благодариха, че съм бил човек, че съм се съобразявал с всички. И аз им благодарих, защото сам директорът нищо не може да направи. Всичко е дело на колегите в музея. За тези години аз съм избирал и наемал на работа всеки един от тях и винаги съм им казвал, че музеен работник не се става за година или за 4-5 години. Видях, че съм успял да направя от тях музейни работници, защото те милеят за музея.
Радвам се, че музеят, който ръководих, е образец за образователни програми и работа с децата, защото основната ни мисия е да помогнем за възпитанието на децата. Когато идват в музея простичката задача, която съм поставил на колегите, е когато излязат да бъдат малко повече българи. Това се отнася и за родителите и за чужденците. В последните години има засилен интерес на чужденци към пловдивската и българската история. За тях тя е много интересна, първо защото тя е много повече от 13 века, друго – българите сме живели винаги на изключително интересно място.
Как дойде решението да се пенсионирате?
- Преди два месеца навърших 68 години и чувствам, че след толкова много години напрегната работа силите започват да не стигат. Давам си сметка, че имам много приятели, с които от година или две съм си намислил да се видя, имам много книги, към които си мечтая да се върна, имам внучка на 10 месеца. От нейното раждане се улавям, че искам всеки ден да я виждам, но все се оказва, че нямам време. Моето разбиране е, че човек трябва да слезе, когато е горе, когато почувства, че намаляват силите. Преди няколко месеца, гледайки един филм, ми направи впечатление реплика на мой колега, който си признава, че няма нищо по-консервативно от дългогодишен музеен директор. Започнах да се замислям дали на тези години вече мога да мисля адекватно спрямо всички промени, които стават. Слава Богу, че преди да завърша история, съм завършил специалност „Електроавтоматика“ и съм в крак с промените. Сам за себе си се убедих, че е време да дам път на младите.
Тръгвам си с изключително удовлетворен, защото съм реализирал това, което ми е било мечта за музея. Върнах се към концепцията, която бях разработил през 1993 година, когато спечелих конкурса за директор на музея. Тогава използвах едно определение на Международната асоциация на музеите за това какъв трябва да бъде музея: „Музеят трябва да съчетава светостта на храма, тишината на Ермитажа, академичността на университета и актуалността на медиите“. В 95 процента съм успял да я реализирам. Разбира се, има какво да се желае още, защото предизвикателствата пред историческия музей в Пловдив са много. Те са свързани с поддържане на сгради, непрекъснатото обновяване на експозицията, осигуряване на кадрови състав, непрекъснатата актуалност на музея за нуждите на обществото.
Една от интересните мисии на музея са изложбите, които правим в чужбина, защото повечето от тях са посветени на културно-историческото наследство на Пловдив. Изключително успешна беше една такава изложба в Битоля, Република Северна Македония. На откриването й стана куриозен случай. Преди откриването на изложбата репортерка от националната телевизия в Скопие поиска интервю, но настоя да има преводач. Аз й намекнах, че що се отнася до история, терминологията е еднаква, но тя настоя. Започнахме интервюто, аз казвам едно, преводачът - същото и на 3-4 минута тя прекрати интервюто. Казвам това по повод, че с тези изложби ние успяхме да покажем, че Битоля и Пловдив са много близки като историческа съдба.
На Балканите не се познаваме, има едно историческо недоверие, като единственият начин за преодоляването му е да разберем, че имаме близост. Балканските градове са близки като манталитет на хората и културно-историческо наследство. Много чужди екипи от цял свят са правили с моя помощ филми за Пловдив. Те играят огромна роля. Последният филм, който снимахме, бе с телевизия от Солун. Започнахме снимки и в един момент те казаха, че са видели, че между Солун и Пловдив няма разлика и хората живеят по един и същи начин.
Оставям музея в добра кондиция. Въпреки пандемията през последните две години има постоянно увеличение на посетителите, особено на чужденците. Тази година за първи път бюджетът надхвърли 500 000 лева, а преди 4 години беше около 250 000 лева. Оставям го пред изпълнение на проекта на община Пловдив „Културното наследство на Пловдив, представено в ревитализирани, реставрирани и реновирани места“ , с осигурени средства по проекта за създаване на пътуващи временни изложби към фонд „Култура“. Има сключени договори за значими ремонти на сградата на площад „Съединение“. Оттук нататък аз съм оптимист за развитието на музея. Най-важното е, че колегите са мотивирани.
