„Особено съм развълнувана от изключителната чест, която ми оказва моят любим град Русе. Обичам го толкова много и го смятам за мой втори роден град!“.
С тези думи звездата на световните оперни сцени Красимира Стоянова, покоряваща с глас, артистично присъствие и очарование публики в Мюнхен и Виена, в Париж и Залцбург, в Ню Йорк и Токио - се обърна към русенските общински съветници, след като председателят на Общинския съвет Иво Пазарджиев й връчи знака за Почетен гражданин.
Кметът Пенчо Милков също приветства звездното сопрано: „Прегръщам ви, уважавам ви за това, което правите!“.
А Красимира Стоянова увери: „Аз смятам, че град като Русе е емблема не само за България, Русе е пример и за Европа - с културата си, с възрожденския порив, със силата на духа“.
Вълнението на оперната прима беше искрено. За някого това може би би изглеждало странно - след толкова отличия, успехи, признания, върхове и оглушителни аплодисменти на бляскави сцени, артистката да се радва тъй искрено и затрогващо на признанието от Русе. Но
именно на Русе тя дължи първата си стъпка към истинския професионализъм
О, но това наистина е така, казва Красимира Стоянова минути след получаването на отличието, докато се радва на стилната символика, запечатана в малката пластична форма на скулптора Георги Радулов. И докато разчита знаците върху медальона, се връща към своето начало - към първите си русенски години като ученичка в легендарното Музикално училище.
„Когато трябваше да избирам къде да уча, Русе нямаше алтернатива. И не само защото тогава районирането беше закон. А най-вече защото Музикалното тук винаги е имало огромен авторитет. Така че аз не съм си и представяла да уча другаде, да не говорим, че друго музикално училище, а не русенското, се смяташе едва ли не за наказание. Така че да учиш тук, беше и късмет, и престиж - при тези прекрасни преподаватели с тяхната култура, с високото ниво на подготовка, която даваха, с техния чисто човешки морал, който възпитаваше у нас качествата на стойностна личност.
Не мога да забравя моята класна - Джованна Минковска, предаваше френски, най-фината личност
която бяхме срещали, както и преподавателя ми по цигулка Георги Вачев“, казва Красимира Стоянова.
Да, брилянтното сопрано в Русе учи в класа по цигулка.
Всъщност цигулката е началото на собствената й приказка, наречена „Музика“.
Седемгодишната Краси тръгва на уроци по цигулка в музикалната школа в родния Велико Търново.
„Скоро след това се отказах - не познавах нито една нота и за мен свиренето по ноти беше истинско мъчение. Сестра ми, която е девет години по-голяма, ми рисуваше местата на нотите и ми обясняваше, но това не ми помагаше. И един ден категорично отказах да се явя на едно прослушване - като си представях какво ще се случи заради нотната ми неграмотност. Но през лятото помолих сестра ми да ме научи на нотите. И тогава прогледнах. И есента тръгнах отново в школата“, продължава певицата.
В Русе от първи до пети курс в училището свири в друга легенда - Младежкия симфоничен оркестър, като три години е концертмайстор.
В последната си ученическа година тя е особено горда - солира на „Мартенски музикални дни“
в концерта на Младежкия симфоничен оркестър, който изпълнява Симфония Концертанте на Хайдн и Концерта за две цигулки на Бах.
Следва едно щастливо студентство, както го определя самата тя, в Пловдив. И точно там на втората си студентска година, без да изоставя цигулката, започва да учи пеене.
„В моето семейство винаги се е пеело, баща ми дори е бил приет в оперетата във Велико Търново, но „разумни гласове“ го завърнали към действителността с необоримия аргумент, че „музикант къща не храни“, обяснява сопраното. Красимира Стоянова обаче поправила грешката - просто подминала този аргумент за сметка на огромното си желание да пее.
„Започнах да уча пеене успоредно с цигулката. Във втори курс тръгвам към София да се пробвам в Консерваторията. Пристигам с две барокови арии при едно от светилата в пеенето и й се представям с моите две арии. А тя отсича с дълбок глас и с тон, нетърпящ възражение: „Тук се почва с много тежки арии! Каквато е Тоска, каквато е „Pace, pace“ от „Силата на съдбата“. О, така ли! - казвам си аз. Прибирам се в Пловдив и започвам да уча. След това отивам на стоп в София.
„Маестра, дойдох с тежките арии!“
- явявам се отново пред светилото“, разказва Стоянова.
Но пак нещичко не й достига за Консерваторията. Продължава следването в Пловдив, а там съдбата я среща с една оперна певица, която й помага в усвояването на правилата на динамиката и с други ценни детайли в пеенето. След като се дипломира с двете специалности - цигулка и пеене, започва работа в Пловдивската филхармония.
И като цигулар срещнах моя прекрасен съпруг, казва Красимира Стоянова.
Обоистът Димитър Стоянов е винаги до нея /и вчера при връчването на почетния знак на Русе той споделяше вълнението й/, двамата заедно вземат трудните решения. Той я подкрепя и я окуражава да работи върху пеенето. Докато двамата свирят в щатния оркестър на Консерваторията в София под диригентството на Васил Казанджиев, пак двамата вземат нелекото решение да заминат за Чехия, където в град Обава през 1990 г. се създава почти от нулата малък оперен театър.
