Здравей, Петя! Пиша, защото ми дойде много! Не наведнъж, но последователно почти едни и същи неща ми се случват. Не се осмелявам в момента да споделя вкъщи, защото мъжът ми като че ли не вниква в това, което ме разстройва, и обикновено с един небрежен тон ме пита: „Какво ти пука?!“. Пука ми! Пропуквам се в момента!
От няколко години работя като ръководител на екип. Започнах тази работа с голямо желание да поддържам всичко в ред и на работа, и вкъщи, да имам най-добрите отношения с децата и съпруга ми, с родителите ми, с колегите и ръководството. Много държах колегите да ме възприемат като земен човек, който разбира проблемите им, и те да идват на работа без страх, да не се налага да прикриват от мен малките им причини да излязат за нещо важно от работа, да си имаме доверие. Вярвах, че това ще се възвръща с отношението им към работата.
Въпреки всичко това постоянно се налага на някои да им напомням уговорката да ме държат в течение за какво се налага да излязат от офиса и ако трябва, аз ще отида да ги заместя или поне ще знам, като ми звъннат клиенти какво да отговоря, ако някой за определено време не е на мястото си. С една от колежките сме близки от предишната работа. Вчера малко ядосано я питах по телефона „Какво ти пречеше да ми кажеш, че излизаш?“, а тя веднага ме засипа с думи, които не очаквах да чуя от нея - че никога не мога да се поставя на мястото на хора като нея, защото всичко ми е било наред, след като съм отраснала в нормално семейство, а не като нея с разведени родители, че и сега вкъщи всичко ми било наред, защото всички ме подкрепят и че децата ми не ме ядосват като нейните, че и ние вкъщи, и родителите ми сме финансово обезпечени и не знаем какво е да свързваш двата края, че било много лесно да давам акъл от моята камбанария...
Не знам как изтърпях всичко това. Не можех да дишам, след като тя затвори телефона. Думите й и тонът й още не ми излизат от ума. Ако кажа на мъжа ми, знам как ще реагира - че ми се качват на главата, защото съм им доказала, че освен да промърморя, други последствия няма да има. Аз си имам моите изводи за моето справяне и за несправяне, като все търся причината в себе си. То ми се е набило от родителите ми, които също са работили на ръководни длъжности. Те все така си говореха преди - „Винаги приемаме да сме отговорните, понеже по професия и длъжност ние сме компетентните - когато стане проблем, от нас се очаква да дойде разрешаването“. Чувствам се вкисната и в момента - непоносима за себе си. Ту си мисля, че и аз съм човек и имам право да плача, ту ми изникват нейните думи, че всичко ми било наред. Дали е нормално човек, на когото всичко му е наред, да търси психолог, за да си признае, че е много слаб, а другите са го осъдили да бъде силен? Наталия, 34 г.
Здравей, Наталия! Написала си писмото разстроена и под натиска да не споделиш с никого от близките, от които в момента като че ли не очакваш истинско разбиране, а само пак напомняне, че се вживяваш излишно в чуждите проблеми - както от писмото разбираме, че би могъл да ти каже съпругът ти, или че естествената участ на ръководителите е просто да разрешават проблемите - както са възприели в опита си родителите ти. На теб в момента ти е дошло много, както казваш, от „последователно почти едни и същи неща“ и
като отговорен човек търсиш причината у себе си
но не искаш да чуеш поредната според теб безчувствена реплика „Какво ти пука?!“, на която реагираш бурно поне тук в писмото - „Пука ми! Пропуквам се в момента!“.
Разказваш, че от няколко години работиш като ръководител на екип. Започнала си това, както разбираме, с ентусиазъм и с
желанието да поддържаш всичко в ред и на работа, и вкъщи
и да имаш най-добрите отношения със значимите хора в живота ти - децата и съпруга ти, родителите ти, а също и колегите ти и твоите ръководители. Може би си искала да бъдеш мечтаният шеф за всеки служител - „Много държах колегите да ме възприемат като земен човек, който разбира проблемите им, и те да идват на работа без страх, да не се налага да прикриват от мен малките им причини да излязат за нещо важно от работа, да си имаме доверие“. Вероятно си се поставяла на тяхно място -
при каква атмосфера човек би работил с минимум стрес
но сега използваш минало време, за да изразиш огорчението си от разминаването на ефекта с твоя замисъл - „Вярвах, че това ще се възвръща с отношението им към работата“. Отчиташ, че не постигаш уговореното - постоянно се налага да им напомняш да те държат в течение, като се наложи да излязат от офиса и твоята готовност дори да ги заместиш, за да не се компрометира пред клиентите вашата сериозност в работата.
Поводът за писмото ти е реакция на колежка, след като при поредно нарушение на служебната уговорка си й направила по-ядосано забележка - „Какво ти пречеше да ми кажеш, че излизаш?“ заради
пренебрегнатото добро разположение към човек, който считаш за близък
В упор тя те е засипала с упреци, от които не си могла да си поемеш въздух - „че никога не мога да се поставя на мястото на хора като нея, защото всичко ми е било наред“.
