Всичко започна от едно свидетелство. Свидетелство за зрелост номер 1856, издадено на 13 октомври 1901 г. и носещо печата на Държавната мъжка гимназия „Княз Борис“ в Русе. Документът съдържа редица интересни подробности, на които ще обърна внимание по-нататък. Тук само ще посоча, че негов притежател е „Чорбаджиев Г. Петко“, роден на 28 октомври 1880 г., т.е. към датата на издаването на свидетелството младежът е почти на 21 години, пълнолетен. Поставена е необходимата гербова марка. Ясно личат подписите на директора на гимназията А.Кулев и на десетте учители - членове на комисията за зрелостните изпити.
Предполагам, че малко читатели ще кажат нещо повече за споменатия Петко Георгиев Чорбаджиев, дори и ако посоча данни от неговата биография: роден е в село Ковчас, Лозенградско (днес в Турция), баща му Георги Чорбаджиев с цялото си семейство се преселва най-напред в село Герге бунар (днес Росеново, Средецко), а през 1891-а - в Бургас. Навярно читатели, запознати с дейността на ВМРО, ще се досетят, че става дума не само за човек, който по „македонска линия“ е близък с Пейо К. Яворов, но и за участник в конгреса на Петрова нива и в Преображенското въстание (1903) в Странджанския край... Далеч повече ще са ония, на които „подскажа“, че Петко Г. Чорбаджиев е български писател и критик, но...
познат с псевдонима си Петко Росен
И вероятно чак тогава ще посочат книгите му: „От Дунав до Бяло море“, „На Еньовден“, „В поле широко“, „През гори зелени“ и др. и че литературното име Петко Росен, дадено му от големия Антон Страшимиров, е срещано в броеве на списанията „Демократически преглед“, „Мисъл“, „Българска мисъл“, „Златорог“, „Хиперион“ и т.н.
Нека отново се взрем и в други сведения, които се съдържат в Свидетелство за зрелост №1856. Там е записано, че Петко Чорбаджиев завършва 1 и 2 клас в гр. Бургас, от 3 до 7 клас учи в Сливен, а последните си зрелостни изпити полага в Русенската държавна мъжка гимназия. Мемоарната книга на Петко Росен „Спомени и размисли“, отпечатана през 1963 година, съдържа подробности относно „одисеята“ на Петко Чорбаджийски. За този момент от живота си, наречен от него „забъркаността с матурата ми“, пише така: „Как бях изморен, колко нравствени страдания ми костува последната година от гимназията!
Аз проклех всички учители по земното кълбо“
И е прав, тъй като споменатата „последна година от гимназията“, която вместо да приключи сред и със съучениците му в Сливенската гимназия, се проточва и му струва много, много нерви. Споменава, че заради дескриптивната геометрия или учителя, който я преподава, е принуден да преустанови полагането на зрелостните си изпити. Най-вероятно Петко е изключен от гимназията за определен срок, защото на друго място в спомените си споменава: „Аз бях изключен от гимназията...“ и „Когато ни изключиха от гимназията...“. Обяснено му е, че през есента ще може да продължи с матурата си. През есента обаче му се казва, че не може да продължи с изпитите си в същата гимназия. Заминава за Габрово, където разбира, че там зрелостниците вече са приключили с изпитите си. Същият е резултатът и във Варненската мъжка гимназия.
„Едвам сварих в Русе
където поради маневри още не почнали...“ - припомня си Петко Росен. Намира си стая на най-горния етаж на хотел „Европа“ (на ул. „Княжеска“, днес там е хостел „Русчукъ“), където се отдава на усилено четене. Относно знанията си, показани пред учителите в Русе, пише: „Криво-ляво издържах си изпитите“. (В зрелостното му свидетелство успехът е посочен с думи - „Добър“).