С какви хора успяхте да се срещнете през годините като директор на музея?
- През тези 37 години съм имал изключителни срещи. Това е една страна на дейността на всеки директор на музей, която е свързана с дипломацията. През годините съм посрещал всички президенти на България - от Желю Желев, Петър Стоянов, Георги Първанов, Росен Плевнелиев до настоящия президент Румен Радев. Срещал съм се с всички министър-председатели, всички министри на културата, с Вселенския патриарх, Българския патриарх, повечето от митрополитите. Аз съм имал мисията всички тези хора да ги запозная с историята на Пловдив, с историята на Съединението, защото шести септември се превърна в най-пловдивския ден. Имал съм изключително интересни беседи. Всички от тези големи български държавници познават историята на страната.
Никога няма да забравя един пловдивчанин, който е бил 12- годишен, когато през 1948 година напуска България. Евреин, който отива да живее със семейството си в Израел и който към момента на срещата ни беше историк, преподавател в един от големите университети в Ню Йорк. Министърът на културата ме помоли да го разходя в Пловдив, защото неговите спомени бяха детски. В продължение на повече от два часа показвах на него и племенницата му забележителности на града и в един момент в началото на Старинен Пловдив той ми казва, че усеща някаква миризма, която е от детските му спомени. Аз се притесних, боклуци ли има. Беше втората половина на септември и по едно време, минавайки покрай оградата на един двор, той доближи и каза, че миризмата идва от там. Почукахме и попаднахме на жена, която пече чушки за зимнина. Оказва се, че това е неговияj детски спомен. Той каза, че никъде по света няма такова нещо.
Бяхме добри приятели с Дьорд Арато, който няколко мандата беше културно аташе на Унгария и директор на Унгарския културен институт. Той веднъж ме помоли да разходя трима унгарски писатели в Пловдив. Разхождахме се няколко часа и по едно време почувствах напрежение, започнаха да си говорят на висок тон. Попитах какво става, а той каза, че го обвиняват, че ги е държал 3 дни в София, а не ги е довел тук с преводач да им показвам града. Тръгнаха си като приятели на Пловдив.
Най-големият интерес е предизвикан от Старинен Пловдив, защото пловдивската къща от времето на Възраждането е изключителен феномен. Тя съчетава традиционната българска архитектура и влиянията, които има от изток – Одрин, Цариград, Светите земи, и от Европа – Виенския барок. Това е изключително интересно за чужденците. Българската държава и пловдивските ръководители са успели да запазят този феноменален архитектурно исторически комплекс.
Спомням си как Николай Младенов в качеството му на европейски депутат преди 6-7 години доведе делегация от Комисията по култура и историческо наследство на Европейския парламент. През деня бяха на различни места, някъде към 16:00 часа имахме уговорка да им покажа Старинен Пловдив. Това беше в началото на месец февруари. Жените бяха с високи токчета и аз като домакин правя безкрайно глупава уговорка, че за 20-30 минути ще им представя Стария град. Има заледени места, те вървят на тръни. Минаха час, два, аз се опитвам да прекъсна, защото имаха вечеря в София, но те искаха да видят още къщи. Отложиха вечерята в София и някъде след 3-часова обиколка се умориха.
Водил съм официални делегации от Япония, всички европейски държави, САЩ, Латинска Америка, Русия и останалите славянски държави. Всички са изключително впечатлени от Стария град и от Главната улица. Тя също е феномен. Създадена е в първите десетилетия на 20 век от чужди архитекти, които работят в България. По-късно свои проекти правят и първото поколение български архитекти, завършили в Европа. Всички сгради като се тръгне от ул. „Иван Вазов“ и се стигне до моста на р. Марица са дело на няколко десетки архитекти и по някакъв уникален начин успяват да създадат един ансамбъл. Всеки архитект иска да се изяви със сградата си, но създавайки я успяват да създадат усещане за единство. Духът на Пловдив най-ясно си проличава на Главната улица.
Всички тези хора, които съм посрещал, с гордост мога да кажа като пловдивчанин, посветил целия си професионален път на Пловдив, че са останали очаровани от града.
Градът ни е много съизмерим с италианските градове. Водил съм много италиански делегации, културни дейци. Първата българска княгиня Мария Луиза идва от Италия, става съпруга на Фердинанд и всяка свободна минута прекарва в Пловдив. Защото тя казва, че градът й напомня на градовете в Италия и тук е погребана – в Католическата катедрала.
