Действието на разказите се развива в селата около Кьосе Абди, днес исперихското село Райнино, където е израснал авторът. „В моето детство в Райнино възрастните хора общуваха помежду си свободно на три езика – български, турски и румънски, макар болшинството от тях да се подписваха за пенсията си с намастилен палец. Какво повече може да иска човек за вдъхновение, ако такова нещо изобщо съществува?“, казва авторът на книгата. Той обяснява, че героите му са реално съществуващи личности, повечето от събитията са се случили, а художествената измислица присъства, за да се придаде повече драматизъм и плътност на образите.
Следва текстът на цялото интервю:
Г-н Колев, наскоро излезе от печат Вашият сборник с разкази „По границата“. Разкажете ни повече за това как стигнахте до идеята да издадете книгата?
- Границата в заглавието е алегория. Границата, която в конкретния случай разделя не само физически, но и в духовен смисъл. България, в историческото си развитие не веднъж е била граница, а нейните жители са били прехвърляни от едната на другата ѝ страна и обратно, без да се държи сметка за драматичните последствия, които управниците предизвикват с тази принуда. Едва ли има български гражданин, лично той или неговия род, чиято съдба да не е повлияна от такива преселвания.
Майка ми е от Бештепе. Баща ми е роден в Михаил Когалничану (Еникьой), селото, в което е учителствал Васил Левски. Двете села са в Румъния, близо до Тулча. Родителите ми са преселени от Северна Добруджа през 1940 година с „всичко, което могат да вземат със себе си”. Качват ги на шлепове в Мачин, стоварват ги в Тутракан, отвъд румънската граница, за да ги изпратят в Бреница. Но не онази Бренѝца, Врачанско, където „… с вино карат воденица”, а в Брèница, Силистренско. Настаняват ги в една разнебитена къща на румънски колонисти насред гола поляна. Там съм се родил аз, десет лета след това. Преди да навърша една година семейството ми се преселва в Райнино, на около 15 километра северно от Исперих. Райнино 27 години е било погранично село, на румънска територия. Баща ми купува две иззидани с кирпич стаички до селския гьол, които майка ми е трябвало да превърне в дом. Там ме приспиваше жабешки кряк и ме събуждаха хлопатарите на махленското стадо овце. През деня играех на поляните покрай „езерото”, вечер слушах как дядо ловял риба на балтата - някъде там, на север, в родната му Добруджа по Дунавската делта. И се чудех защо баба плаче всеки път, щом почне да разказва за местата, където са живели в Румъния.
С възрастта интересът ми към миналото на моите деди се засилваше. Започнах да записвам някои от спомените им, потърсих и други добруджанци, които разказаха за своите преживелици. В края на 70-те години на миналия век поисках да се позова на документи, но достъп до архивните единици по Добруджанския въпрос ми беше отказан. Засекретени били „…за да не си разваляме отношенията с Румъния”. Посъбрах малко материали в Националната библиотека от тогавашния (1913 – 1940 г. ) периодичен печат и …толкова. Тогава ми хрумна - щом съм възпрепятстван в документално-изследователската си дейност, защо да не превърна някои от записаните спомени в сюжети. Успях да осъществя това намерение едва в последните години. Подбрах тематично написаните разкази и така се роди ”По границата”.
Действието на разказите се развива в селата около Кьосе Абди, днес Райнино. Разкажете ни за Вашата връзка с това малко селце в исперихския край и това, което вдъхнови описаните истории?
- Райнино е селото, в което израснах. В него завърших основното си образование. С Райнино ме свързва следвоенното детство на моето поколение, първите младежки пориви и сърдечни вълнения, романтичното юношество. Този период сега е клеймен, сатанизиран. Но той е в мен, аз съм част от същността му, да отричам, че е съществувал, е безсмислено. В Райнино научих първите си житейски уроци и претърпях първите разочарования. Там, благодарение на своите родители и учители разбрах, че България не е само това селце. Отвъд заличената вече българо-румънска граница имало друг свят, различен. И хубав, и лош, и труден, и привлекателен, и отзивчив, и неблагодарен.
Когато стъпих на тази terra incognita, тя нехаеше за присъствието ми и изобщо не забелязваше, че съществувам. Напуснах това селце на 15 години, но не се забравихме. В него едни мои близки, приятели и познати живяха, други от тях доживяват дните си. И днес, вече на преклонна възраст, с Райнино продължаваме да общуваме. Аз ходя там понякога, за да засвидетелствам признателност с цветя върху вечните жилища на родителите ми. Райнино ми гостува почти всеки ден, с мислите пред клавиатурата, замисляйки поредния разказ, и в дългите нощи, и в сънища ми…
Райнино е уникално място, землището му е осеяно с тракийски могили, повечето заличени от времето и иманярските набези. За райнинци всичко започва и свършва на Площада до Помпата с щъркеловото гнездо. На Площада се ражда и умира всяка мълва. Ако на Площада пред или в Барчето нещо не е коментирано, то не се е случило.
В Райнино живеят три етнографски групи, приблизително еднакви по численост до преди трийсетина години, всичките преселци. Първата са фирони, самоназоваващи се уста миллет, ковачи и железари. Дошли в Райнино през 16-и век, когато османският султан Селим I завладява Египет. Фирони са, твърди преданието, защото били поданици на египетските фараони. Те са най-старите, документално потвърдено от османските архиви, жители на Райнино. Съществуват обаче откъслечни сведения за селище и крепост на същото място по времето на татарските нашествия през 13-и век.