Пресъздавайки думите й, разбираме в сравнение още неща за теб и за нея. Ти си отраснала в цяло семейство - заедно с двамата ти родители, а тя - с разведени родители, заради което може би носи от детството си тежък емоционален товар. Натякнала ти е, че и сега вкъщи всичко ти е наред - всички те подкрепят (имайки може би предвид съпруга ти и родителите ти) и че децата ти не те ядосват като нейните. Дали тя търпи неблагополучия в брака си, дали не е съумяла да превъзмогне угнетението си от детството си и собствените й деца не стават неволно негови изкупители, ние не знаем. Може би, не съумяла да потърси адекватно помощ, сега тя разтоварва върху другите и върху работата си
гнева за непоправимото в миналото
Разбираме, че ти със съпруга ти и родителите ти се справяте финансово и те е потресла забележката й - „било много лесно да давам акъл от моята камбанария“ и че не знаеш какво е да свързваш двата края. Това е упрек, който вменява вина в безчувственост, но е изречен не по-малко безчувствено. Заболяло те е може би от това, че те описва като откъсната от грижите на другите, пренебрегвайки старанията ти издигането ти в длъжност да не изменя същността ти на земен човек - „Не знам как изтърпях всичко това. Не можех да дишам, след като тя затвори телефона. Думите й и тонът й още не ми излизат от ума“.
Разстройването ти се е усилило от
бариерата да споделиш с най-близкия си човек
- „Ако кажа на мъжа ми, знам как ще реагира - че ми се качват на главата, защото съм им доказала, че освен да промърморя, други последствия няма да има“. Би ти дошло в повече ново натякване, защото по принцип гледаш смело в себе си - „Аз си имам моите изводи за моето справяне и за несправяне, като все търся причината в себе си“. Ето обаче как постоянството да намираш основно себе си за отговорна за неудобствата в ежедневието изкривява по-точното възприемане на ситуациите. Не само тази колежка,
всички носим рефлекси от детството, придобити от опита на родителите ни
Те обаче може да не пасват напълно на сегашната действителност. Казваш, че от твоите родители, също работили на ръководни длъжности, ти се е набило: „Винаги приемаме да сме отговорните, понеже по професия и длъжност ние сме компетентните - когато стане проблем, от нас се очаква да дойде разрешаването“.
Признаваш нещо много важно. Навикът да изразяваме предимно мисли, които биха могли да бъдат много объркани, когато сме разстроени, пречи да се ориентираме по-добре в нуждите си и
това, което би могло да ни облекчи
защото мислите заглушават чувствата. Ти обаче ги изричаш - „Чувствам се вкисната и в момента - непоносима за себе си“, заедно с причината да ти е зле: „Ту си мисля, че и аз съм човек и имам право да плача, ту ми изникват нейните думи, че всичко ми било наред“. И достигаш, Наталия, до въпроса, чийто отговор би те утешил: „Дали е нормално човек, на когото всичко му е наред, да търси психолог, за да си признае, че е много слаб, а другите са го осъдили да бъде силен?“.
Представата на твоята колежка, че на теб всичко ти е наред, по-скоро произхожда от това, което излъчваш, когато търсиш начини да се справяш добре с проблемите. Старанието ти във всичко да постигаш ред може би предизвиква у мъжа ти полезен извод, че
ние не можем във всеки момент да сме „на шест“
или пък, че това не се възприема винаги с благодарност от другите, за които се стараем, и поражда разочарования. Особено у отговорни хора, които на млада професионална възраст са шефове на екипи.
По повод нормалността човек да потърси психологическа подкрепа ми се струва, че в сравнение с други наши човешки права, тя е неизменно демократична -
страданието няма възраст, пол, социален статус
То е еднакво тежко за хора с различна философия или лична теория за живота, без значение от техния етнос, политическите им пристрастия и принадлежности. И по-конкретно - „Дали е нормално човек, на когото всичко му е наред, да търси психолог, за да си признае, че е много слаб“ - да, нормално е, особено когато се чувства така, все едно другите са го осъдили да бъде силен. Заставят ни да бъдем силни обикновено хора, които са се подчинили на изградена представа за себе си, че са безпомощни. Струва ми се, че колежката ти е реагирала от подобна позиция, намирайки у теб своя „стена на плача“. Възможно е твоята забележка да е рикоширала у нейната болезненост, когато от малка е получавала някакви обвинения и забележки от авторитети - родителите й, учители, по повод несериозност към ангажимент или домашните. Може да е възприела
прехвърлянето на отговорността като свой щит
когато изискват от нея. Възможно е тя да е сдържана пред авторитети, които не са й така достъпни и близки, затова да е склонна да изригва и да залива с лавата на своя гняв тези, които чувства най-близо до себе си, вярвайки, че ще я съжалят и ще й го простят.
Към пътеводните думи на родителите ти, че поради компетенцията на ръководителите от тях се очаква винаги да разрешават проблемите, да добавим и че
начините за разрешаване на разнообразни проблеми се учат
Развитието на психологическата практика е вървяло успоредно не само с подкрепата на хората в личните им страдания, но и с начините за оптимизиране на работната среда. Дори и в машинните производства централно място в работата заемат човешките взаимоотношения. В днешно време се предлагат разнообразни тренинги и за екипи, и за хора, които самостоятелно се включват в групи извън своята работа. Там в защитена атмосфера имат възможност постепенно напълно свободно да споделят своите слабости и затруднения, които не са само техни. Тренирайки нов опит в разбирането на другите и на себе си, могат творчески да превърнат в сила изразяването на слабостта си, вместо да я преглъщат със сълзите си от премълчаната пред близки уязвена своя добронамереност. Ето нещо ново, което ти би могла, Наталия, да покажеш на твоите деца - че
чувствителен към другите човек има право на своите слаби моменти
и че грижата за другите, освен самозаставяне да се справяме, защото сме отговорни водачи, може да се съпътства с вдъхновено продължаващо учене и откривателство на удивителните отражения между хората, с които сме свързани. И те подкрепям за това, че ти пука. Може би защото във взаимоотношенията с хората и на мен ми пука :)