Здравей, Петя! Напоследък много често ме обхваща тъга. Сега се чувствам точно така и реших да пиша с надеждата да се успокоя и да ми мине, понеже когато друг път ми се случи, като си поговоря с някого от близките ми, ми минава. Сега обаче съм сама и реших да пиша.
В моето следване съм изучавала и психология, за да бъда полезна на хората, с които ще работя, а ето, че за себе си съм безсилна и се хващам за какво ли не, за да търся причините. Не знам дали това е от някакви хормони. Откакто разбрах, че съм бременна, си внушавам за хормоните. Преди не се замислях за много неща. Дори не се страхувах от заразяване по време на пандемията. Мисля, че някак се промених, откакто свързах осъзнато живота си с моя приятел, с когото ще сключим и брак. Дали станах по-чувствителна и повече мислеща, откакто споделяме заедно живота си, не знам, но оттогава съм ту щастлива, както никога по-рано, ту ми се плаче. Мисля си за неща, които не може да се видят напред във времето. Сестра ми се закача с мен, че приличам на момичето от приказката „Нероден Петко“. Може да се шегуваме, но също се притеснявам да не би да е някаква аномалия, че си мисля как може да се случи нещо лошо като това, войната на Русия с Украйна да ни засегне и тук в България. Представях си какво си мислят тези жени, които напускат страната си заедно с децата. Повечето от тях може би не знаят дали мъжете им ще останат живи, дали ще ги видят повече, дали ще могат да се върнат в домовете си, дали изобщо ще ги има градовете им... Мисля си как бих се чувствала аз на тяхното място. Какво на тях им дава сили за живот в момента и защо аз, която съм тук в безопасност и с основания да съм най-щастливият човек на света, не мога да се отпусна и да се радвам на живота си?... Знам, че като изпратя това писмо, ще си кажа колко глупаво беше да хленча и да се оплаквам, но с мисълта, че вече е споделено това, което чувствам, се надявам да се взема в ръце, както ме съветва сестра ми. Има ли, Петя, нещо друго по-отрезвяващо, с което да избягвам тези мисли? Дима, 27 г.
Здравей, Дима! Споделеното от теб ми звучи като писмо в писмото. Усмихвам се, като свързвам това и с теб самата - ти описваш твоите чувства и мисли, но у теб носиш още една същност, която расте като твое дете. Изглежда, че се опитваш да следиш критично бодростта на мислите си, като бдиш за тяхната яснота и резонност. В същото време се доверяваш. Наистина, че е за предпочитане
да разкриваме искрено чувствата си
вместо да се правим на невъзмутими или фалшиво да ги подменяме с думи за нещо друго.
И така, Дима, ще направя опит да отговоря на твоите своеобразни две писма, които са едно в друго, а ти ще си решиш дали нещо от написаното тук ще ти помага да избягваш мислите, които те потискат напоследък.
„Напоследък много често ме обхваща тъга“. Казваш, че така се чувстваш и пишейки писмото. Открила си, че когато те обхване безпокойство, като си поговориш с някого от близките, ти минава. Оставайки за известно време сама, си решила да споделиш писмено, надявайки се на същия ефект. Аз също се надявам това да ти е доставило облекчение. Както и друг път съм отбелязвала в отговори на писма във вестник „Утро“ - и в твоето писмо някои читатели биха могли да открият
съзвучие с техните чувства, което успокоява така, все едно те са споделили
това, което мислят и преживяват.
Ревизирайки промяната, която отчиташ у себе си, тя може би ти изглежда ярка на фона, на който я поставяш: „В моето следване съм изучавала и психология, за да бъда полезна на хората, с които ще работя, а ето, че за себе си съм безсилна и се хващам за какво ли не, за да търся причините“.
Като че ли, Дима, се слагаш на подсъдимата скамейка, за да се осъдиш за проявена слабост, или пък се виждаш като Дима от детството си на сцената на читалище, неподготвена добре и уплашена, да се налага да пееш Ода на радостта. Така човек само се самонаказва с още по-осъдителна самокритичност.
