„Няма никакво съмнение, че този човек е бил луд, но има нещо в лудостта му...“

През 2002 г. той е поставен под номер 38 в анкета на Би Би Си за 100-те най-велики британци. За него съществува мнение, че „благодарение на своите добродетели формира най-малко популярната сред читателите поезия на английски език“. Визуалният му артистизъм кара един критик на съвременно изкуство да го провъзгласи „отвъд най-големия художник, който Великобритания е раждала някога“. Счита се за фундаментална фигура в историята на поезията и изобразителното изкуство от епохата на романтизма. 
Но всичко това се случва след смъртта му, от която днес се навършват 195 години.
Това е Уилям Блейк (28 ноември 1757 г.-12 август 1827) - английски поет, художник и гравьор, автор на оригинални поредици от лирични и епични стихове, илюстрирани от самия него. Макар че не получава признание приживе, днес той е смятан за един от първите и най-значимите представители на зараждащия се романтизъм.
Предлагаме ви очерка за него, публикуван в duma.bg от д-р Йордан Костурков - белетрист, есеист, преводач, университетски преподавател по английска и американска литература и автор на книги с литературоведски изследвания, студии, статии, очерци, романи, разкази и новели.
Заглавието и вътрешните акценти са на редакцията.

Уилям Блейк е доста добре вече преведен у нас - преводите на Спас Николов, на Владимир Свинтила, но и на редица по-млади преводачи създадоха едно общество на адепти на великия английски поет. Той е и добре изследван - предимно от Людмила Костова, макар и на английски език.
И все пак, струва ми се, че необикновеният живот и цялостното творчество на Блейк не са познати, или по-точно не са разгадани напълно. В английската литература никой не му отрича, че е гений, но обичайните епитети за него са мистика, пророчество, ексцентричност, чудачество, като по думите на един английски автор от деветнадесети век той е: „...човек, който не е предхождан от предшественици, който не може да бъде категоризиран наред със съвременниците си, нито да бъде наследен от известни или лесно предвидими последователи“.
Можем да започнем с това, че 
има две творчески личности с името Блейк - Блейк поетът, чийто кратък портрет представям тук, и Блейк, един от големите художници на Англия
Уилям Блейк и по образование е художник - на 8 октомври 1779 година се записва да следва в Кралската академия на улица „Странд“, на няколкостотин метра от Националната галерия на Трафалгарския площад, където неговите акварели, графики, гравюри, илюстрации и рисунки са сред най-ценните в колекцията.
Най-кратко изключителното художествено творчество на Блейк е визуално отражение на това, което той е. Текстовете му пък са едно психологично разкритие на неговата духовна същност.
Уилям Блейк е лондончанин, роден е на 28 ноември 1757 година в квартала Сохо, в семейството на Джеймс Блейк, търговец на трикотаж. 
Майка му е Катрин Райт Армитидж (това е втори брак за нея; първият й съпруг, също търговец на трикотаж, почива и на следващата година - 1751, тя се жени за Джеймс Блейк вече тридесетгодишна). Ражда общо седем деца, от които оцеляват пет. 
Родителите на поета са неконформисти, смята се, че са принадлежали към т.нар. „моравска църква“, чиято емблема е Божият агнец - един лесно разпознаваем образ в творчеството на Блейк.
Образованието си получава у дома, от майка си, сам се учи да рисува
като възпроизвежда донесени от баща му изображения на гръцки антични предмети. Настолна книга му е Библията, след време става, макар и за кратко, член на сведенборгската Църква на Новия Йерусалим. Още в детството си (от четиригодишна възраст) има видения на ангели, призрачни монаси, на Бога, на разговори с архангел Гавраил и Дева Мария, както и с исторически личности. На десетгодишна възраст посещава школа по рисуване, на 14 става чирак при гравьора Джеймс Байсър и работи по дванадесет часа на ден, шест дни седмично. След смъртта на баща си с един приятел отварят печатница.
След като напуска Кралската академия, през 1783 година се жени за пет години по-младата от него Катрин Баучър, дъщеря на зеленчукопроизводител. Той неотдавна е преживял любовно разочарование. Двамата нямат деца, но и останалите братя и сестри на Блейк също остават бездетни. Той не успява да се срещне с Емануел Сведенборг (който умира в Лондон през 1772 година), но
общува с редица известни свои съвременници
- памфлетиста Томас Пейн, един от Бащите основатели на САЩ, с писателя Уилям Годуин (тъстът на поета Шели и баща на Мери Шели), разочарова се от Сведенборг и става почитател на Парацелз.
