Ето какво сподели Десислава Стоева специално за БТА и рубриката БГ Свят.
Разкажете ни за вашия живот на палци?
Започнах да танцувам, когато бях на четири, благодарение на майка ми, която ме записа в школата на Красимира Колдамова. Там се зародиха първите трепети в мен за това прекрасно изкуство. На 10 кандидатствах в Балетното училище в София и извадих огромен късмет да продължа със същата учителка, с която бях започнала. Влязох в класа на Красимира Колдамова.
Кога и как се озовахте от София в Стокхолм?
Нашата директорка от балетното училище Мариана Денева ни заведе на конкурс в Модика в Италия. Бяхме три момичета и три момчета. Член на журито беше балетмайстор в Шведския кралски балет. Хареса ме, хареса ни цялата българска компания, която представяхме България. Взехме и награди. Първа, втора и трета награда. Всички получихме признания. И въпросният член на журито ни покани трите момичета да правим официален кастинг в Швеция. В Стокхолм. Бяхме на 18 тогава. Отидохме, направихме кастинг, но имаше само един договор и за мой късмет ме взеха. Така попаднах в Швеция. И в Шведския кралски балет.
А как станахте първи солист в Шведския кралски балет?
Минах си по йерархичната стълбичка, която съществува в балета. Започнах като кордебалет. Това е първоначалната позиция, в която те назначават. След две години започнаха да ми дават по-малки сола. Видяха, че имам талант и се доказах. На третата година вече получавах първи роли. Когато се присъединих към трупата, бях на 19 години. Затова ме наричаха бебето на шведския кралски балет, защото бях най-младата. Беше сладко.
Как живее една българка в Швеция?
Като много други българи, които са се установили в чужбина. Първата година беше трудно. Не познавах никого, всичките ми приятели останаха в България. Семейството ми остана в България. За мен най-трудна беше раздялата ми с тях. Дотогава живеехме заедно. Много нови неща ми се случиха накуп, но пък същевременно знаех, че това е, което искам да правя. Все повече започнах да се влюбвам в театъра, в колегите си. Създадох нови приятелства, срещнах съпруга си, с който сме вече заедно 15 години.
Той също е българин и е бивш балетмайстор в трупата и танцьор, така че много добре ме разбира. Щастлива съм, че имах възможността да се преместя тук и живота ми за момента е прекрасен. Само се надявам на живот и здраве.
Как изглежда родината отвън?
Много обичам България, винаги ще я обичам. Следя моите колеги, следя какво се случва в балетното изкуство. Близка съм със семейството си. Когато мога, се прибирам. България се развива във всяко едно отношение. Може би малко по-бавно, отколкото ни се иска, но определено много неща са се променили към по-добро. Тази година имах късмета и честта да бъда поканена да танцувам отново на софийска сцена в Софийска опера и балет. След толкова много години. Инициативата беше на Александър Александров – сегашният ръководител на балета. Поканиха ме да танцувам в „Баядерка“ за ролята на Гамзати. Беше много мило изживяване. Няма да крия, че бях притеснена, защото друго си е да танцуваш пред родна публика. Аз съм израснала със спектакли на Софийска опера и балет и с нашите невероятни танцьори, премиери и премиер-солисти. Там се зароди любовта ми към балета.
Бих казала, че българската публика е малко по-топла от шведската. В Швеция местните хора много обичат балет, много ни се възхищават, много ни уважават, но са малко по-резервирани. Докато танцуваме, се опитват да не притесняват с аплаузи по време на самото изпълнение. Но пък са много щедри, когато свърши целия спектакъл. Тогава се вижда колко много ни харесват и са винаги на крака.
В България, когато някой направи някое прекрасно движение, пирует или невероятен скок, публиката винаги, моментално започва да пляска и да подкрепя танцьора. Това дава страхотна енергия да продължиш напред. Много обичам да танцувам за българска публика.
Какво най-много ви липсва от България?
Най-много ми липсва семейството ми. Сестра ми, племенниците, родителите. Ние сме изключително близки. За мой късмет има социални мрежи и толкова много други методи, чрез които да се свързваме и да се виждаме. Но друго си е да си вкъщи и да виждаш любимите хора. Онези, които най-много обичаш и цениш.
Другото, което много ми липсва е нашия невероятен климат. В Скандинавия е доста тъмно. Шест месеца в годината е много тъмно, нямаме слънце и започнах да оценявам слънчевата светлина. Затова винаги с нетърпение чакам да дойде лятото и да се прибера в къщи и да се заредя с енергия и слънце.