„Войник, достоен за моята дружина!“

„Трудно е да чакаш нещо, което знаеш, че може никога да не се случи, но още по-трудно е да се откажеш, когато знаеш, че е всичко, което искаш“. 
Тази стара максима е напълно подходяща за живота и дейността на Георги Илиев Симеонов, котленеца, който в края на своя бурен борчески живот избира Русе като своя последна житейска спирка. 
Роден преди 210 години, през далечната 1811 г., той посвещава целия си съзнателен път на борбата за освобождаване на поробеното отечество. Произхожда от прочутия Мамарчев род, той е племенник на Георги Мамарчев и първи братовчед на Георги Сава Раковски, и Георги Симеонов сякаш няма друга предопределена съдба освен борбата срещу турския поробител. През целия си живот той проявява две основни черти на характера - непримиримост в избрания път и пословична скромност. 
Когато синът на Илия и Цона Симеонови навършва 17 години, по време на Руско-турската война през 1928 г.   младежът е взет от турците и закаран да работи ангария за укрепването на табиите на Шуменската крепост, пишат изследователи на биографията на забравения днес поборник. А ето какво съобщава самият Георги Симеонов в своите спомени: 
„През 1828 додоха руси и заробиха 100 души българи, които бяхме зети от Котел
Заедно с нас заробиха и 400 турци. Закараха ни в Делиормана близо до Силистра. Българите пустнаха, които бяха женени, а ние, които бяхме ергени, останахме при казачки полковник“, разказва в спомените си Георги Симеонов.
Три месеца по-късно котленецът е назначен за преводач, а месец по-късно пристигналата многобройна руска войска атакува Провадия, отбранявана от силите на Шкодра паша и Каръ паша. Това е първият бой, в който Георги Симеонов взима участие като доброволец в руската армия и получава своето бойно кръщение. 
През 1829 година вуйчото на Георги - капитан Георги Мамарчев, е назначен за кмет на Силистра и младежът пристига в крайдунавския град при него. Неговите спомени продължава: „Вуйчо ми Георгий Мамарчов беше полицмайстер в Силистра, но и той преготовляваше въстание. На 1830 до 1833 година се приготовляваше, като беше исписал от села, градове около 60 000 души българи. Но на 1833 година предател - хаджи Йордан Еленченин, предаде в Плаковския манастир и уловиха вуйча ми Георгий Мамарчов. Той изгори сичките книжа, които ги имаше по въстанието. Него го закараха в Цариград и го проводиха в Кония за три години, отпосле го отровиха. Ний четворицата, които побягнахме от предателска ръка, отидохме в Силистра, оттам ни изпратиха в Русия“.
Става дума не за друго, а за подготовката на въстанието в началото на 30-те години, известно като Велчовата завера. 
По-късно от Русия 
Георги Симеонов се прехвърля в Румъния и участва в Браилските бунтове, а още по-късно води своя чета в Балкана
Именно тогава той се сдобива с прозвището Гаджал войвода. Според музейни изследователи и специалисти османисти „гаджал“ означава неверник. 
За един сравнително дълъг период от време сведенията за българина, когото често наричат Войникът на века, са доста оскъдни. Знае се, че междувременно той се оженва с искреното намерение да се превърне в спокоен и достолепен глава на семейство. Но очевидно съдбата е решила друго. През 1848 г. той отново се записва като доброволец в руската императорска армия и участва в потушаването на Унгарската революция. Пет години по-късно българинът отново е на бойното поле. Започва Кримската война, а 42-годишният вече Георги служи в Девети казашки полк и участва в превземането на град Мачин. Той пише: „...ме преместиха в 5-и корпус до свършване на Севастополската война до март 26-и 1856 година“. За участието си във военните действия и за проявената храброст той е награден с два Георгиевски кръста и няколко медала. 
Георги Симеонов е активен участник в Сръбско-турската война от 1876 г. Тя се води непосредствено след разгрома на Априлското въстание. В редиците на волонтирите, свикани под знамената на доброволческите дружини, водени от Панайот Хитов, се записват също и синът и племенникът на Гаджал войвода, които пристигат от Румъния. На 28 юни 1876 година тази чета преминава река Тимок край Брегово и достига Ново село, Видинско, тя води ожесточени боеве с турската армия и черкези. Равносметката е 206 загинали от общо 246-те четници. Загинали са и синът, и племенникът на Гаджал войвода. 
Самият 
той е в четата на капитан Райчо Николов, която участва в боя при Гредетин
Там българските доброволци показват невиждана храброст, а подвигът им е описан и от Вазов в „Немили недраги“. 
