Поликрайще е освободено половин година преди подписването на Сан-Стефанския мирен договор, който слага край на Руско-турската война от 1877-1878 г. и поставя началото на нова България. Паметната дата за Поликрайще е 24 юни (ст.ст.) / 6 юли (н.ст.) 1877 г. Поликрайще е освободено от Донската казашка бригада – най-източното крило от Предния отряд на Руската Дунавска армия на генерал-лейтенант Йосиф Владимирович Гурко-Ромейко, състояща се от 21-и и 26-и Донски казашки полкове, към която е придадена и Донската казашка конна батарея № 15 (общо 1700 души). Нашите освободители са полковниците (впоследствие генералите): Григорий Фьодорович Чернозубов – командир на Бригадата, Николай Василиевич Курнаков – командир на 21-и полк и Даниил Василиевич Краснов – командир на 26-и (и тримата казаци) и майор Ераст Ксенофонтович Квитницки – началник-щаб на Бригадата (числящ се към 5-ти Александрийски хусарски полк), по-късно също генерал (поляк по националност, руски офицер). Командирът на конната батарея войсковият старшина (древен казашки чин, съответстващ на майор) Дудкин (също казак).
Казашката бригада е посрещната от поликрайшките свещеници Георги Полуганов и Христо Попиванов с кръстове и евангелия, начело на многохилядно множество, носещо икони и хоругви в местността „Борушките могили“, над северния бряг на река Росица на пътя Търново – Поликрайще – Русчук (Русе), Свищов, на около 7 км северно от Поликрайще.
Свещеник Георги Полуганов приветства освободителите с „Добре дошли“ и произнася трогателна реч. На полковник Чернозубов е поднесен хляб и сол. Донската казашка бригада е строена – казаци и коне по полкове и сотни с бойните си знамена и военните музики върху пожънатите ниви. Срещу тях са посрещачите.
Картината е грандиозна – най-великото събитие в историята на Поликрайще въобще. Пред общо над 4 000 души свещеник Полуганов отслужва тържествен благодарствен молебен за Освобождението в съслужение със свещеник Христо Попиванов. Докато той служи, цари гробно мълчание. Над безкрайното поле се носи само неговият глас. Руснаците най-ревностно се молят за успешното приключване на военната кампания и при споменаването на името Божие правят огромни кръстове. Посрещачите са във възторг, вдишвайки първите глътки свобода.
След молебена полковниците Чернозубов, Курнаков и Краснов, майорите Квитницки и Дудкин, офицерите и низшите чинове се прекръстват и целуват един след друг кръста и ръката на свещеник Полуганов. Той прекръства всеки един, поръсва го със светена вода и му дава благословията си. След молебена казаците и конете им са обкичени с венци и цветя. После свещеник Георги Полуганов кани командването в дома си. Начело с полковата музика и развято знаме 21-ви полк потегля за Поликрайще, а 26-ти остава на лагер на брега на реката. 21-ви казашки полк се разполага на височината южно от селото, където днес се намира Гара Поликрайще с фронт към Сергьовец, Самоводене и Търново. Като заема Поликрайще, полковник Чернозубов заедно с командването гостува и с част от офицерите нощува в къщата на свещеник Георги Полуганов и презвитера Гергина Полуганова.
Към 26-ти полк се числят и Дик де Лонли (Dick de Lonlay) – псевдоним на френския офицер, историк, журналист, политик и художник Жорж Ардуен (Georges Hardouin), военен кореспондент по време на войната и хорунжият (казашки войнски чин, означава знаменосец, първият обер-офицерски чин, съответства на младши лейтенант в съвременната армия) Пьотър Архипович Дукмасов, по-късно ординарец на генерал-майор Михаил Дмитриевич Скобелев. Двамата описват събитията от тези дни в свои книги. Френският военен кореспондент Дик де Лонли описва прекрасната гледка на юг към Поликрайще, която се е откривала от мястото на лагера и огромните комари, с които се е наложило да си има работа през цялата нощ на брега на Росица.
