В рамките на фестивала проф. Неделчев представи втория том от своя труд „Как работи литературната история”. В премиерата на изданието участваха проф. Веселин Методиев, проф. Пламен Дойнов и доц. Елка Трайкова.
Пред БТА литературният критик разказа дали си прави равносметка за изминатия път през тези 80 години, как създава поредицата „Как работи литературната история” и как се развиват созополската публика и фестивалът „Аполония”.
Проф. Неделчев, тази година отбелязвате своя 80-годишен юбилей. Какви са поуките, които извлякохте за себе си през тези осем десетилетия?
- Все още не съм ги направил тези поуки (Смее се – бел. а.). Все още не съм тръгнал към равносметки, защото имам да издавам трети том на моя оpus magnum (от латински: „велико дело“ – бел.а). Това са големи съчинения, в които съм събрал много неща, писани най-вече през последните десет години. Така че догодина, тоест на 81-годишнината, ще мога да Ви отговоря на такъв въпрос по-подробно, след като излезе том трети на моите съчинения „Как работи литературната история”.
На „Аполония” представяте двата тома, които вече са издадени и обхващат доста голям дял от българската литературна история. Бихте ли ни разказали как протече работният процес? И към какви читатели са насочени?
- На такива книги читателите са специализирани, това не са мнозинството читатели в никакъв случай… Читателската аудитория е тясна, малка, камерна аудитория. И самият тираж на тези книги не е много голям.
Но една голяма част от текстовете, които влизат в тези книги, преди това са били публикувани в по-масови, включително и в онлайн издания. Така че част от тези текстове се познават, въпреки че истинското им разбиране е в тяхната съвкупност, защото аз пиша литературно-исторически сюжети, а не литературна история.
Силно съм усъмнен в големия наратив, в големия литературно-исторически разказ. Силно съм усъмнен в неговата валидност, защото смятам, че той замазва много от нещата, които по същество са пропадания, сривове, внезапни, драматични хиатуси и прочие, и че това някак си прикрива тази сложност на самия литературен процес.
Литературният процес не е последователен, не е с един равен ход, напротив – в него непрекъснато има точно пропадания – така, както в нашия политически живот непрекъснато има пропадания, започване от ново и т.н., и в литературата е така. И за това моите литературно-исторически сюжети са „от тук до тук”, и цялата магия на тези сюжети е в тяхното сплитане. В тяхното сплитане всъщност се обхваща цялата литература, а не в единия сюжет. Тоест, начинът, по който тези сюжети се наслагват, начинът, по който тези сюжети интерферират.
Том втори всъщност е от две големи книги, които са около 870 стр. В него има страшно много литературно-исторически сюжети, някои от тях са и циклично обединени. Това са едни по-едри разкази и по-едри случвания, каквото например е голямото случване на срещата между Христо Фотев и неговия патрон, неговия учител Иван Пейчев. Иван Пейчев беше всъщност „тъмният принц” на поезията, докато Христо Фотев беше „светлият принц” на поезията. Аз съм виждал и двамата тук, в Созопол….
Така че много важна е същевременно и плътта, телесната същност на тази литература. Зад нея има литературен бит, има социо-културни ситуации и т.н., които аз също се опитвам да обхващам.
Тъй като сме на „Аполония”, няма как да не Ви попитам каква е според Вас ролята на фестивала за културния живот в страната?
- Безспорно е най-представителният фестивал, поне от моя гледна точка. Той представя всички изкуства в тяхното единство, в техните срещи, в тяхната цялост. Освен това, „Аполония” вече има своята памет. Тази памет, както е в броя на списание "ЛИК", е много важна. Всеки от нас, който е участвал в „Аполония”, носи тази памет. Когато има ново участие, в някакъв смисъл това е предизвикателство и спрямо предишните му участия, и спрямо участията на други колеги в предишни издания. Това е, така да се каже, едно много важно, много могъщо съревнование, което всички ние някак си практикуваме.
При представянето на ЛИК в „Цената на успеха” споменахте, че от много години ежегодно сте в Созопол…
- От 1957 г., от първи септември, винаги. Една-единствена година пропуснах, когато ме взеха в казармата през 1960 г. Първата година не успях да дойда, но втората година, тъй като си бях счупил ръката, тук, в Созопол дойдох и си махнах гипса и пак бях в Созопол, пак на първи септември.
Според Вашите наблюдения, как се развива „Аполония”? Как обогатява града?
- Фестивалът „Аполония” има няколко фази. Едната беше фазата до 1989-1990 г., когато беше опозиционно-напрегната, спрямо официозната култура. Въпреки че, както каза и проф. Димов, тук не се събираха дисиденти, това не беше дисидентска изява, а беше просто истинска изява на нормалната култура, на нормалната, включително и от моята гледна точка, литература.
Разбира се, имаше и компромиси. Специално когато говорим за литература, имаше компромисни участия на хора, които по-късно не бяха поканени никога. Но важното е, че тук се срещаха хора от различни изкуства.
Най-прекрасното нещо на „Аполония” беше клубната атмосфера в първите години. Не само конкретните клубни вечери, а въобще клубната атмосфера, клубният диалог, който течеше непрекъснато. Рангел Вълчанов, например, Бог да го прости, беше един неизчерпаем източник на хумор, на веселие и прочие. Той навсякъде, където се появеше, създаваше хепънинг, създаваше голяма радост и веселие. И не само той, разбира се, и още редица други хора на изкуството, които практикуваха този, да го наречем, празник на хумора, на веселието.
След това вече „Аполония” стана по-сериозна, по-тържествена, някак си по-масова като посещение. Не бих казал, че се е комерсиализирала, въпреки че има съвсем естествени чисто комерсиални изяви. Понякога големите спектакли и концертите на амфитеатър „Аполония” са точно такова нещо, но и това трябва да го има, всичко трябва да го има.
В края на краищата, „Аполония” постепенно се отвори и към хората на Созопол. Защото първоначалната реакция на созополчани, за съжаление, по-скоро беше съпротива и стремеж да се игнорира „Аполония” като нещо, което е „софийско”, чуждо, привнесено… Първоначалното отношение беше такова. Постепенно нови поколения созополчани се явиха, които почнаха да ходят на „Аполония”, особено на концерти и на театрални представления. Това е втората фаза.
И третата фаза е, когато „Аполония” вече разви паметта за себе си – когато започна да си припомня своите предишни сюжети, жестове и т.н. Тоест, това е фестивал, който помни себе си. И това се случи точно последните години.