Връща се в Бургас, но получаването на зрелостното му свидетелство се забавя. Разбира и причината - „удостоверението за издържаните изпити в Сливенската гимназия се изгубило“. Заминава в Сливен, но след като усеща у бившия си директор грубост и грандоманство, потегля за София и успява да се срещне с... министър-председателя Петко Каравелов, който е начело и на Министерството на народната просвета. Откровено споделя за всички пречки около завършването на гимназиалното си образоване. След десетина дни отново е в столицата, където
Петко Каравелов го посреща с думите: „Ето ти зрелостното свидетелство!“
Петко Росен става студент най-напред в Историко-филологическия факултет на Софийския университет, а след това се прехвърля в Юридическия факултет. След затварянето на софийската Алма матер, свързано с освиркването на княз Фердинанд (3 януари 1907 г.), заминава в чужбина - Франция и Швейцария, за да довърши образованието си. През 1909 година се дипломира в Женева и се завръща в България като правист. Установява се в Бургас, където работи като адвокат. За малко е окръжен управител на града (1918-1919) и депутат - от Демократическата партия (1931-1934).
Петко Чорбаджиев (Петко Росен) участва като доброволец във войните (1912-1918). Именно по време на Първата световна война, когато е редник в 4 македонски полк и се намира на Беласица, записва в тетрадки своите спомени.
Петко Чорбаджиев (Петко Росен) умира на 30 април 1944 г. в Бургас.
Да се върнем към едно описание във вече неколкократно цитираните му спомени: „Едно чернооко, с червенички, не от кръвност бузи, прибрано и грижливо момче... Че пишеше стихове - какво от това? Кой от нас не пише? Но той ни изненада с това, че пръв има куража да излезе с цяла сбирка... Съдбата ни събра в Русе съвсем неочаквано... в хотел „Европа“, в най-горната стая“.
За кого става дума? Кой е този добър познат на Петко Чорбаджиев, с когото в хотелската стая се подготвят за полагането на матуритетните изпити? Името му е Иван Тодоров Атанасов, но
и той остава в нашата литература с псевдоним - Иван Карановски
Роден е на 5 април 1882 г. в Карнобат. Първото си стихотворение публикува през 1897 година в списание „Нов живот“ (Сливен). Първата му стихосбирка, спомената от Петко Росен, е „Тежки минути“ и е отпечатана през 1901 г., когато Иван е едва 19-годишен!
Поводът двамата да се срещнат в русенския хотел „Европа“ е същият - и Иван Т. Атанасов е изключен от Сливенската гимназия, и той през есента на 1901 година идва в Русе, за да завърши образованието си. В минутите на отдих двамата се разхождат („Дунавът и всичко ме занимаваше“ - пише в дневника си Петко Росен). Посещават и Образцов чифлик. (В „Юбилейна книга на Русенската народна гимназия „Княз Борис“, 1935 г., с. 119 е споменат с бащиното си име - Тодоров, Иван, завършил през 1901 година класическия отдел на гимназията).
Иван Т. Атанасов е роден на 5 април 1882 г. в град Карнобат. След завършване на гимназиалното си образование учителства в няколко бургаски села. После следва литература в Софийския университет, а след затварянето му през 1907 г. заминава за Женева. И той, подобно на Петко Чорбаджийски (Петко Росен), се дипломира през 1909 година в Швейцария, но в град Фрибург. В България е
дългогодишен учител по български език и литература
в гимназиите в Кюстендил, Ямбол, София, уредник в столичния Етнографски музей, училищен инспектор в Министерството на народното просвещение. По време на Първата световна война той е мобилизиран и взема участие в сраженията, които 11 пехотен полк води в Черна гора, Албания, Косово и Македония.
От гледна точка на литературата животът му е свързан с издаването на стихосбирките „Ветви от бръшлян“, „Горски цветя“, „Под дъжд от есенни листа“ и др., на драмата в стихове „Тунджанската хризантема“, на комедията „Лов“, на сборниците с разкази „Мигове от вечността“, „Талисман“, „Карнобатски предания“, „Разкази“ (в три тома), на романите „Гордиян Лунатов“, „Слънчеград“, „Златозар Тигинин“, „Алпийско лято“ и пр. Литературният псевдоним, който приема, е Иван Карановски. Членува в Съюза на българските писатели от 1913 година, т.е. от създаването му.
Иван Карановски се изявява и като редактор - на списанията „Тракийска лира“ (Ямбол, 1915), „Парнас“ (Ямбол, 1921-1922), „Яснина“ (1923) и „Кръгозор“ (1925), на вестниците „Шега“ (Ямбол, 1911), „Тунджа“ (Ямбол, 1919) и „България“ (1920).
Иван Т. Атанасов (Иван Карановски) умира на 22 октомври 1960 г. в София.