На 25-ти юни по заповед на командира на бригадата три сотни от 26-ти полк и две оръдия от Донската казашка конна батарея № 15 потеглят към Търново. Пьотър Архипович Дукмасов разказва за случилото се през този ден. След като казаците пресичат Росица, северно от която са нощували, в района на Поликрайще забелязват 50-тина черкези, които са се готвели да нападнат селото. Преследват ги до Самоводене. В Дервенето черкезите се разделят на две. Едната група прегазва река Янтра, а другата продължава през пролома. Към манастира „Света Троица“ преследвачите ги изгубват. Казашките сотни под командването на полковник Краснов продължават за Търново и участват в завземането му същия ден.
Няколко часа по-късно останалата част от Донската дивизия яздейки тържествено влиза в Поликрайще по шосето от Русе. Казаците са посрещнати с кръста и евангелието от свещеник Георги Полуганов. Тук са се събрали хиляди хора, дошли от Горна Оряховица и околните селища, където вече се е разчуло, че руснаците са в Поликрайще. Присъства и първият кмет на Горна Оряховица след Освобождението Радко Радославов, който оставя спомени за преживяното от него. Пред множеството се веят църковните хоругви. Свещеник Георги Полуганов приветства освободителите с „Добре дошли“ и им поднася хляб и сол. Държи прочувствено слово, след което отслужва благодарствен молебен за Освобождението. После войската заминава за Търново.
Интересно е да знаем кои са нашите освободители и какви са техните бойни подвизи. Това са изключителни храбреци, получили за героизма си генералски чинове и най-висши военни награди, включително и златни саби, а майор (тогава) Квитницки е освен това и човек на честта, каквито днес едва ли има.
След освобождаването на Поликрайще на 24 юни и на Търново на 25 юни 1877 г. с отряда на генерал Гурко Григорий Фьодорович Чернозубов (30 януари 1835 – неизвестна) преминава Балкана и през юли се сражава при Йени Загра, Джуранли и Ески Загра (сега Нова Загора, Калитиново, Старозагорско и Стара Загора). Генерал-майор от 18 юли 1877. През август е в Поликрайще и Никюп на почивка и лечение. През септември с поверената му бригада е изпратен на фронта при Плевен. На 19 септември участва в битката при Долна Митрополия. На 28 октомври е назначен за командир на 2-ра бригада от 9-та кавалерийска дивизия. Заедно с нея той отново е в Поликрайще. Първоначално е насочен към Долна Оряховица, но после заповедта е променена и от Поликрайще е изпратен за Ловеч. На 22 януари 1878 г. превзема Кърджали, на следващия ден Мастанли (днес Момчилград), а на 25 януари – Гюмюрджина. После влиза в Дедеагач. На него е наречена улица в Кърджали. Името му е написано на паметна плоча в центъра на Момчилград. Такава плоча е поставена и в Ресен на фасадата на читалището до главния му вход. Награден с ордените „Света Ана“ 3-та, 2-ра и 1-ва степен с мечове, „Свети Владимир“ 4-та степен с мечове и лента, 3-та степен с мечове и 2-ра степен, и „Свети Станислав“ 1-ва степен с мечове, и със Златна сабя с надпис „За храброст“. Удостоен с почетното звание „Герой на Поликрайще и България“ от Общото събрание на Поликрайще на 2 юли 2020 г.
След Поликрайще Николай Василиевич Курнаков (1827 – 1886) участва в освобождаването на Търново на 25 юни 1877 г. Отличава се в битките при Йени Загра (сега Нова Загора) и Джуранли (днес Калитиново, Старозагорско) на 18 и 19 юли 1877 г., за което е повишен във военното звание генерал-майор. През август е в Поликрайще и Никюп на почивка и лечение. Сражава се при Плевен. Участва в зимното преминаване на Стара планина. Насочен към Златица от страната на Етрополе. На 30 ноември 1877 г. завзема Златишкия проход и Челопеч. Заставил противника да отстъпи в златишкия укрепен лагер и след няколко дни да капитулира, за което е удостоен със златна сабя с надпис „За храброст“ (1878). За бойните си подвизи е награден с ордените „Свети Станислав“ 3-та степен и 1-ва степен, „Свети Владимир“ 4-та степен с мечове и лента и 3-та степен с мечове, „Света Ана“ 2-ра степен (1873), „Свети Георги“ 4-та степен. Удостоен с почетното звание „Герой на Поликрайще и България“ от Общото събрание на Поликрайще на 2 юли 2020 г.
