Трудно се пише за Левски. Не защото е отдалечен във времето, а защото е безкористно отдаден на народното дело за свобода, справедливост и републиканско управление.
Защото е съвършен.
При него няма нещо, което да смущава или нещо объркано. Всичко е чисто, просто и по човешки изказано. В образа му няма нищо излишно. Няма нито едно увлечение или скандал. А е бил млад, строен, със сини очи и благ поглед. Кипящ от живот. Разбира се, че не е икона, нито замръзнал исторически герой. Всичките му действия са пропити с честност, справедливост и морал. Неговото слово е неподправено и истинско.
Неговата храброст и неговата скромност смайват днешното поколение
Целият му живот е низ от такива примери.
Той създава вътрешната революционна организация, която да обедини и подготви ратници за освобождението на отечеството.
В името на това дело е едновременно и добър и безпощаден, строг и справедлив. Старите войводи и революционни дейци във Влашко го уважават, независимо от някои идейни противоречия между тях. Толкова е потопен в народното дело, че неговият живот се превръща в допълнение за постигане на най-ценното човешко благо - свободата.
Трудно ще повярваме днес, че Левски никога не е търсил славата, нито шума около себе си. Вълнувал се единствено да служи вярно и до смърт на отечеството си и да работи скромно „по народната воля“.
Когато мислим за него, ставаме по-добри.
Искаме да подражаваме на човешките му добродетели, но все нещо не ни достига
Името му е символ за свобода.
Васил Иванов Кунчев, второто дете на Иван Кунчев и Гина Караиванова е роден в малкото подбалканско селище Карлово на 6/18/ юли 1837 година. Доста млад, на 14 години, остава без баща и заедно с майка си поема грижата в семейството. Ученик в Карловското взаимно училище. Прислужник на вуйчо си Васил, пътуващ монах на Хилендарския манастир. Отново ученик в престижното за времето си Старозагорска класно училище, където завършва втори клас с отличие. И отново съдбата се намесва. По настояване на вуйчо си е подстриган за дякон в Сопотския манастир под името Игнатий.
Не било речено будният вече 24-годишен младеж да стане монах. Започната борба срещу гръцкото духовенство и апелът на Г.С. Раковски към българските младежи да участват във военна легия, организирана в Белград, окончателно оформят желанието му да посвети себе си на народното дело
В студената мартенска нощ на 1862 година с коня на вуйчо си Васил Кунчев заминава за Белград
Вечерите, прекарани с Раковски под Белградската крепост, разговорите за освобождение на България с чети от Румъния, разпалват революционния устрем ва Васил. Точно там получава и прозвището Левски. Оттогава и името Васил Левски остава непокътнато в българското съзнание и история.
Расото е свалено и заменено с четническа униформа, после легионерска, после с ямурлук и цървули, с които обикаля България и основава комитети, които да подготвят една обща народна революция за освобождението на народ и отечество. От сръбския град Зайчар, където се лекува от бронхит, споделя в писмо до войводата Панайот Хитов, че е намислил да извърши нещо голямо в полза на отечеството и
„ако рече бог, за което, ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя губя само мене си...“
Всеки път, когато прочитам това негово писмо настръхвам. Не защото нямат аналог думите „ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя губя само мене си“ в световната революционна епистоларна публицистика, а защото са верни и истински. Те са въплъщение на саможертвата, на революционния морал и съдба на Васил Левски.
Левски ни остави най-чистото усещане за подвига и цената на предателството. Почти беше успял да стопи страха в душите български и те думите свобода, въстание, отечество започват да се произнасят открито, на глас...
Човекът като олицетворение на доброто, разбирателството и справедливост често присъства в неговите писма. В дописка до вестник „Свобода“ Левски споделя:
„...Всеки иска да живее свободно и да се наслаждава на божията природа. Всеки иска да бъде човек“
Много пъти казва, че революционното дело на българите цели справедливо възстановяване на обществения ред, в който „свободата, живота и собствеността на всеки човек са уважавани“.
Съвременник на промените, случващи се в Европа, Левски прозира и свързва българската свобода и независимост с балканската и европейска действителност и човешко многообразие. Прави го без помпозност, без месиански пози, а простичко, достъпно за всеки ум, за всяко сърце. Да си припомним неговата мисъл: „И ние сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни и с пълна свобода в земята ни...“. Мечтае за приобщаване на Българско към европейските ценности:
„Да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите собствени задружни сили“
И още нещо много важно - стремеж за изграждане на национална държава, която паритетно да влиза в „братски съюз със съседните и по-далечни страни“. Прозрение от преди близо два века!...
Безпределната вяра на Левски в свободата, както и борбата му за равноправие, независимо от етнос, националност, раса и религия, ще останат велико завоевание не само за него, а и за българската възрожденска политическа мисъл.
Няма да е достатъчно да напиша, че няма друга личност в българската история, която да е толкова чиста и свята. В сърцето на всеки от нас трябва да има искрена благодарност и преклонение за стореното от Васил Левски.
Благодарността към него е благодарност към живота
Той е и Творецът, и Апостолът на българската национална революция.
След 185 години казваме на Васил Левски -все още нямаме „Чиста и свята република“, Апостоле, „Народната работа не стои над всичко“, „Играем с живота на 7 милиона българи“ и не постъпваме зряло. Не сме „равноправни с останалите европейски народи“. И не разбираме това, което си искал да кажеш с „Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме“.
Трудно се пише за теб, Апостоле!