Втората група са македонци, от Благоевградско и Пазарджишко, привлечени от плодородните земи. Обработваемата земя в Райнино е коренеж, сиви горски почви, отвоювани от старата гора Ири Хисар. Заселили се между 1940 и 1950 година. И третата - добруджанци от Северна Добруджа, основно от село Черна, Тулчанско, дошли в Кьосе Абди през 1940 г. по силата на Крайовската спогодба от 7 септември 1940 година, преименувано на Райнино през 1942 година. В моето детство в Райнино възрастните хора общуваха помежду си свободно на три езика – български, турски и румънски, макар болшинството от тях да се подписваха за пенсията си с намастилен палец. Какво повече може да иска човек за вдъхновение, ако такова нещо изобщо съществува? При мен Пегас взе да нашепва в ухото ми след дълъг път на упорит труд и безуспешни опити за изява на литературното поприще.
Героите са изключително истински и правдоподобни. Съществуват ли реални хора – прототипи на тях или всичко е измислено?
- И едното, и другото. Канавата са реални хора и събития. Хора, които са живели в Райнино и околностите, когато границата е съществувала физически или е останала в съзнанието им след това. С истинските им или с променени имена. Щадя някои от читателите си - никой не би желал да разпознае в отрицателните ми герои свой предшественик. Стремя се да описвам героите си като обикновени хора, такива, каквито са, изтъкани от противоречия. Събития, които са се случили. Разбира се, художествената измислица присъства, при това не малко. Тя разбърква събитията и хората дава друг ход на действието, изостря фабулата и придава драматизъм на изказа. В това е моят принос. Останалото е преразказ.
Имате ли си любим разказ и герой?
- Не. Тук ползвам едно клише, колкото и да не ми се иска – еднакво скъпи са ми всички: и тези, които са получили възторжени отзиви, и тези, които са отминавани почти незабелязани. Събирам всичко в свой блог. Достъпен е за всеки, без реклами. Понякога преглеждам архива му, прочитам нещо и се питам ”Това аз ли съм го писал?” Или съм много доволен, или обратно. Във втория случай ме се иска да го променя, но обикновено не го правя. Минало е време, друго е светоусещането, виждам нещата от друг ракурс. Оставям всичко както си е. Прочетено от повече или по-малко хора (следя тази статистика) произведението вече има своя история и характеристика. Макар подвластно на волята ми, възприемам го като същество, в чийто живот повече не бива да се меся.
Какво е основното послание, което искате да оставите у Вашите читатели?
- Ще го кажа в едно кратко изречение: Ако помним откъде сме тръгнали, ще разберем къде сме стигнали.
Казват, че историята е велик учител. На какво ни учи тя?
- Историята е велик учител, когато от нея извличаме поуки и не повтаряме допуснатите в миналото грешки. В противен случай тя се повтаря, макар вариативно. Тогава тъпчем на едно място, изоставаме в настоящето и губим перспектива за бъдещето. „Историята ни учи, че никой не се учи от историята” - казват, че е сентенция на Хегел. Може би още преди два века Хегел е искал да ни каже, че развитието на човешката цивилизация не прави homo sapiens по-разумен.
Един от героите Ви е дългогодишният кмет на Райнино Йордан Йорданов. Вие сте сред инициаторите за поставяне на мемориална плоча на общественика, посветил целия си съзнателен живот за добруването на селото. Докъде стигнаха дейностите по реализацията на идеята за поставяне на паметния знак?
- Йордан Иванов Йорданов действително е герой в мое произведение, но не в „По границата”. В обстоен очерк ще разкажа за него и неговите сподвижници. Той ще влезе в нова моя книга със заглавие „Селище със затихващи функции”, която подготвям за печат. Това ще е пак сборник с разкази, пъстър калейдоскоп за емблематични личности, живели в Райнино между 1940 и 1990 година.
Колкото за инициативата да се направи паметна плоча за Йордан Иванов - нещата все още са в начален етап. Имаме одобрението и подкрепата на Общинския съвет и кмета на Исперих, има решение, взето с пълно единодушие от общинските съветници. Избран е изпълнител, който започна набавяне на материалите. В процес на изготвяне е сценарий на тържеството по откриване на мемориалната плоча. Всеки момент ще обявим банковата сметка за набиране на дарения и успоредно с това ще направим касова книга в кметство Райнино със същата цел. Ще търсим спонсори измежду местни бизнесмени и арендатори. Ще разгърнем широка рекламна кампания. Във Фейсбук група Райнино с 1400 члена всяка седмица ще публикуваме материал за неговия живот и дело, ще информираме интересуващите се за процеса по осъществяване на инициативата.
Димитър Колев е роден на 02.10.1950 г. в с. Бреница, Силистренско, където родителите му се установяват след преселването им от Румъния през 1940 г. Израснал е в Райнино – селце, близо до Исперих. Учил е животновъдство в СПТУ по Селско стопанство в Завет, няколко семестъра математика и физика в ПУ „ П. Хилендарски“, завършил е история във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". Бил е бетонджия при строежа на содовите заводи в Девня, докер на камион, счетоводител в потребителна кооперация, изкупвач на тютюн, дружинен ръководител в Райнино, учител по математика и физика във Веселец.
Установява се в Разград през 1973 година. Работи като гимназиален учител, специалист и началник на общински отдел „Просвета”, окръжен училищен инспектор и експерт в регионалното поделение на Министерството на просветата. Минава през две ликвидации, през трудовата борса, бил е едноличен търговец и земеделски производител, пенсионира се като възпитател в средношколското общежитие.
Харесва Елин Пелин и Йовков, Набоков и Чехов, Джек Лондон и Стайнбек. С огромно усилие чете Маркес, Томас Ман и Лев Толстой.
Епизодично публикува статии и разкази в местни издания и в централния печат, хобито му е градинарство.