Генерал-лейтенант Даниил Краснов (1817 – 1893) е сред руските командири, които преминават най-трудните и опасни пътища на войната. На 24 юни освобождава Поликрайще. За превземането на Търново на 25 юни е награден с орден „Свети Владимир“ 3-та степен с мечове. В състава на Предния отряд на генерал Гурко през Хаинкьойския проход (Хаинбоаз) преминава Стара планина. В боя при Оризари (тогава Чактъкчий, община Твърдица, Сливенско) е ранен за трети път, но остава в строя. Сражава се при Уфлани (днес Ветрен, община Мъглиж, Старозагорско). За отличие в битката при Ески Загра (сега Стара Загора), където командвал отряд от части от своя полк, 8 роти български дружини и 4 планински оръдия, получил чин генерал-майор. През август е в Поликрайще и Никюп на почивка и лечение. В състава на Сборния отряд на генерал-майор Александър Имеретински се проявява в действията срещу Осман паша при Ловеч на 23 август 1877 г. и при атаката на Зелените хълмове при Плевен. Награден с орден „Св. Станислав“ 1-ва степен с мечове. Назначен за походен атаман на Донските казашки полкове в Дейставщата армия. В състава на Западния отряд на генерал-лейтенант Йосиф Гурко в края на декември 1877 г. извършва втори поход през Балкана. Участва в освобождаването на Етрополе, в битките при Брестник, Пловдив и Караагач. В сражението с турците при Караагач на 4 януари 1878 г., командвайки Сборната Драгунска бригада, атакува авангарда на отстъпващата колона на корпуса на Фуад паша и след ожесточен бой отнема от неприятеля 23 оръдия, от които удържа 18. За героизма си е награден с орден „Свети Георги“ 3-та степен. Удостоен с почетното звание „Герой на Поликрайще и България“ от Общото събрание на Поликрайще на 2 юли 2020 г.
За да защити своето име като млад офицер генералът от кавалерията Ераст Ксенофонтович Квитницки (30 декември 1843 – 3 окомври 1907) прибегнал до крайни средства. Получил блестящо образование. Пред него се открива многообещаваща кариера на офицер. Но е човек и човек на честта. Рискува всичко и губи всичко. Но талантът му на войн и човек го възнаграждават. Достига до най-висшето звание генерал от кавалерията.
Животът и кариерата му в подробности се развиват така: Завършва Пажеския корпус в Санкт-Петербург през 1860 с чин прапоршчик и зачислен в лейб-гвардейския Конно-гренадерски полк. Служил в Гвардейската конна артилерия, щабс-капитан (1866). Слушал курсове в Михайловската артилерийска академия и в Николаевската Академия при Генералния Щаб на армията (1865-1866). Но е унижаван и оскърбяван в продължение на четири години без никаква причина, а само от завист, от синовете на военния министър и на министъра на вътрешните работи на Руската империя Дмитрий Милютин и Александър Тимашов и от тяхната компания, щабс-капитан Квитницки в присъствието на секунданти извикал мъчителите си на дуел. Те не се осмелили да застанат насаме срещу него. Тогава той открито на улицата в Петербург нанесъл удари с гола сабя на командира на батареята, в която служел, полковник Хлебников, който от името на офицерите публично уронил престижа му. Заради постъпката си Ераст Квитницки бил предаден на военния съд. Заседанията на съда били отворени и се провели пред висшето общество на столицата. В Петербург се разразил страшен скандал. Станало ясно, че уж най-елитните офицери на държавата всъщност са долни интриганти.