След това Гаджал войвода отново заминава за Русия, където се записва в българското опълчение и предизвиква възхитата на подполковник Калитин, който възкликва пред 66-годишния българин: „Войник, достоен за моята дружина!“. Така въпреки възрастта си Георги Симеонов се сражава храбро при Шипка и Стара Загора, като е тежко ранен и се лекува в руска военна болница. 
През 1881 година Георги Симеонов пише прошение до Народното събрание за поборническа пенсия: „Сега пристарял, на 70 години, като немам отнигде никого и никакво подкрепление, нуждаюс е от насущних хляб, зато припадя пред почитаемото събрание да ми определи една пенсия, от която можа да са припитавам в живота си. Надявам се що моята прожба ще се вземит във внимание. С почитание остаюс ваш покорний слуга Георги Гаджал Войвода“. 
Поборническата пенсия на Гаджал войвода е 70 лева. С нея той се установява в Русе през 1885 година. Но преди това той се включва в редовете на бунтовниците от Кресненско-Разложкото въстание, а след това отново става доброволец в Сръбско-българската война. Когато отсяда в Русе, той като убеден русофил се включва в русофилския бунт в града през 1887 г. и след разгрома е принуден да емигрира в Румъния. Следва няколкогодишно изгнание - после се завръща. Но поборническата му пенсия е спряна, затова той отново пише прошение: 
„Ваше Царско височество, 
подписаний съм родом от град Котел и от преди 50 години поборник, участвоющ в разни войни, а именно: Маджарската, Кримската, Кавказките, Сръбско-турската, Руско-турската, Кресненското въстание и Сръбско-Булгарската, в която съм ранен на няколко места. Вследствие на тия свои заслуги и бедността 
почитаемото Народно събрание ми отпусна твърде скромна пенсия, от която мъчно може да ся поддържам 
и съм принуден да търся милостиня. Нещо, което не е по характера ми... Ваше Царско височество, вследствие на бедното ми състояние и старостта, аз бях принуден няколко пъти да моля Народното събрание и надлежното министерство да ми се увеличи пенсията, като ми се даде и оная, която бе спрята и непредадена само заради това, защото съм отишел да живея в Румъния при някои свои сродници. Но за жалост нееднократните ми молби всякогаж биваха оставяни без по-натанашен ход и на туй основание аз се видох принуден да се отнеса до Ваше Царско височество с настоящета си покорна молба, за да благоволите и издадете височайша заповед да ми се увеличи пенсията и да ми се предаде спряната“. 
Молбата на възрастния поборник обаче остава неудовлетворена. Той се захваща да стопанисва кафене в София. Не му трябва много време, за да се убеди, че от него кафеджия няма да стане, че ръцете, които цял живот са въртяли сабята, не му помагат особено в избрания занаят. Изоставен от синовете и дъщеря си, стар и болен, ослепял, Георги Симеонов напуска София и заминава за Русе. 
Изпаднал в голяма нищета, понесъл болката от многобройните наранявания и тежестта на годините. Той не поддържа никаква връзка със своето семейство, синовете му го загърбват. 
И тук съдбата му подава ръка. 
Неговият съратник от Опълчението Александър Николов го приютява в своя дом 
и семейството му става семейство и на Гаджал войвода до сетния му час. 
Георги Симеонов умира в началото на декември и на 4 декември 1899 г. на опелото в църквата „Всех Святих“ е изпратен само от няколко свои съратници от българското Опълчение. Нито един големец от Русе или София не го изпраща в последния му път. А много от управляващите България са воювали с него в редовете на Опълчението и в другите прояви на борбата за отхвърлянето на турския гнет. Много добре изразява това русенският вестник „Славянин“ в броя си от 9 декември 1899 година в статия, посветена на кончината на стария войник: „Впрочем, нашите настоящи управници малко искат да знаят, че е умрял един опълченец“. 
Целият живот на Георги Симеонов е пример за безкористна борба за свободата на Отечеството и същевременно пример за забвението, в което изпада приживе. Впрочем неговият интересен и динамичен живот периодично попада в полезрението на историци, журналисти и писатели. Котленци са издигнали паметник в негова чест. Но в града, където той прекарва с прекъсване последните десетина години от живота си и приключва земния си път, няма нито един белег за него. Дори и в Пантеона на възрожденците неговото име отсъства и не е сред имената на поредицата заслужили дейци на нашето духовно и политическо Освобождение. Това, че не е бил водач и не е светил ярко на възрожденския небосклон, няма никакво значение. Той е оставил трайна диря в борбата за освобождение на нивото, на което сам се е поставил, и никога не е преставал да бъде боец. Крайно време е историческата общност в града са се обедини около идеята Георги Симеонов да намери най-после своето морално и материално признание, както се е постъпвало в други случаи и с други личности, с принос за историята на нашия град. 

Валерий СТОЯНОВ