През последните години много силно впечатление прави квартал Капана. Когато човек отиде в Рим, Париж, големите туристически центрове, освен музеите, той винаги носи спомена и за заведенията, възможността на прекара свободно време през нощта. Капана даде възможност на гостите на града да посетят едно уникално място.
Понякога чужденците ни дават възможност да се отървем от наслоени представи и мнения за града. Силно впечатление ми направи коментар на журналист от солунската телевизия, с когото бяхме на хълма Бунарджика. Тя каза: „Обиколила съм много градове по Европа и света и толкова озеленен град като Пловдив не съм виждала – улиците са зелени, хълмовете са паркове“. А ние все говорим за страдане на липса на зеленина. Гордея се с това, че съм направил гости на Пловдив приятели на града.
Кое е вашето любимо място в Пловдив?
- Любимото ми място, свързано, разбира се, с работата ми, е къща Георгиади или Музея на Възраждането. Съвсем несъзнателно нещо ме влече натам. Там се чувствам най-добре. В моменти, когато трябва да възстановя душевното си равновесие или съм много уморен, отивам там и просто сядам. Благодарение на проф. Ащипа Ишии дължим отпускането от японския попечителски фонд за паметниците на културата към ЮНЕСКО на почти един милион щатски долара за консервация и реставрация на паметници на културата в Стария Пловдив през 2005-2007 година. Къщата Георгиади беше определена от него за реставрация. Той е човек, обиколил целия свят, най-добрият специалист в Япония по европейска и ориенталска архитектура. При наш разговор той сподели, че в тази къща има някаква магия. Аз започнах да осъзнавам, че българският самоук майстор от родопското село Косово хаджи Георги, който е правил къщата, работил е в Цариград и в Светите земи, е вградил душата си. Оттам идва и тази магия. Вселенският патриарх по същия начин остана невероятно впечатлен от тази къща.
Често, когато на събития с общинската администрация, с колегите попитаме за историята на дадена сграда или място, кметовете ни насочват към Вас. Допитват ли се до вас градоначалниците на Пловдив?
- Здравко Димитров е деветият кмет, с когото съм работил. Мога да кажа, че всички, като започнем с Тодор Петков, са се допитвали до мен и съм приятел с тях след мандатите им. Има един леко куриозен случай по времето на кметуването на Славчо Атанасов. Александър Долев, който е завършил история и по онова време беше посветен на обществените дела като заместник-кмет, го заместваше. Пред общината журналисти ме спират и ме питат Пловдив на 18 хил. години ли е, защото Долев го е казал. Сашо ми е приятел и се чудя какво да кажа. Казвам им, че няма исторически доказателства и единственият начин, по който може да го докаже това, е, ако има спомени от това време и ги разказва.
Работата на един кмет не е да познава историята, въпреки, че поредицата от пловдивски кметовете имат добри представи от нея. Когато излезе „История на Община Пловдив (1878-1989)“, успях да извадя поуките, които са свързани с най-добрите пловдивски кметове. Когато направихме тази книга, Иван Тотев каза, че вечер чете поне 10-15 страници чете. За мен това е огромно признание.
Успявал съм да ги убедя, че мъдростта в управлението на град като Пловдив е не в това кметът да вижда проблемите, а да търси варианти за решаването им. В този смисъл за себе си имам удовлетворението, че съм успял да им помогна.
Какъв е пътят пред вас след пенсионирането?
- Когато през 1993 година трябваше да взема решение дали да се явя на конкурс за директор на музея, имаше два варианта. Единият беше да остана като научен сътрудник и да се развивам като изследовател, което е по-спокойният път. От друга страна беше предизвикателството като директор на музея да успея да реализирам идеите си за институция, която да бъде за полза на обществото, да бъде една от емблемите на Пловдив. Избрах втората възможност с уговорката да продължа работата си като изследовател. Но работата ми като директор на музея отнемаше целия ми ден. Всички книги, които съм написал, са плод на работа вечер, събота и неделя. Написах чудесни книги. Това е било удовлетворението и мечтата ми. Избрах, пенсионирайки се, да имам възможността за творческа работа, изследвания, писане на книги. Откакто се чу, че излизам в пенсия, вече имам няколко разговора за ангажименти за изследвания и книги, които да напиша. Няма да правя вече компромиси със задълженията си към семейството.