Квитницки бил осъден и разжалван, но след застъпничеството на братята на Александър II Великите князе Николай Николаевич Старши и Михаил Николаевич, които високо ценели качествата му, бил помилван от императора и вместо в Сибир, бил изпратен в Туркестан при своя съвипустник от Академията на Генералния Щаб Михаил Скобелев. За безпримерната му смелост в сраженията получил няколко Георгиевски кръста за храброст и за безупречната му служба офицерският му чин бил възстановен и той бил зачислен в 5-ти Александрийски хусарски полк. Още в самото начало на Руско-турската война бил командирован в Донската бригада и бил назначен за неин началник-щаб. В резултат на блестящата си служба с времето достигнал до най-висшия чин в армията – генерал от кавалерията.
За отличието му в боевете по време на Руско-турската война награден с ордените: „Света Ана“ 3-та степен с мечове и лента, „Свети Станислав“ 2-ра степен с мечове и „Свети Владимир 4-та степен с мечове и лента, произведен в чиновете подполковник и полковник, получил и златна сабя с надпис „За храброст“. Впоследствие удостоен с ордените „Света Ана“ 2-ра и 1-ва степен, „Свети Владимир“ 3-та степен, „Свети Станислав“ 1-ва степен и „Свети Владимир“ 2-ра степен. Последователно издигнат в чин генерал-майор, генерал-лейтенант и генерал от кавалерията.
Съдбата подрежда събитията така, че повечето то нашите герои още на няколко пъти посещават Поликрайще през войната.
Генерал-майор Дмитрий Гаврилович Анучин, помощник на княз Владимир Александрович Черкаски по организиране на Временното Руско управление в България пише, че кавалерийските полкове от Предния отряд на генерал Гурко били толкова изтощени от битките на юг от Балкана, че с голямо усилие достигнали до Търново. Конете имали огромни рани по хълбоците си. Толкова големи, че можело да си пъхнеш юмрука в тях. Те едва стояли прави, краката им се подгъвали, преплитали се и конете падали от немощ. След Търново те нямали вече сили да продължават в боен ред и „конете били пуснати свободно като табун към хубавото село Поликрайще, където имало много храна“. (Това е описано в книгите на генерал-майор Николай Романович Овсянни, „Руското управление в България 1877-1879“, а последващите факти са почерпени от „Сборниците Материали по Руско-турската война 1877-1878 г. на Балканския полуостров“ в 111 тома, издание на Военно-историческата комисия на Генаралния щаб на Руската армия, Санкт-Петербург, 1900-1910 г.)
По заповед на Главнокомандващия Великият княз Николай Николаевич кавалерийските полкове били изпратени за един месец на почивка и лечение в Поликрайще и Никюп. В Поликрайще пристигнали Сборната драгунска бригада на генерал-майор херцог Евгений Максимилианович Лoйхтенбергски (8-и Астрахански, командван от полковник Мацилевич и 9-и Казански драгунски полкове на полковник Ярослав Викторович Корево); Сборна бригада на генерал-майор херцог Николай Максимилианович Лoйхтенбергски (негов брат, двамата са племеници на Руския император, синове на сестра му Мария Николаевна), (9-и Киевски хусарски с командир флигел-адютант полковник барон Александър Николаевич Корф и 30-и Донски казашки полкове на полковник Давид Иванович Орлов); Донската казашка бригада с командир генерал-майор Григорий Фьодорович Чернозубов (21-и и 26-и полкове на полковниците Николай Василиевич Курнаков и Даниил Василиевич Краснов); две сотни кубански пластуни (особени казашки части, носещи стражева и разузнавателна служба) и сотня уралски казаци. Конете и личният състав били разположени в района от местностите „Богата“ и „Средна поляна“ близо до „Боруш“ и заемали двата бряга на река Росица. Поради огромното струпване на войски в Поликрайще щабът на споменатите части бил преместен в Никюп. През август генерал-майор Григорий Фьодорович Чернозубов, генерал-майор Николай Василиевич Курнаков и генерал-майор Даниил Василиевич Краснов заедно с офицери от изпратените на лечение и отдих конни подразделения многократно гостуват в Поликрайще в дома на свещеник Георги Полуганов и презвитера Гергина Полуганова.
Важно е да знаем и кои са и другите ни освободители, чиито имена не са запазени, но от които се състоят войсковите части, които са донесли свободата на Поликрайще: 21-и Донски казашки полк, 26-и Донски казашки полк и 15-та Донска конна казашка батарея. Всички са мобилизирани от областта на Донската войска.
