„Много искам да заведа учениците на нашето, българското Камино - славния път от Козлодуй до Околчица. Това наистина е българският свещен път, който трябва да измине всеки, на когото нещо му трепва в сърцето, когато си припомня величавите страници от нашата история“.
Това казва Венцислав Ралчев, преподавател по история и география в Професионалната гимназия по речно корабоводене и корабостроене. И продължава: „Ние в Русе знаем най-вече името на Никола Обретенов като свързано с Ботевата чета и с онези герои отпреди столетие и половина. А само Никола Обретенов ли е? Поставих задачата на учениците да се поразровят и да открият и други имена на четници и революционери, иска ми се те да разширят познанията си по тази тема, да научат повече за тези хора, а и за атмосферата в онези вече далечни години, в които тези смели мъже са били готови на саможертва в името на националния идеал за свобода“.
И веднага учителят в Корабната гимназия, който има доста богат преподавателски опит, признава: „Не е лесно да се работи с днешните младежи. Трудно е да ги мотивираш за живота, да откриеш и да ги насочиш към това, което би могло и би трябвало да ги амбицира и да ги накара да градят сериозни планове за собственото им бъдещо развитие - камо ли да ги мотивираш за учене. Много неща са се променили - при това за изключително кратко време, само за някакви си десетина-двайсет години. Да, трудно е.
Но пък, от друга страна, ти, учителят, за какво си?
Нали затова си ти - нали затова влизаш в класната стая, където не просто си изпяваш темата от предмета и нанизваш оценки в дневника и бележниците им. Ти си един малък Мойсей, призванието ти е да ги водиш, да ги преведеш, като им вдъхваш и кураж, и амбиция, и желание да се развиват“.
Точно затова Венцислав Ралчев не се уморява да говори със своите ученици в Корабната гимназия за перспективите, които са отворени пред тях, след като се дипломират в гимназията - и трябва само момичетата и момчетата да направят усилие и да посегнат към тях. Опитва се да ги учи не само на датите и имената на владетелите и на държавните граници и полезните изкопаеми от учебниците по история и география.
„Много често водим разговори, които на пръв поглед не са свързани с конкретните дисциплини - но не се уморявам да им казвам: за какво ви е тази гимназия, ако не гледате след това към Военноморското училище или към други университети?! Искам всеки от тях да мисли, да не се примирява с това да остане да тъпче на едно място или да мъжди на някакво какво да е работно място и да се приспива с „максимата“ „Ден да мине, друг да дойде“.
Очевидно
Венцислав Ралчев успява да пробие бронята на младия конформизъм
на днешното прагматично поколение, което обичайно отблъсква всякакви предложения да помечтае и да преследва някаква велика цел с обезоръжаващото „Какъв е смисълът?!“. И по всичко личи, че на учениците от неговия 11 А клас в Корабната гимназия им допада техният Мойсей неусетно да ги води през „пустинята“ към други брегове, които биха могли да се превърнат в тяхната обетована земя, която да им донесе удовлетворение и искрена радост от това, в което да прилагат дарби и умения. Това, че начинът на общуване с класния им допада, се вижда и от факта, че учениците бяха предложили своя учител да стане едно от наградените имена в градския конкурс за „Учител посланик на свободния дух в моето училище“. А пък очевидно самите те са били достатъчно убедителни и са придружили своето предложение с достатъчно солидни аргументи - защото Венцислав Ралчев спечели конкурса и заедно с още четири учителки получи званието-титла.
Той идва в Русе, за да учи в Английската гимназия. Преди това завършва основното училище в родното си село Главиница край Силистра. Неговите пет години в АГ „Гео Милев“ са в онези славни времена, когато директор беше Димитър Стефанов, който изискваше и от учениците, и от преподавателите да не забравят нито за миг, че са представители на
Английската като елитно училище, което не просто предава знания, а отглежда личности
„Такива бяха и много от преподавателите“, казва Ралчев, като си припомня имената на емблематични преподавателки като Цветкова, Хаджийска.
Завръщайки се след години в своята гимназия, той търси отново онзи дух, който би трябвало да е съхранен там, откъдето са минали поколения млади хора.
След като завършва история и втора специалност география във Великотърновския университет, той първо се връща в Главиница.
„В онези времена, за да започнеш работа като учител в Русе или Разград, трябваше да си поне зет на някоя голяма партийна звезда“, засмива се Венцислав Ралчев. И уточнява: „А като не си - започваш работа в някое село“. Той започва в Главиница, основното му назначение е като учител по история, но допълва нужните часове за цял норматив с английски и други дисциплини.
След десетина години в русенската Английска гимназия се отваря място за заместване по география и той получава шанса да влезе в ролята на човек зад катедрата и в другото училище, което е завършил. Директор тогава е Евелина Копчева, за която Венцислав Ралчев не пести суперлативи.