Сред учредителите на Съюза на българските писатели
Никола Ракитин, Димитър Подвързачов, Добри Немиров, Стоян Дринов, Димитър Бабев и др. е и Минко Неволин. Впрочем и неговото име се среща в „Спомени и размисли“ на Петко Росен. При това не само веднъж! Ето ранен спомен: „Ние знаехме, че той отрано е почнал да пише стихове. Дали е пращал някъде да се печатат - не зная. Сам той - едва ли. Но и други да се е заемал - не помня. И къде пръв път печата стихове - засега не ми иде на ум. Към 1901-1902 година издаде малка сбирка стихове...“. Най-вероятно става въпрос за стихосбирката „Вълните на живота“, излязла от печат именно през 1902-а в Русе, а не за „Стихотворения“, отпечатана на следващата година, когато младият поет все още не е завършил образованието си. А що се отнася до първата му публикация, тя е в списание „Общо дело“.
Минко Неволин е псевдоним на Минко Савов Петков от 1908 година
И той е роден на 2 януари 1881 г. в гр. Карнобат. Прекъсва обучението си в Сливенската гимназия и през 1902 година се запознава с Гоце Делчев. Включва се във Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и с четата на Делчо Коцев обикаля Македония. През 1903 г. се среща с Михаил Герджиков и Георги Минков, присъединява се към четата на Кръстю Българията, участва в конгреса на Петрова нива. Преди края на Преображенското въстание Минко С. Петков е включен в четата на Петър Ангелов. Тя, заедно с четата на Цено Куртев, атакува село Маджура (селото е изгорено при потушаване на въстанието!). Минко е ранен в крака и заради това се връща в България.
„Минко се озовал в Русе да довърши гимназията, която толкова пъти напуща. Пишем си редовно. Праща ми стихове да им търся място, ако ги одобря“ - припомня се Петко Росен.
Така е, от Русе са изпращани стихотворения, за да бъдат отпечатвани в столични издания
И второ: през 1905 година Минко Савов Петков завършва русенската Държавна мъжка гимназия „Княз Борис“. (В „Юбилейна книга на Русенската народна гимназия „Княз Борис“, 1935 г., с. 120, името му е изписано като „Попов, Минко“, завършил през учебната 1904/1905 реалния отдел на гимназията).
Доверието, което Минко изпитва към Петко Росен, по-голям от него само с няколко месеца, се дължи и на факта, че двамата се познават още от ученическите си години в Сливен, и на това, че в негово лице вижда вещ критик. П.Росен харесва някои от получените творби и ги предлага за отпечатване не къде да е, а в списание „Мисъл“. Д-р Кръстьо Кръстев одобрява две от тях, но когато броят излиза, става ясно, че стихотворенията са подписани с инициалите П.Ч. (Петко Чорбаджиев). Конфузна ситуация! Петко Росен веднага осведомява редактора за станалата грешка... „Но тъй си остана“ - пише той в „Спомени и размисли“. И продължава с твърде интересна констатация: „И при вси това Минко не се е решил да ги помести в сбирката си“. При друг случай П. Росен изненадва приятно своя приятел, като не само напечатва няколко стихотворения в сп. „Мисъл“, но и ги подписва с „М.Неволин“. След като Минко вижда публикацията,
„пламнал от възторг, бърза да ме поздрави за великолепния псевдоним“
отбелязва П.Росен, като е доволен, че и в следващите години името Минко Неволин стои под различни по жанр творби.
Творчеството на Минко Неволин е разнообразно: поезия („Акорди на меланхолията“, „Палми в пустинята“, „Старинни вази“, „Сребърни зрънца“ и др.), проза („На Странджа баир гората“ - разкази; „Българи глава дигнали“, „Нашите майки са ясните звездици“, „Нашите булки са тънките ни пушки“ - повести), драма („Хайдути“, „Да спи зло под камък“) и пр.
Минко Неволин умира на 13 септември 1972 г. в София.
***
Нека занапред да посочваме, че в Русе, в някогашната Мъжка гимназия, свидетелство за средно образование придобиват още трима поети и писатели: Петко Росен (Петко Георгиев Чорбаджиев) (1880-1944), Иван Карановски (Иван Тодоров Атанасов) (1882-1960) и Минко Неволин (Минко Савов Петков) (1881-1972)!