Сичкото ша бъди хубоу. Неизвесно га, но ша бъди.
Тези думи на Валентина, българка от Одеса, бяха достатъчно ясен знак, че хората в Украйна имат несломим дух.
Когато тръгнах за Украйна, имах колебание към кой от граничните пунктове да се насоча. Първият и по предварителна информация най-удобен за преминаване, беше този при Галац от румънска страна, където е границата с Молдова и почти в съседство Украйна и нейния град Рени. Тази врата към Румъния обаче се оказа, че не е предпочитана от бежанците, тъй като губят време и с молдовските власти. Въпреки това първата ми среща беше с Тарана.
„В Одеса е домът ми. Оставих всичко. Взех няколко вещи и нещо за хапване по пътя. Всичко друго остана. Но какво да направиш, когато има вероятност да те взривят. Виждате ли какво става в Киев, в другите градове? Събарят сгради. Има само един паркинг и ако, не дай Боже!, останем под руините, кой ще ни намери. В 12-етажен блок сме. Ще падне и там ще си умрем. Знаете, че
Украйна не се е готвила за война, и затова няма нито бомбоубежища, нямаме добра отбрана
нямаме специални средства за ПВО. Ако Украйна се е готвила за война през всичките тези години, то всичко щеше да е готово за война. А ние, оказва се, сме изненадани. Путин! Кой можеше да повярва, макар че след операцията на изток можеше да се предположи, че е възможно, но въпреки всичко ние продължавахме да вярваме, че няма да се случи. Особено със съседна Беларус. Смятайте, че Беларус е съучастник в престъпление. Както става обикновено - престъпник и съучастник.
Не мога да повярвам, че е възможно да не се върна! Толкова пъти сънувам, че се прибирам, а домът ми е отворен, ограбен, разбит. Ако се окажем под окупация на Русия, няма да се върна. Не искам да живея под окупация на руснаци!“.
Голeмият поток от хора е в Исакча. На отсрещния бряг, с ферибот през Дунава идват хората от южните градове на Украйна през пункт Орливка.
Там и останах. При хората, които наистина пристигаха на тълпи. Първото нещо, което ясно се вижда, е подкрепителният пункт с доброволците. Дължим дълбок поклон на тези хора, които със собствени средства и усилия посрещаха украинците и им предлагаха на две сгъваеми масички най-необходимото на първо време - чай, супа, сандвичи, бисквити, памперси и пюрета за бебетата, плодове, дезинфектанти, вода, сокове... Друг е въпросът, че на следващия ден тези тараби станаха десет, а доброволците - десетки.
Кметът на Исакча Анастасие Морару до полунощ в петък остана с хората си
а рано сутринта го видяхме отново, с по-дебело яке, но там. Всеки пристигнал от Украйна беше любезно поканен да пие чай или да се подкрепи, предлагаше му се подслон в Исакча или съседния по-голям град Тулча, осигуряваше му се транспорт до различни точки в Румъния, включително и до летището в Букурещ. Всичко напълно безплатно. Ето какво каза кметът на граничното градче Исакча Анастасие Морару: „ Хората се организираха спонтанно, във фейсбук, никой не е искал пари от нас - те събраха, а фирми ги подкрепиха. Важното е да се помогне на хората, които идват от Украйна. Предлагаме им да останат за няколко дни, да ги закараме до по-големите градове Тулча, Галац и Констанца, някои дори до летището Букурещ. Нормално е да им помогнем. Хората в Исакча са добри хора!
Това е на румънска земя. Traiasca poporul roman! /Да живее румънският народ!/.
От другата страна на бариерата са украинците, като поне половината от тях говореха на стар български език. Какъв друг да говорят, като това са наши бесарабски българи, които вече поколения наред живеят в южната част на Украйна, в Одеса, Измайл и околностите им. Повечето нямат български паспорти, тъй като не са им били нужни досега.
Румънските гранични власти обаче са облекчили режима на влизане в страната им
и за украинците не беше нужна нито виза, нито покана, нито декларация за децата само с един родител, нито сертификати или каквито и да било други документи. Само паспорт, какъвто имат всички. Затруднение имаше за младежи от трети страни като Турция и Тунис. Оказа се, че всички те са студенти във флотски специалности или медицина в Одеса и бързаха да се приберат у дома. Граничните власти работеха непрекъснато и дори не се усети кога се сменяха служителите. Без надменно отношение, без грубост, без напрежение.
Когато потегли поредният рейс на ферибота между Румъния и Украйна, мислех, че ще бъда сама на борда - нали всички пътуват в обратна посока. Изненадах се, че отново българи бяха с мен - тръгнали към Одеса, при семействата си, за да не са сами. Мъжете им нямат право да напускат страната, затова нашите Катя, Ана, Диана и Александра бяха в каютата за пасажери.
„Там са ни детките, там са ни къщята, там си отиваме. Не можем да си оставим родината и да се махнем. Ще гледаме, ако ще бъде тежко, тогаз, ако ни приеме Българията, ще додим. Нашите мужове не ги пускат. Всичките сбират.
Квото беше, видяхме, квото ще бъде, ще видим. Ние сме мънинки хора“
една през друга говорят бесарабските българки.
Още в първите минути на украинска територия, преди дори фериботът да акостира, войник от армията забрани всякакви снимки и разговори по мобилните телефони. Докато не бяха проверени документите на всеки от нас и мотивите му да влезе в страната, тази забрана не отпадна. Оттам нататък трябваше да се уверя, че наистина има 40-километрова опашка от автомобили, каквито информации течаха по каналите. Не, не беше така и въпреки присъствието на стотици хора, нямаше никакъв хаос, напрежение или агресия. Въпреки военната обстановка, граничните войници, полицаите и митничарите си спазваха правилата, отнасяха се с разбиране към всеки, не допускаха пререждане в колоните и не повишаваха тон на никого. Удивително бе да се види как тези хора устояваха на опитите за шмекеруване, за пререждане, за преминаване без билет на ферибота или без всички печати в документите.
„Кажете по радиото, че в Украйна има война“
Това ми каза един от войниците, докато ми подпечатваше паспорта. Да, казвам, затова съм тук. На борда се качиха деца - от пеленачета до тийнейджъри. Беше вълнуващо да се види, как по платформата започнаха да играят - гонеха се, закачаха се, скачаха, за да опитат да разклатят кораба, показваха си домашните любимци - кучета, котки, чинчила, морско свинче, разменяха си играчките и постоянно отговаряха на майките си, че са добре.
Докато плавахме по Дунава отново си дадох сметка колко близки сме с тези хора. Заради реката, която винаги е била другото име на свободата, която ни свързва, която е нашата улица и ни прави всъщност съседи.
Ние не знаем, а вероятно няма и да разберем на кого му трябваше това. Цената ще платят хората, без значение на етноса и гражданството им.
Ще завърша отново с думите на Валентина, казани на стар български език: „Сичкото ша бъди хубоу. Неизвесно га, но ша бъди“.
Ася ПЕНЧЕВА,
кореспондент
на БНР в Русе