Преоткривайки себе си в промяната,
ето, че правиш опит да потърсиш основанията за нея и в по-обективни причини: „Не знам дали това е от някакви хормони“. Казваш, че откакто си разбрала, че си бременна, изглежда, че често се улавяш да свързваш непознатите досега преживявания като дължащи се на хормонални проблеми в организма ти. Това е още един фактор, който може да променя настроенията в рамките на деня, но и в зависимост от индивидуалната ситуация би могъл при неподходяща подкрепа от близките да стане причина за задържане в състояния на депресия или на тревожност, които да станат трайни спътници в живота на бъдещите майки, а чрез своето състояние през първата година след раждането - и на детето заради
взаимните отражения
„Преди не се замислях за много неща. Дори не се страхувах от заразяване по време на пандемията“.
С това като че ли ни повеждаш, Дима, от атмосферата на безгрижие в миналото към завръзката в пиесата за твоя сегашен период, който описваш. Не просто като за театрално произведение използвам тази дума, но и със значението й от френски, защото нека имаме предвид, че състоянието, в което расте детето ти у теб, е ограничено във времето и така то е откъс от самия живот - твоя, на близките, на самото дете, на съпруга ти.
„Мисля, че някак се промених, откакто свързах осъзнато живота си с моя приятел, с когото ще сключим и брак“.
Ето като че ли още една завръзка. Как така две завръзки в произведението, правдиво бихме се запитали, или пък - дали едната само не подготвя другата? В твоя случай, Дима, ми се струва, че те са съвпаднали по време, но при други момичета и жени, за съжаление, тази завръзка не настъпва в подходящото време или неосъзнато някои жени я избягват -
достигането на женствеността
Така ми звучи от въпроса, който си задаваш: „Дали станах по-чувствителна и повече мислеща, откакто споделяме заедно живота си, не знам, но оттогава съм ту щастлива, както никога по-рано, ту ми се плаче“. Изглежда, че с човека, с когото си свързала живота си, сте се открили като хора, които свободно с доверие могат взаимно да се отразят - ти с твоята разцъфтяла женственост чрез него и той у теб - с изпълващия го със сила образ за себе си чрез теб.
Защо се появява плачът ти - може да има букет от обяснения, които би било добре самостоятелно да открие човек или в непосредствена работа с психолога, но да обърнем внимание на това: „Мисля си за неща, които не може да се видят напред във времето. Сестра ми се закача с мен, че приличам на момичето от приказката „Нероден Петко“.
Приказките са нещо като наша „флаш памет“ с опори
от житейската психология. В тях са кодирани разнообразни универсални мотиви, които водят или провокират човешките действия в различни възрасти. Да приемем, че всеки по някое време би могъл да се остави на безпокойството по неродения Петко, но дали то се появява толкова безсмислено, колкото развлекателно го представя приказката?
„Луди жени сте вие!“ - възкликнал бащата от приказката и тръгнал по света да види има ли и други луди хора като дъщеря му и жена му, които плачели за нероден Петко. Приказката разказва как мъжът се натъквал на небивалици коя от коя по-невероятна, но да погледнем
доколко невероятни образи и опасности има в това безпокойство
което споделяш, Дима.
„Може да се шегуваме, но също се притеснявам да не би да е някаква аномалия, че си мисля как може да се случи нещо лошо като това, войната на Русия с Украйна да ни засегне и тук в България“.
„Войната на Русия с Украйна“ ми звучи ясно назована от теб на фона на първоначалните й определения от инициатора й и на фона на спора върху тях на политиците.
