Семинарът е организиран от Френския институт в България и е част от българската програма на френското председателство на Съвета на Европейския съюз.
Нашият национализъм през ХХ в. е съчетание между модерност, прогрес, левичарски идеи, между националната идентичност и националната икономика, разказа арх. Евгения Губкина, съосновател на НПО Urban Forms Center, Харков. Тя беше един от панелистите в първата част на семинара, представяща наследството на модернизма и национализма.
Губкина представи украинското национално културно наследство от времето на комунизма, изправено пред руската заплаха. По думите ѝ сега Руската федерация се опитва да унищожи не само инфраструктура, но да деконструира историческата памет. Искат да ограбят нашите идеи, т.е. левичарската идея. Ние нищо не можем да направим, когато падат ракетите, организациите, които се занимават с културното наследство, не могат да спрат бомбите, но ние можем да отстояваме нашите идеи и да не позволим да ни завземат културното наследство и идеите, да ни откраднат наратива, каза тя. Звучи малко патетично, но това е война за наративите, допълни Губкина. Тя разказа за модернистичната архитектура на първата украинска столица – Харков и обясни, че наричат това явление екзекутивен ренесанс, защото всичко в този период процъфтява в културата, но след това се екзекутира, защото 70 процента от хората, които имат участие в това движение – украински културни дейци, се екзекутирани в периода от 1933 до 1938 г. По думите ѝ пролетарското движение е много важно за архитектурата на Харков. Губкина разказа още, че за разлика от модернизма, социалистическият реализъм в Украйна в по-голяма степен се свързва със Съветския съюз и с Москва. Когато става дума за социалистически реализъм, той се свързва с идеи, установени от Москва, посочи тя и допълни, че от тази гледна точка не става въпрос за декомунизация, а за дерусификация. Според нея социалистическият реализъм ще бъде на първата линия в обществения дебат за миналото.
Периодът между двете войни е белязан от физическите, социални и духовни травми на първия световен конфликт. Чувството за сигурност и стабилност от предходните години е затънало в калта на страданието и на крайностите. Отхвърлянето на старото в името на едно радикално обновление се явява силен интелектуален импулс през 1920-те години. В такъв момент универсализмът в езика на авангарда влиза в плодороден диалог с местните и национални ценности, които получават нов прочит, с много различни перспективи.
Андрей Църнеа, модератор на панела, отбеляза, че въпросът за това наследство сега се основава на непознаването на скорошната история и непознаването на връзката между архитектурата и политиката. Той отбеляза, че когато се доближаваме до различни периоди на историята, гледната точка се променя.
Проф. д-р Ангелика Шнел от Академията за изящни изкуства във Виена отбеляза един неочакван обрат през 70-те години на ХХ в. във Виена. Тя разказа за социалистическия жилищен комплекс, наричан „Червената Виена“ – построен между 1919 г. и 1934 г. и критикуван от тогавашните модернисти заради монументалната си архитектура. По-късно обаче той е преоткрит от редица архитекти и историци, като Освалд Матиас Унгерс или Манфредо Тафури. Според нея виенската социална демокрация се опитва да запази своя имидж на общност, която от самото начало на ХХ в. до ден днешен предоставя достъпен жилищен фонд. И това е част от политическата пропаганда. Но трябва да не забравяме, че Австрия е една от малкото европейски страни, в която социалното настаняване не е изоставено през 90-те години, каза още Шнел. Все още има достатъчно достъпни възможности за настаняване, по думите ѝ. Тя посочи, че когато говорим за културно наследство, трябва да включваме нематериалните аспекти на тези сгради.
Архитектурата в Италия през годините на фашизма представи проф. Марида Таламона от Университета Рома Тре, в Рим. Тя представи централната роля, която играе архитектурата през 1930-те години, когато Мусолини я използва като изключително средство за постигане на политически консенсус, а след обявяването на Империята през 1936 г. – и като ефективен способ за влияние върху образованието на народните маси, чрез изграждането на монументи и обществени сгради. През тази период Мусолини променя възгледите си осем пъти. В същото време той се намесва в работата на архитектите, за да промени проектите за изграждане на сгради. Има приемственост между фашистката архитектура и следвоенната, още повече, че фашистката архитектура е дело на млади архитекти, които работят до 70-те години на ХХ в., отбеляза тя. Почти всички „творения“ на онзи период са били признати след това, а не заличени или отречени. По въпроса как да се използва това наследство в Италия има много теории. В дебатите на професионалната общност се е стигнало до идеята, че това са несъвместими реалности, които историята трябва да отчете, не архитектурата.
Арх. д-р. Раду Тудор Понта от Университета по архитектура и урбанизъм „Йон Минку“, в Букурещ, представи модернизацията в архитектурата след Първата световна война, в новия политически контекст на „Велика Румъния“.
Във втория панел беше представено наследството на социалистическия реализъм. След Втората световна война, фашизмът и нацизмът биват пометени, докато СССР на Сталин разширява своя периметър на влияние и осъществява износ на монументалните теми на т.нар. социалистически реализъм. Проф. д-р Денада Вейзай от Политехническия университет в Тирана, разказа, че в страната ѝ има два основни периода, които изграждат идентичността на албанските градски центрове – италианското присъствие и комунизмът. И при двата случая трябва да се фокусираме в отношенията между пропагандата и градоустройството, коментира Вейзай. За комунизма тя коментира, че китайската културна революция стига и до Тирана и това е труден период, който се характеризира с търсенето и измислянето на културни и политически врагове. За съжаление враговете са религията и модернизмът. Описва го като желание да се трансформира, да се неутрализира всякакъв друг авторитет, всяка друга власт, която може да конкурира пропагандата. Трябва да се направи оценка и да се съхрани наследството на епохата, смята тя.
Социалистическият реализъм (де)колониален ли е, пита в своята презентация д-р Михал Муравски, Лондонски университетски колеж, който представи историята на двореца на културата и науките във Варшава през периода от 1952 до 2022 г.
Утре форумът продължава, като заседанията му ще са в сградата на Българската телеграфна агенция.