Една от най-коментираните теми през последните дни е изгонването на 70 руски дипломати и служители в дипломатическите мисии от България. Писането на текста, който четете, не е провокирано от това, само съвпада по време. Но все пак има някаква връзка, тъй като показва действията руската дипломация у нас още от първите години след Освобождението.
Изминали са само 2-3 години от така лелеяното Освобождение. С хиляди зорове, крамоли и скандали свиканите велики и обикновени Народни събрания най-после избират княз на младото княжество - Александър I Батенберг. Но на държавния връх новият монарх не се чувства така, както му се иска. Търканията му с либералите ескалират по времето на правителството на Петко Каравелов и се стига до задълбочаващ се разрив между двореца и кабинета по отношение на вътрешната политика. След няколко месеца управление все още не са създадени редица необходими държавни институции, а междупартийните ежби правят Народното събрание обект на присмех, отразяван широко в пресата.
С непостоянното си поведение политиците затвърждават убеждението в чужбина, че са неспособни да управляват.
Съдебната администрация е покварена, пътища и мостове се рушат. Какви интересни паралели могат да се направят със съвременността...
Поради липса на действена полиция из страната се формират все по-големи групи хора уж за самозащита, но на практика за нападения, често над турски села и князът е принуден да изпрати военния министър Ернрот да въдвори ред. Но ограничените права, които му дава конституцията, не му позволяват да оказва по-голямо влияние. По-ранните му опити да направи нещо по отношение на тази безпомощност срещат твърдата съпротива на император Александър II. „Ветото“ пада след убийството на самодържеца в атентат на 1 март 1881 г. Батенберг присъства на погребението му, където уговаря новия руски император Александър III да го подкрепи.
Превратът в България се извършва на 27 април (9 май нов ст.) 1881 г.
В дъното му стои княз Александър Батенберг, подкрепян от Руската империя
и активно подпомаган от военния министър генерал Казимир Ернротаи консервативната партия. С него князът сваля либералното правителството на Петко Каравелов и суспендира Търновската конституция. Въпреки тези си действия обаче, той продължава да се придържа към основните принципи на Основния закон и насрочва парламентарни избори, макар и при ограничени свободи. В княжеския манифест от 27 април 1881 г. той посочва защо прибягва до преврата: „Днес Отечеството ни, съвършено дискредитирано отвън, се намира в голямо разтройство отвътре... Днешното положение на работите в княжеството прави невъзможно изпълнението на моята задача. Затова, основавайки се върху правата, които ми дава конституцията, аз реших: да свикам в най-непродължително време Великото народно събрание, за да му обявя моето последно решение и да му предам короната, наедно със съдбините на българския народ“.
За него, за преврата, Захарий Стоянов през 1886 г. пише цяла книга (издадена чак през 1994 година!), незабравима скица от зората на демокрацията ни,
групов портрет на родния ни елит в годините на забавачницата на демокрацията
поднесен с едри мазки, експресивно и сатирично и останал първата значима книга, писана за задкулисието и кукловодството у нас.
Това е първият преврат в новата ни политическа история, при това извършен от самия държавен глава.
Назначено е ново правителство, начело с бившия военен министър - руския генерал с финландски произход Казимир Ернрот. С княжески указ страната е разделена на пет области, начело с чрезвичайни комисари - руски офицери, разполагащи с неограничена власт, чиято цел е „правилната“ подготовка и провеждане на изборите за Второ ВНС на 14 и 21 юни 1881 г.
С невиждана демагогия и терор консервативните сили около Григор Начович и Константин Стоилов, подкрепяни от д-р Константин Иречек, едни от вдъхновителите и реализаторите на преврата, подтикват княза да осъществи неадекватната за нашите условия консервативна утопия: неограничена княжеска власт и втора камара в лицето на Държавния съвет. Самият Батенберг се впуска в предизборни агитации и на много места,
посрещан възторжено от народа, допуска селяни, впрегнати като коне и волове, да теглят колесницата му!