Дали е аномалия, Дима, да си загрижена за сигурността - не само своята, но и на много други хора? Зрялото отношение ми се струва е да разбираме, че тази война, не само че може да ни засегне тук в България, но и че
войната ни засегна още от самото си начало с разделенията, които предизвика
Ясно ги различаваме между хората, които, вместо да следят информацията критично и да съставят самостоятелни изводи или да чуят повече хора, които са специалисти в разбирането на военните и междудържавни конфликти, се влияят емоционално от симпатии или от пропагандата, която може да е отделна война или оръжие в тази война.
Другото разделение е вътрешно у всеки нас
Нашето поколение - на твоите родители, пък и на твоите баби и дядовци, израснахме, посветени да съучастваме в непрекъснатото постигане и укрепване на свещен мир, извоюван с онази Свещена война, за която има чудесна песен. Настръхвахме от заряда със сила и непоколебима увереност, която се излъчва от нея, когато я слушахме като ученици. Разстройваща е мисълта сега дали същата песен вдъхновява настоящата „освободителна война“? В това назоваване аз откривам ярък цинизъм, още повече че то прозвуча, когато вече хиляди хора се движеха в автомобилни и пешеходни колони, за
да се евакуират от собствената си страна
някъде в чужбина.
„Представях си какво си мислят тези жени, които напускат страната си заедно с децата. Повечето от тях може би не знаят дали мъжете им ще останат живи, дали ще ги видят повече, дали ще могат да се върнат в домовете си, дали изобщо ще ги има градовете им...“. Инициаторът на войната не познава емпатията, Дима, която е способност да съпреживяваш чувствата на другите и възможност да се поставиш на тяхното място за разлика от теб - „Мисля си как бих се чувствала аз на тяхното място“. Може би той се гордее, че се е формирал в школовка, която изкоренява емпатията и пломбира мястото, което е заемала в душата му, с пълно хладнокръвие и готовност за кръвопролитие.
Мислейки за тези жени, се питаш: „Какво на тях им дава сили за живот в момента и защо аз, която съм тук в безопасност и с основания да съм най-щастливият човек на света, не мога да се отпусна и да се радвам на живота си?...“. Дали това не е отговорът ти вече, Дима:
съпричастието, святата женственост, човечността да бъдем заедно с хората в тяхното страдание
в тяхната скръб по загубата - на дома, на живота им такъв, какъвто е бил преди, на съпрузите, бащите и синовете им...
Мислейки за разделението, да застанем съпричастно и до хората, които воюват по тази заповед - руските войници. Нашето поколение помним и стихотворението на Евгений Евтушенко „Хотят ли русские войны?“. Как ли звучат тези стихове днес в съзнанието на воюващите, на техните близки, на многото хора в Русия, които не желаят тази война?
Много ми се искаше, Дима, докато отговоря на писмото ти,
да бе се появила новина за добра развръзка на кризата
чиито последствия споделяш, че те тревожат. Но знаем, че добрите вести не идват сами, за да ни зарадват, а те са резултат от човешки действия, в случая - решения на конкретни личности.
И да се върнем на твоя въпрос от края на писмото ти - дали има „нещо друго по-отрезвяващо“, с което да избягваш тези мисли.
Като се стремим да ги избягваме, дали тревожността от тях няма да ни напряга подмолно? Дали не е по-добре да говорим с други, които мислят и чувстват като нас? Дали пък не е още по-добре да направим, каквото ни е възможно като акт на непосредствена подкрепа към хората, които търсят убежище, бягайки от войната? Дали така не би изпитала още по-силно
щастието да си човек, носейки в себе си растящия малък човек
Казваш, Дима, че си учила психология. Според мен началото на тази война е някъде преди повече от 20 години. В основата й е стремежът на един човек да се утвърди като абсолютен световен лидер, като елиминира политически, икономически и дори физически опонентите си и мислещите различно от него. На дела той показва неспособност да сдържа агресията си и да постига целите си със средствата на политическия спор, със съревнованието в културната и икономическата сфера.
И като разсъждавахме за всичко това, дали не можем да кажем като бащата в края на приказката за неродения Петко: „На толкова лудост се нагледах по света! Добри са ми моите жени“?