Освен че рисува, пише първото си стихотворение на 12-годишна възраст, издава първата си книга „Поетически ескизи“ през 1783 година, следват прочутите „Песни на невинността“ (1789) и „Песни на опита“ (1794). Всеки екземпляр на „Песни на невинността“ е изработен уникално, като в отделните екземпляри подредбата на стихотворенията е различна. Стихосбирките му нямат успех и Блейк продължава да живее в изолация. Въпреки това илюстрира книги на свои съвременници, като основателката на феминизма в Англия и майка на Мери Шели Мери Улстънкрафт, Едуард Янг, Робърт Блеър, а така също „Изгубеният рай“ на Милтън и незавършените „Пътят на поклонника“ на Джон Бънян и „Божествена комедия“ на Данте.
Сред скандалните му идеи
са изразяването на симпатия към Великата френска революция (пише поемата в седем книги „Френската революция“ през 1791 година), одобряването на „свободната любов“. Доктрината за „свободната любов“, развита през ХIХ век, се свързва с Мери Улстънкрафт (еманципация от моногамията) и Уилям Годуин, но това са преди всичко възгледи за брака като робство, протест срещу държавните ограничения на сексуалните дейности (като хомосексуализъм, проституция, прелюбодеяние). Най-революционната му книга е „Бракът на небето и ада“ (1790-1793) - оригинална и трудна проза: „Затворите са построени с камъните на Закона, публичните домове - с тухлите на Религията“.
Съпругата му пък се оплаква: 
„Аз рядко споделям компанията на господин Блейк. Той постоянно е в Рая“
а един съвременник го нарича „безобиден луд“ (между другото в наши дни психиатри са правили опити да анализират поведението му). Осъзнавайки бездетството на Катрин, той предлага да приемат втора съпруга в семейството им.
Започва работа по т.нар. „пророчески книги“ - Книга на Тел“ (1789), „Книга на Юризен“ (1794), „Книга на Ахейния“ (1795), „Книга на Лос“ (1795), „Четирите Зои“ (1795-1804), „Видения на Дъщерите на Албион“ (1793), „Америка: пророчество“ (1793), „Европа: пророческа книга“ (1794), „Песента на Лос“ (1795), „Призракът на Абел“ (1822) с изобретената от самия него митологична система, което дава основание на някои да го смятат за атеист. Годините на публикуването на книгите са приблизителни заради специфичната техника на издаването им (той ги гравира върху медни гравьорски плочи, като използва различни техники) и всъщност
изданията му приживе са от два вида: „декорирани с илюстрации“ и „недекорирани“
Блейк прави изложба в галантерийния магазин на брат си. През 1803 година нелепо е обвинен в държавна измяна заради предполагаеми обидни думи за краля, но съдът го оправдава. В творчеството му се появяват еротични теми - централен мотив е еректирал пенис. На стари години се радва на почитатели - млади художници от кръга „Древните от Шоръм“, или „Възхваляващите“, които го наричат „божествения Блейк“. Умира на 12 август 1827 година, погребан е пет дни по-късно в общ гроб, както се постъпва с неконформистите, в същото гробище лежат и родителите му. Поне още четири трупа са положени в този гроб, но при ремонтни работи в района след 1965 година надгробните камъни са изнесени и сега не е известно точното местоположение на гроба му.
Според някои той е нарисувал преди смъртта си портрет на Катрин, който се смята за изгубен. Последните му творби са незавършената сатира в проза „Остров на Луната“ и най-амбициозната му творба - „Йерусалим“. Всъщност Блейк има две произведения с такова заглавие: най-дългата му „пророческа книга“ „Йерусалим. Еманацията на гиганта Албион“ (1804-1820) и химнът „Йерусалим“ (1804-1808) - предисловие към друга „пророческа книга“: „Милтън: поема“.
След смъртта на съпругата му 
ръкописите са наследени от един от младите му приятели от групата на „Древните“ Фредерик Тейдъм, който изгаря някои от тях като твърде еретични и радикални
Друг негов приятел пък, художникът Джон Линъл, заличил сексуалните образи в картините му.
Известният английски поет романтик Уилям Уърдсуърт го коментира така: „Няма никакво съмнение, че този клет човек е бил луд, но има нещо в лудостта му, към което проявявам по-силен интерес, отколкото към здравомислието на лорд Байрон и Уолтър Скот“. Отношението към него се променя от поколението на прерафаелитите, от У. Б. Йейтс, тълкуван е често като романтик и предромантик, а Т. С. Елиът много сложно го определя по следния начин: „...Данте е класик, а Блейк само гениален поет“.