Върху една от стените на вилата в село Славовица, която днес е музей, е запазен надписът „Ст. 1923 г.“. Пише го Александър Стамболийски със собствената си кръв в последните часове от живота си.
На 14 юни 1923 година, в късния следобед, след жестоки мъчения от деветоюнските превратаджии, е убит законно избраният министър-председател на България Александър Стамболийски. Погубва го политическата злоба и омраза от поредните победи в парламентарните избори на водения от него Земеделски съюз, от засегнатите икономически интереси на едрите собственици на земя, търговците на зърнени храни и тютюн, прекупвачите на оръжие, високият данък за богатите.
Радикалните реформи на земеделското правителство
водено от Александър Стамболийски, стопират големите печалби на банкерите, индустриалците, на незаконно забогателите от войните и рентиерите на градски имоти. Целта е възстановяване на страната от катастрофалните войни и даване възможност за свободна частна инициатива.
Промените в България се свързват и са част от започналото икономическо обновяване на производството в останалите европейски държави. Нищо не може да остане същото от преживения ужас по фронтовете на войните, последвалата ценова стагнация и глад.
Българският народ се е произнесъл в пряко допитване да бъдат ли съдени и наказани виновните министри, довели страната до национална катастрофа. Референдумът определя 22-ма министри от правителството на Иван Гешов и д-р Стоян Данев за виновни. За тази цел Народното събрание приема през 1919 година и специален закон. Превратът на 9 юни 1923-та слага край на съдебните процеси.
Стамболийски
полага основите на европейското образование у нас
Неговото правителство въвежда задължителното начално и прогимназиално безплатно образование. Правописът е опростен, за да бъде по близо до говоримия език. Художествената и Музикалната академия също са от времето на Стамболийски. От тогава са Юридическия, Богословския и Агрономическия факултет в Софийския университет. Към него се създават стоматологични и аптекарски специалности.
Не е нужно да изброяваме всичко. Нужно е обаче да кажем смело, че Стамболийски се нарежда в редиците на строителите са съвремения свят след войните. Запознава европейските министри с провежданите реформи. Убеждава ги да разсрочат тежките за България репарации. Споделя, че бъдещето на Европа е в Обединените съединени щати. Написал е това негово виждане в политическите си записки от 1915 година.
Стопанските, образователните и културни реформи отпреди сто години се ползват и сега
- въвеждането на поддоходния данък, участието на държавата в износа на зърнени храни, безплатните детски градини, промени във водния сектор.
За съжаление, много рядко някой от родните ни политици споменава името на Стамболийски! За разлика от българската свенливост, политиците от Финландия и Швеция от години успешно прилагат идеите му в стопанското управление на страните си.
Реформи в името и интереса на дребния и среден собственик на село и в града - това е веруюто на Стамболийски.
„Средната класа тегли икономическото развитие“ е мотото на неговата книга „Политически партии и съсловни организации“.
Като прибавим и политическият му девиз „Мир, хляб и народовластие“, получаваме истинският образ на земеделския водач и министър-председател.
Тъкмо затова е жестокостта и яростта на едрия капитал към земеделското правителство
и министър-председателя Александър Стамболийски. Нищо ново и в наши дни!
Убийците са толкова озлобени, че режат на парчета тялото на българския министър-председател. Преди това го пробождат сто пъти с нож. Влачат го с два коня и накрая го обезглавяват.
Жестоко е, но истината е такава и тя трябва да се помни!
Примерите от историята ни подсказват, че повечето от реформаторите имат такава участ.
Реформите трудно се приемат. Винаги има съпротива срещу тях. Провеждането им е свързано с решителни действия. Реформите не могат да бъдат приети „со кротце, со благо“, не може да има отлагане, не може да има и „меки“ реформи.
Допуснем ли злобата да надделее, тя ще породи жестокостта
Всъщност да припомним: Александър Стамболийски е третият убит министър-председател от Освобождението до 1944 година. Първият е Стефан Стамболов, съсечен в центъра на София посред бял ден на 15 юли 1895 година. Вторият е Димитър Петков, убит от упор на булевард „Цар Освободител“ в София на 26 февруари 1907 година. Той е баща на земеделските министри Никола и Петко Петкови, също убити по най-брутален начин.
След 1944 година същата съдба имат министър-председателите Богдан Филов, осъден от Народния съд и убит на 2 февруари 1945 година и Андрей Луканов, застрелян от неразкрит наемен убиец на 2 октомври 1996 година.
За да се направят сега така необходимите реформи в целия политически, икономически и обществен живот в нашата изстрадала страна, са необходими смели, образовани и със съвременно мислене министри, като тези от кабинета на Александър Стамболийски. Такива личности има и те трябва да намерят своето място в управлението на България.