„Изключително точна и деликатна личност, много държеше на строгите изисквания, но намираше начин така да подходи към всеки колега, че той да не се почувства засегнат, или да изпита неудобство или да изпадне в неловко положение“, уточнява той.
И честно добавя, че след години на преподаване в Английската, накрая си тръгва огорчен оттам.
Научава, че поредната директорка - Митова, не е подновила договора му, буквално в навечерието на новата учебна година. При това научава този факт по крайно необичаен начин. Когато след ваканцията отива на работа, в учителската стая се запознава с нов колега и на въпроса му какво ще преподава, се оказва, че човекът е назначен на мястото на Ралчев! Смаян, Ралчев отива при директорката Митова, която сухо му съобщава, че, да, видите ли, тя не му е подновила договора.
„Неприятното беше, че до началото на новата учебна година оставаха броени дни, в целия град никъде няма свободни места. Направо
недоумявах - сега накъде?!
По едно време, гледам, една обява за учител по „Свят и личност“, философския цикъл, в ПГРККУ, разказва Ралчев.
Така от 2007 г. започва работа в Корабната гимназия, след това взема и часове по география в Математическата гимназия. На два пъти аха да се измести от ПГРКК, но все пак остава там. След „Свят и личност“ там той преподава география, след това - история.
Ралчев харесва и двете дисциплини, но все пак личните му пристрастия са повече на страната на историята. Може би защото тя изисква повече мислене, интелигентно преподаване.
„Не е сложна историята - сложна си я правим ние. А тя просто иска повече дълбочина, там няма категоричен алгоритъм, а трябва да обмисляш, да разсъждаваш, да съпоставяш позиции и факти“, обяснява преподавателят.
Самият той няма любим исторически период - всичко му е любимо, но определя новата българска история като „голямо преживяване, направо съспенс“.
По повод на възпламенилите се отново спорове за националния празник Трети март, историкът споделя: „Тази дата толкова много ни разделя. Но пък ние сме си разделени едва ли не изначално. Имам чувството, че ако, не дай Боже, падне бомба, като се разсее димът, първата ни работа ще бъде да се разделим и едните да бъдат за бомбата, а другите против нея. Всичко ни е разделено - и това сякаш ни пречи да видим реалностите. Като например факта, свързан с Шипка: там от целия отряд от 12 000 души над 7000 са българските опълченци. Така че ние сме си съосвободители!
Защо трябва да правим драми и да скачаме едни срещу други?!
Но ако се мисли задълбочено и без емоционални изблици, може би датата 22 септември би могла да се избистри като българския национален празник - това е датата, която узаконява всичко: и Освобождението, и Съединението, и националния идеал. Но се притеснявам, че ако се тръгне да се мисли в тази посока, отново ще настанат раздори и разпри. А защо трябва да се стига винаги да такава делба, и то по такъв начин?! Толкова е тъжно, че лесно се обединяваме около мъката, но в радостта винаги сме разделени. Не обичаме радостта, не умеем да се радваме, още по-малко пък да се радваме на ближния до нас... Ама ние и към страданието не се отнасяме еднакво. Преди три-четири години, когато през страната ни минаваха други бежанци, тогава не ги искахме и ги тормозихме, пращахме ги в лагери, пазехме се от тях. Сега само за бежанците говорим... Защо ги делим на християни и мюсюлмани - нали и сегашните, и предишните, бягат все от война и страдания...“.
Бих желал да съм по-голям оптимист, но някак напоследък реализмът все повече ме превзема
Аз винаги съм бил на страната на слабия - на човека в беда и в нужда“, размишлява Венцислав Ралчев. Съпричастието е това, на което той иска да научи и своите ученици. Важно е човек да откликва на това, което се случва около него, да има позиция и да не се притеснява да я изрази.
Впрочем по въпроса за позицията на историка не му се налага да търси примери неизвестно къде.
„Нека да отворим поезията и публицистиката на Христо Ботев, да препрочетем стиховете му, парливите му фейлетони, словесните карикатури, пламенните му статии - та те звучат толкова актуално и днес, за някои от тях направо човек, който не знае кога са писани, може да реши, че са създадени тази седмица!“ - възкликва той. И точно това иска да открият и неговите ученици. Сигурен е, че те ще оценят огнената дарба на Ботев. И че по време на предстоящия поход от Козлодуй до Околчица те ще си припомнят думите на героя.
Младежите имат нужда от това, сигурен е Венцислав Ралчев. И допълва: „Казвам им - не е необходимо да отидеш в Южна Франция и да изминеш пътя Сантяго, за да се поклониш на свети Яков. Ние имаме своите свети места за поклонение. Ако успея това да направя - да накарам учениците ми да открият Ботев и да се убедят, че той не звучи архаично, а напротив, днес е толкова актуален - това ще означава, че със сигурност ще бъдат спасени двайсетина млади души, ще бъдат спасени от апатията, равнодушието, безразличието, безвремието. А това не е никак малко, нали?“.