Показателен е примерът в това отношение от Рущук. Второто ВНС е свикано в Свищов на 1 юли 1881 г. Под нестихващи акламации и викове „Ура!“ князът получава мандат от 7 години извънредни пълномощия, за да осъществи грандиозната си реформена задача, която още тогава става обект на подигравки от опозиционния либерален печат.
На 14 септември 1881 г. се провеждат и избори за Държавен съвет, който е сформиран на 31 декември, начело със сторонника за Горна камара Тодор Икономов.
Консервативният реформаторски проект на княз Батенберг получава завършена форма и трябва да даде очакваните плодове.
Вместо това обаче започват проблемите: след 1 юли 1881 г. страната се управлява от правителство без премиер и това продължава до 23 юни 1882 г. Въпреки интернирането на Цанков, законовото ограничаване на събранията и други репресивни мерки, Начович не успява да спре вълненията, които се разрастват през март и април 1882 г. и вземат насока не само срещу правителството, но и срещу самия княз.
За да закрепи разклатения си авторитет, Александър I търси подкрепа от Петербург
а Русия откликва като изпраща в София двама генерали - Александър Каулбарс, който оглавява военното министерство, а на 23 юни (5 юли - нов стил) 1882 г. князът назначава за министър-председател и министър на вътрешните работи Леонид Н. Соболев
Държавният съвет започва да отменя незаконосъобразни актове на МС, а Леонид Соболев, който търсейки разширяване на почвата за своето управление, се „заиграва“ с умерените либерали около Драган Цанков. В началото на управлението си Соболев предприема действия за засилване на монархическия институт и на стопанските връзки между България и Русия.
Непримиримите либерали като Захарий Стоянов са подложени на гонения
а опитите им за печатна агитация са пресечени. През август 1882 г. е въведена избирателна реформа: двустепенно гласуване с имуществен и образователен ценз на избирателите. Блокирана е обаче инициативата на Соболев за строеж на железницата София-Дунав от предприемача Гинсбург, едновременно с линията Вакарел-София-Пирот, договорена с Австро-Унгария. Това води до промяна в политиката на Соболев. В края на февруари и началото на март 1883 г., той издейства оставката на министрите-консерватори, които са заменени с партийно необвързани чиновници.
Тук е мястото да отворя една скоба за дейността на Соболев в руското управление на княжеството. На 10 октомври 1882 г. при едно от многобройните посещения на Батенберг и руските генерали в Русе е подписан и издаден Указ N 717 по доклад от министъра на вътрешните работи (Соболев, разбира се) под N 7425 от 25 септември 1882 год., съгласно с мнението на Държавния съвет,
Закон за чиновниците в Княжество България
Позволявам си да преповторя думите на ген. Л. Соболев още от първите редове на доклада му поради значението на един от основополагащите законови текстове в историята на държавата ни.
„...Съществующий днесъ законъ за чиновниците отъ 12 декемврий 1880 год. е недосттъченъ, понеже той се занимава преимущественно съ заплатите, които чиновниците трябва да получаватъ въ разни обстоятелства. Съ него добрия чиновникъ не получава никакво възнаграждение и насърдчение за усердното му служенье, нито пакъ се обезпечава срещу политическите изменения.
Следствията на едно такова незавидно положение не може да бъде друго, освенъ хладнина къмъ службата и незадоволствие към съществуюший редъ.
За да могатъ обаче да се осъществятъ преобразованията, съ които Ваше Височество ще надарите Княжеството, първото условие е подобрението състоянието на ония, които са повикани да прилагатъ в действие законите и наредбите, които Ваше Височество издавате. Законопроекта, който имамъ честьта да представя на Ваше одобрение, има за целъ да постигне това подобрение и да привърже чиновниците къмъ тяхната служба и към ревностното испълнение на техните обязанности като служители на отечеството...“.
Този закон, един от първите нормативни актове у нас, вече над сто години е почти непроменен
а само в някои отделни пасажи е леко осъвременен. В шест глави и 54 члена той остава, нека така да го нарека, „крайъгълен камък“ на българската държавна администрация.