Областта на Донската войска (административно-териториална единица на Руската империя, която обхваща земите на донските казаци и се управлява по особен начин от Войскови атаман – военен губернатор). Центърът й е Новочеркаск. От информацията, която откриваме за Областта на донските казаци в периода около Руско-турската война е, че тя се състояла от 9 окръга: Първи Донски, Втори Донски, Донецки, Уст-Медведицки, Хопьорски, Черкаски, Ростовски, Салски и Таганрогски, разделени на станици (административни селски единици), в които влизат едно или няколко казашки селища (хутори или станични посьолки с по не повече от десетина къщи). Станицата е военно поселение от разпръснат тип, способно да даде 1 сотня ездачи. Ръководи се от атаман. Казаците носят всеобща военна служба и се оборудват за своя сметка, за което получават ред привилегии. Сотнята се състои в мирно време от 120 души, а във военно – от 135 и съответства на ескадрона в конницата, и на ротата в пехотата. Казашките полкове са от по шест сотни, 24 взвода. Това позволява да оценим, че числеността на нашите освободители е около 1600 - 1700 души.
Подробните данни, които към тоя момент сме издирили в „Сборниците Материали по Руско-турската война 1877-1878 г. на Балканския полуостров“ в 111 тома, издание на Военно-историческата комисия на Генаралния щаб на Руската армия, Санкт-Петербург, 1900-1910 г., са следните:
21-и Донски казашки полк: Казаците от Втори Донски окръг, чието окръжно управление било в станицата Нижне-Чирская, служили в следните части: лека кавалерия – 4-ти Донски на граф Платов, 21-ви, 38-ми, 5-ти Донски на войсковия атаман Власов, 22-ри, 39-ти, 6-ти Донски на генерал Красношчоков, 23-ти и 40-ти казашки полкове; конна артилерия – 4-та, 11-та и 18-та Донски казашки батареи; отделни сотни – 2-ра, 14-та, 15-та, 16-та, 17-та; запасни сотни – 4-та, 5-та, 6-та. През юли 1914 г. (а вероятно и при мобилизацията през ноември 1876 г.) 21-ви полк бил сформиран от станиците: Иловлинская, Сиротинская, Трьохостравянская, Качалинская, Голубинская, Пятиизбянская, Верхне-Чирская на 2-ри Донски окръг.
Към 16 декември 1876/ 1 юни/ 1 юли/ 1 август 1877 г. полкът се състои от: щабни офицери 1/1/2/1, обер-офицери 10/18/18/15, унтер-офицери 90/85/82/78, музиканти 19, редници 654/613/578/576, общо 774/736/699/689, 14/13/12/12 казака във взвод, строеви коне 774/735/699/689;
Знамето на полка е синьо, с надпис „За отличие в турската война в 1828 и 1829 години“, връчено на 11 ноември 1831 г. за отлично мъжество и храброст, оказани от войските на Донския казашки полк на полковник Борисов 1-ви в турската война през 1828 и 1829 г. От едната страна е изобразен двуглавият руски орел, а от другата – кръст. В ъглите са червените медальони на император Николай I (буквата „Н“), надписите – със злато. Върхът му е от образец 1867 г., посребрен. Дървената дръжка е черна.
В началото на XIX в. казашките полкове се кръщават по имената на своите командири. По-късно се въвежда номерация. На 17 април 1878 г. войниците получават за шапките си знаци за отличие с надпис: „За двукратния преход през Балкана в 1877 г.“. Знамето е изгорено през 1917 г., когато полкът попада в плен.
26-и Донски казашки полк: Казаците от Първи Донски окръг (Среден Дон), с окръжно управление в станицата Константиновская, се считали за големи ездачи и служили в следните части: лека кавалерия – 2-ри Донски на генерал Сисоев, 19-ти, 36-ти, 8-ми на генерал Иловайски 12-ти, 25-ти, 42-ри, 9-ти на генерал-адютант граф Орлов-Денисов, 26-ти, 43-ти, 52-ри Донски казашки полкове; конна артилерия – 3-та, 10-та и 17-та Донски казашки батареи; гвардия – Лейб-гвардейски Казашки полк, Атамански Лейб-Гвардейски полк, Лейб-гвардейска 6-та Донска казашка батарея.