„Търсеха първи обоист, а аз попитах: „А певци търсят ли се?“. Явих се с две арии, но също и с цигулката.
Взеха ме „за хор и за малки роли“. Какво щастие! Не можех да повярвам!“
припомня си сопраното.
Там тя пее първата си роля на оперна сцена - това е Виолета в „Травиата“, като продължава да школува гласа си с помощта на колегата си тенора Александър Александров. Когато седем месеца по-късно се завръщат в България, започват да свирят в Нов симфоничен оркестър под диригентството на Юлия Христова. Но пеенето си остава мечтаното амплоа на Красимира Стоянова. И понеже съдбата дори и да изчаква, в един момент се намесва, за да подскаже, че да, ще стане това, за което човек смята, че е подготвен, това, за което нещо вътре му подсказва, че е роден - Красимира Стоянова получава нови щастливи знаци. Люси Герова от Българското национално радио я кани да направи записи за радиото. А след това я отвежда при Стоян Кисьов - тенор и вокален педагог, подготвил много от вълшебните гласове на България.
През 1995 година Красимира Стоянова кандидатства в Софийската опера - и там на 17 май същата година прави дебюта си на родна сцена с Джилда от „Риголето“. На столична сцена я вижда и чува като Рашел в постановката на „Еврейката“ директорът на Щатсопера във Виена. Йохан Холендер я кани да изпее Микаела, приятелката на гордата циганка Кармен в едноименната опера.
„Искате ли да пеете във Виена?“
- попита той.
„Какъв може да бъде отговорът на такъв въпрос?! Колебанията дойдоха малко по-късно, но вече беше късно за размишления. Получих дата за прослушване през март 1998-а, а през септември беше дебютът ми като Микаела в Щатсопера. Въз снова на този дебют ми предложиха договор за две години“, разказва сопраното.
Всъщност тази Микаела отваря не просто нова страница, а направо нов книжен том в живота на възпитаничката на русенското Музикално училище. Тя прави това, което иска и може - да пее, като покорява нови и нови върхове. До 2003 г. е щатна солистка на Виенската опера, а след това и досега е постоянен гост-солист там. През 2009 г. тя е удостоена с почетната титла „Камерзингерин“ на оперния театър във Виена.
Следват най-престижните оперни театри и концертни зали по света, които са синя мечта за всяко оперно дарование - Метрополитън опера /дебютът й там е през 2001 г. с Виолета в „Травиата“/ и Карнеги хол в Ню Йорк, Кралската опера „Ковънт Гардън“ и Роял Албърт Хол в Лондон, миланската „Ла Скала“, Дойче опер, Щаатсопер и Концертхаус Берлин, Музикферайн и Концертхаус във Виена, Залцбургският фестивал, Номори опера в Токио, Театро Колон в Буенос Айрес, Баварската опера в Мюнхен и много други.
Тя пее всички мечтани партии като Дездемона в „Отело“, Аличе във „Фалстаф“, Елизабет в „Дон Карлос“
Ариадна в „Ариадна от Наксос“, Мими в „Бохеми“, Неда в „Палячи“, Антония в „Хофманови разкази“, Амелия в „Симоне Боканегра“, Лю в „Турандот, Донна Анна в „Дон Жуан“ и много други.
Към богатството от образи, в които се превъплъщава на сцената, се добавя и богатството от работата с именити диригенти, докосването до които е изключително и трудно се поддава на описания. Такива са партньорствата й с Рикардо Мути, Зубин Мета, Марис Янсонс, Жорж Претр, сър Колин Дейвис, Бернард Хайтинг, Сейджи Озава, Фабио Луизи, Даниеле Гати и много други.
Днес работният й график е ясен за месеци напред. Точно след месец, на 17 юли, ще пее Аида в едноименната опера на Верди в Мюнхен. На 13 август й предстои „Реквием“ на Моцарт в замъка Графенег, където се провежда един от най-големите фестивали за класическа музика. Концертната зала там е с 1200 места, а сцената на открито дава възможност на 1670 души да се насладят на изкуството на участниците в музикалния празник.
Винаги с удоволствие се връщам в България
стига да успея да съчетая ангажиментите си с тази възможност, признава Красимира Стоянова. Шансът тя лично да получи знака за почетен гражданин на Русе и прекрасните цветя за повода русенци дължат на... „здравната истерия“, както я определя на шега сопраното. „По принцип сега трябваше да съм в Чикаго за концерти с Чикагската филхармония, но заради Ковид кризата те отказаха целия си сезон. И аз си казах: „Аха! Това е моментът!“, засмива се оперната прима.
И допълва: „За мен наистина е огромна чест това високо внимание, което получавам от града, който толкова много ценя. Това е от онези щастливи мигове, когато човек се чувства свързан с другите, когато може да съпостави и съизмери своята собствена личност с имената от историята и да се почувства като тухличка в този прекрасен градеж от култура и дух, който остава емблема на този град и неговите хора“. И обещава скоро и русенската публика да я чуе и види на тукашна сцена: „Мислим това от доста време, знам, че имам запазено място във фестивала „Мартенски музикални дни“ и всеки път Ива Чавдарова и Мария Дуканова, тези ангели на фестивала и на музикалния живот тук, ме канят да участвам - надявам се скоро нещата да се подредят така, че обичайно натовареният ми месец март да отвори възможност да включа и Русе в календара“.