По стечение на някои обстоятелства, занимавайки се главно с руските поданици у нас, той още в самото си начало изрично отбелязва:
„Чл. 5. На държавна служба могатъ да се назначаватъ всички Български подданици безъ разлика на вяра и происхождение.
За служби, които изискватъ специални теоритически и практически познания, ако няма Български поданици съ подобни качества, дозволява се да се назначаватъ и чужди подданици, които да иматъ свидетелство за учението си въ някое висше специално заведение и свидетелство за службите, които са испълнявали след свършванието учението си.
Чуждите подданици се приематъ на държавна служба съ одобрение на Държавний Съвет за време не повече от три години.“
Приложението му, колкото и да е видоизменяно до днес, се среща и прилага безотказно, но с пристрастие и политически нюанси!
Наред с всичко гореизложено във вътрешната политика
генералът предприема стъпки за сближение с либералите, допускайки те да спечелят мнозинство в общинските съвети
на местните избори през април и на допълнителните парламентарни избори през август. Батенберг полага усилия да издейства смяна на Соболев, като посещава руския императорски двор между април и юни същата година, но без успех. На свой ред Соболев успява да настрои ръководителите на руското външно министерство срещу княза, представяйки го като проводник на австрийското политическо и икономическо влияние в България.
На близо 100 страници един от най-известните български историографи, Симеон Радев, в монументалния си труд
„Строителите на съвременна България“ прави детайлна и много интересна дисекция на управлението на руските кукловоди
През август 1883 в България пристига новият руски дипломатически агент Александър Йонин. Опасявайки се, че князът ще се опита да свали Соболев чрез Народното събрание, той настоява следващата сесия на депутатите да се ограничи в ратифициране на железопътната конвенция с Австрия и на споразумението за окупационния дълг към Русия. В същото време, за да привлече либералите, Йонин настоява пред княза да се откаже от пълномощията и да възстанови конституцията. Контрапредложението на Батенберг, отправено чрез пратеника му Константин Стоилов, Русия да поеме външното министерство, но да се откаже от намеса във вътрешните работи на Княжеството, е оставено без отговор от Петербург.
В добавка
на 5 август 1883 г. руските офицери правят „на шега“ първи опит за детронацията на Батенберг
Това е червеният флаг за нашия княз и началото на откъсването му от орбитата на официалната руска политика.
Обезпокоени от опитите на Йонин и Соболев да диктуват българската политика и от подготовката на Каулбарс за военен преврат, князът и консерваторите се обръщат за подкрепа към Драган Цанков, който също е против властта на руските генерали. На 8 август Цанков и Начович постигат предварително споразумение, което предвижда прекратяване на пълномощния режим след промени в конституцията, изготвени от двупартийна комисия и утвърдени от свободно избран парламент. Споразумението среща отпор от Централното бюро на Либералната партия, което е привлечено от обещанията на Йонин и
настоява Соболев да запази министър-председателския пост, за да не се стигне до скъсване на отношенията с Русия
По инициатива на княза умерените либерали на Цанков и консерваторите около Начович, Стоилов и Марко Балабанов успяват да постигнат споразумение на 8 август 1883 г. и да сформират коалиционно правителство на 7 септември 1883 г. Разпускането на Държавния съвет става факт на 9 ноември 1883 г., а три дни по-късно Александър I обявява Търновската конституция за възстановена, като приканва Народното събрание да измени постановките й за законодателната власт. Соболев подава оставка, а в изпълнение на споразумението между либералите и консерваторите началото на декември 1883 парламентът приема изменения в Търновската конституция, които предвиждат имуществен ценз за избирателите и учредяване на втора законодателна камара след изтичането на три години. В отговор Александър I декларира окончателния си отказ от извънредните са права. Режимът на пълномощията на княз Александър, както е известен този период, продължава в княжеството от юли 1881 до декември 1883 година.