Иво Братанов е магистър филолог, доктор по български език, член на Съюза на учените в България, задълбочен, авторитетен езиковед и старши учител с I ПКС в СУ „Христо Ботев“ - Русе. За читателите на „Утро“ г-н Братанов разяснява произхода на популярни изрази, които често се използват, но малцина знаят номиналното им значение.
Поставих знаменитата реплика на покойния вече Петко Бочаров във връзка със словосъчетанието «зелен кон», което се среща в популярния израз „зелен кон и умен даскал няма”. Че е популярен, е безспорно: на 31.08.2022 год. търсачката GOOGLE.BG го откри в над 110 електронни страници. Нека да проверим обаче доколко изразът за зеления кон е верен. Това е още по-необходимо, понеже в интернет се разпространява невярното мнение, че този израз бил казан „отпреди векове“ от българския народ.
И така, има ли зелен кон? Да, има – поне според българското народно творчество. Ето примери от две народни песни: 1. „Подухна ми тих ветър, / та издуха медно гумно, / на гумното сив-зелен конь / и на коньо синьо седло” («Дете на сив-зелен кон»); 2. «Процвилил ми сив-зелен кон / низ ливади, низ зелени, [ … ] Дочула го Павлу майкя, / па на коня проговоря: / – Що ми цвилиш, сив-зелен кон, [ … ] / Отговаря сив-зелен кон: / – Фала тебе, Павлу майкя!» («Процвилил ми сив-зелен кон»). За „зелен кон“ се споменава и в български народни приказки; така например в приказката „Дяволът и ученикът му» ученикът на дявола се превръща в зелен кон, вж.
Като дошле до пазаро, момчето казало на макя си:
– Мале, я че станем един кон много хубав [ … ]
Направило се на един зелен кон, много убав. («Дяволът и ученикът му»)
Словосъчетанието «зелен кон» се открива и в класически текстове на българската литература. Ето два примера:
– Тъй, тъй, дядо Либене […] А помниш ли?... ти имаше един зелен хат, и момчетата бяха полуделе за него... […]
– А знаеш ли що, Хаджи? Ти не знаеш, що е кон и кой кон е по-добар? […] Истина, че зеленият кон беше златен кон
(Л. Каравелов, „Българе от старо време“)
така сега над тях сърменодрехий млад / Войвода, яхнал горд зеления си ат, / арабски, начелò на буйната дружина …
(П. П. Славейков, „Кървава песен“).
„Зеленият кон“ е „бял или светлосив кон с дребни и тъмни петна, „на пулове” (обяснението е на ст. н.с. Стефан Илчев).
След като народното творчество и литературата утвърждават, че зелен кон съществува, как да се обясни употребата на разглеждания израз като означител на нещо невъзможно, несъществуващо?
Доколкото ми е известно, словосъчетанието „зелен кон“ като означение на нещо невъзможно или изключително за пръв път е употребено от проф. д-р Александър Балабанов в статията „Художествен театър или Вишнева градина“. Тя е посветена на гостуването на Московския художествен театър у нас и е публикувана за пръв път във в-к „Зора“, бр. 436 от 27 октомври 1920 г. В нея ученият отбелязва положителните черти в изпълнението на артистите от Московския художествен театър по следния начин: „Разбира се, трябва да се радваме, че ни дойдоха такива гости. Школа по театъра, без шарлатания, чисто, искрено желание да се служи на изкуството. Трогателна преданност към общото на всеки един актьор и затова хармонията е пълна.“ След това проф. Ал. Балабанов препоръчва: „Добре би било всички български артисти да имат възможност по няколко пъти да видят тия представления. Това виждане ще им значи една малка командировка за специализиране в странство, всеки артист ще узнае как и дреболията е важна, как трудът често може да постигне цели, постигани обикновено само с таланта.“ Заедно с това той акцентува върху следното: „А по-свободните артистични души ще видят и нещо по-ценно: че трябва да изучват някои отделни работи, но че не трябва да играят така.“ Авторът посочва като недостатък на играта на руските артисти именно стремежа към абсолютно точно възпроизвеждане на действителността, към краен рационализъм: „Ето тоя рационализъм, тая точност на школата създава досадата, скуката. [ … ] И все пак на мен, при тая безконечна естественост, при фанатизма, с който се изтъкваше тя, често пъти ми идеше да извикам: «Стига за бога! Покажете ми човек с шест ръце, теле с две глави, дайте ми зелен кон, избавете ме само от тая естественост!» В статията на проф. Ал. Балабанов, а не в народното творчество, ЗЕЛЕНИЯТ КОН е поставен до ЧОВЕКА с шест ръце и до ТЕЛЕТО с две глави.
Статията на Ал. Балабанов става много популярна и предизвиква редица коментари, отговори и критики в тогавашната българска преса. Ето какво си спомня проф. Тодор Боров по този повод: „И все пак, едва ли някой можеше да очаква бурята, която малката вестникарска статия на Балабанов предизвика. Воят срещу него бе неописуем – аз лично помня общественото възбуждение: само по тоя въпрос се говореше и спореше по улици, по кръчми и в кафенета, в университета [… ] Няколко десетки отговори, възражения, нападки и закачки се изсипаха в органите на печата, събрания и седенки на възмутени граждани и гражданки се свикваха, дори едно питейно заведение в София бе кръстено „Зеленият кон”.
И така, «зелен кон» има – според сведенията на фолклора и на литературата. Не мисля, че е уместно тук да разглеждам въпроса за «умния даскал» – казаното за «зеления кон» е достатъчно.
Иво Братанов