През юли 1914 г. 26-ви полк е окомплектован от станиците: Каргалская, Золотовская, Константиновская, Богоявленская, Николаевская, Мариинская, Камышевская, Ермаковская, Денисовская, Платовская, Батлаевская, Великокняжеская от Първи Донски и Салския окръзи. Сборен пункт – станица Константиновская. Квартира – станица Константиновская. Вероятно и при мобилизацията през ноември 1876 г. е било същото с изключение на станиците, числящи се към Салския окръг (окръжен център – станицата Великокняжеская), който бил образуван през 1884 г. в района на заддонските степи от бившия Калмицки окръг.
Към 16 декември 1876/ 1 юни/ 1 юли/ 1 август 1877 г. полкът се състои от: щабни офицери 1/1/1/1, обер-офицери 12/20/20/19, унтер-офицери 79/80/80/83, музиканти 12/17/17/16, редници 642/552/552/480, общо 746/670/670/599, 14/12/11/10 казака във взвод, строеви коне 746/670/670/599;
Полкът получава по жребий знамето на 4-ти Донски полк на граф Платов светлосиньо, с двуглав орел в средата, наоколо с червена лента, на синьото поле пише горе в ъглите 4 Д, долу в средата „Графа Платова“. Наоколо има ресни от сребърна коприна. На 14 април 1878 полът получава Георгиевски щандарт, с надпис: „За отличие в турската война в 1828 и 1829 години и за двукратния преход през Балкана в 1877 година“, образец 1875.
15-та Донска конна казашка батарея: Казаците от Черкаския окръг, чието управление било в областния център – Новочеркаск, служили в следните части: лека кавалерия – Лейб-Гвардейски казашки полк, 7-ми Донски полк на войсковия атаман Денисов, 24-ти, 41-ви, 16-ти Донски полк на генерал Греков 8-ми, 33-ти, 50-ти полк, конна артилерия – 6-та Лейб-Гвардейска батарея, 1-ва, 8-ма, 15-та Донски казашки батареи. Батареята се комплектува от първи (Новочеркаски) териториален район.
Към 16 декември 1876/ 1 юни/ 1 юли/ 1 август 1877 г. батареята се състои от: щабни офицери 1/1/1/1, обер-офицери 4/4/3/3, унтер-офицери 20/19/18/18, музиканти 3/3/3/2, редници 182/176/177/168, общо 210/203/202/192, 18/19/19/19 казака на оръдие, строеви коне 138/131/139/137, артилерийски коне 111/106/106/111.
Във връзка с националния празник 3 март 2022 г. в знак на благодарност Кметският съвет на Поликрайще удостоява генерала от кавалерията Ераст Ксенофонтович Квитницки – началник-щаб на Донската казашка бригада и войсковия старшина Дудкин – командир на Донската казашка конна батарея № 15 с почетното звание „Герой на Поликрайще и България“. Генерал-майор Григорий Фьодорович Чернозубов, генерал-майор Николай Василиевич Курнаков и генерал-лейтенант Даниил Василиевич Краснов бяха удостоени с почетното звание „Герой на Поликрайще и България“ от Общото събрание на населението на Поликрайще на 2 юли 2020 г. Към днешна дата разполагаме с техните портрети. Обещано ни е съдействие от военния аташе към Посолството на Република Полша за издирване на портрет и на генерала от кавалерията Ераст Ксенофонтович Квитницки.
Текстът, свързан със събитията за Освобождението на Поликрайще е основан на извадки от книгата „ИЛЮСТРОВАНА ИСТОРИЯ НА ПОЛИКРАЙЩЕ“, Том I „ПРЕЗ ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА ВРЕМЕТО“, с автори Трифонка Романова Попниколова, проф. д-р Георги Николов Георгиев, Никола Георгиев Попниколов и д-р Марияна Николова Георгиева
Проф. д-р Георги Николов Георгиев,
д-р Марияна Николова Георгиева