Изминаха сто четиридесет и пет години от фаталния изстрел във Врачанския балкан на 20 май 1876 година, отекнал в цяла България.
Възпоминание от гибелта на войводата Христо Ботев за пръв път се отбелязва през 1884 година във Враца и Пловдив, а официално през 1901-а от негови живи четници на връх Околчица.
Всяка година всенародната почит и поклонение пред паметта на Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България с вой на сирени и едноминутно мълчание е било и ще бъде вълнуващо. Още от детските ни години се е запечатало в нашето съзнание картината „На Козлодуйския бряг“ на художника Димитър Гюдженов. Оттогава тя продължава да ни въздейства емоционално и ни подготвя за въстаническия вихър на четата от Дунава до Балкана.
Почти всичко се е случило по този кратък път -
среща със страха и бездушието, със самотата и отчуждението, адът на сраженията и митичния изстрел в челото на Ботев.
Сещам се за размислите на русчуклията Елиас Канети, споделени в неговата книга „Провинцията на човека“. В нея нобелистът Канети се вълнува от скритите човешки страхове от битието - смъртта, отвъдното, вярата, свободата. За свободата е убеден, че силната вяра е в основата на успешната борба за постигането й.
Ботев вече знае, че свободата иска жертви. И е готов да жертва себе си за достойнството на поробения си народ.
Величието на подвига!
За него е имало, има и ще има още много въпроси!
Неудобните въпроси от историческото ни минало, а и не само от него, някак винаги сме искали да премълчим и най-вече, както се казва, да ги заметем под черджето и ако може - да ги забравим.
Повечето сме забравили вече, но истината за подготовката и водачеството на четата, за необявеното въстание от Стоян Заимов във Враца и за това кой е натиснал спусъка в тихата майска вечер след тежката битка и е прострелял войводата Ботев - не можем да забравим!
Винаги съм искал да разбера, но все не ми се е удавало,
кои са били подбудите на гениалния ни поет, публицист, журналист и любимец на хъшовете да се съгласи и поведе чета
организирана от младите и дейни членове на Гюргевския революционен комитет? Те са убедени, че четите от Влашко трябва да са в помощ на истинското българско Априлско въстание. Стефан Стамболов, Иларион Драгостинов, Панайот Хитов и останалите дейци на комитета искат „войводата на голямата чета от 200 човека за Врачанско“ да бъде един от тримата доказали се вече вехти поборници - Панайот Хитов, Филип Тотю и Дядо Жельо.
И тук нашенските български работи вземат връх, и то по внушението и пропагандата на сръбското правителство. Пред бъдещите апостоли тримата представят „сериозни причини“/?!/, по думите на Никола Обретенов, да не бъдат определени за водачи на четата. Членовете на революционния комитет в Гюргево не се отказват и правят последен опит да определят войвода, този път с нарочно написани покани към Панайот Хитов и Филип Тотю. Те обаче за втори път категорично отказват с мотива, което е и тяхно дълбоко убеждение, че подготвените чети трябва да изчакат Сърбия и Черна гора да обявят война на Турция.
Това означава, че двамата мустакати уважавани и признати войводи, както и техните последователи,
никога не са вярвали и дори са подценявали нечовешките усилия на Апостола Васил Левски да основе частни революционни комитети
и да създаде стройна вътрешно революционна организация, която без външна намеса да подготви и осъществи освобождението на отечеството.
Не минава и седмица, Хитов и Филип Тотю дезертират от готвеното Априлско въстание и заминават за Сърбия, за да участват през месец юли същата година с чети под командването на генерал Михаил Черняев във войната между Сърбия и Турция. От комитета не могат да повярват на стореното от уважаваните доскоро техни съратници!
„Аз ще ви стана войвода! Приемате ли ме?“. С тези думи Христо Ботев заявява своето твърдо и убедено съгласие пред Никола Обретенов и Георги Апостолов. До този момент името на Ботев дори не е споменавано сред възможните водачи на чета. След скарването с Любен Каравелов през 1875-а Ботев се оттегля от революционна дейност. Въодушевен от готвеното в България въстание и от разказите на очевидци за случващото се в отделните райони на България, Ботев решава, че може да бъде полезен и да допринесе с участието си в освобождение на отечеството и народа от „гнета на турския ятаган“.
Ето как Иван Вазов образно представя неговите действия:
„Той не сядаше, не лягаше, не дояждаше в тия дни
Той тичаше от кафене в кафене, от кръчма в кръчма, от хан на хан, от къща на къща - да навижда, да разговаря, да подсеща, да разпаля бъдещите си другари в трудното положение“.
„Пътят е страшен, но славен“, вече е написал поетът в стихотворението си „На прощаване“, преди да стъпи на австрийския пътнически параход „Радецки“. На кораба от Оряхово се качват членовете на врачанския частен революционен комитет Сава Петров и Стефанаки Савов, прародител на политика Стефан Савов. Те предупреждават Ботев да не води четата във вътрешността на българските земи, „защото още нищо не било готово“. При тези думи на двамата Ботев решава да „удари Ряхово, ама най-добрите момчета и оръжие бяха в Бекет“, разказва неговият брат Кирил.
Скоро става ясно, че предупреждението е истина.
Няма посрещане, няма радост...
Мъжете са на полето, жените, децата и възрастните затворени в къщи. Няма ги и обещаните двеста юнаци, които трябвало да чакат при село Борован.
В спомените си Никола Обретенов пише и за отношението на рядко срещнатите по пътя хора, които не им дали дори вода, а за храната поискали пари. Тогава Ботев се обърнал към него, погледнал го многозначително и го попитал: „Това ли ви е народът, който ни чака с отворени обятия?“...
Това може би е и
първият сблъсък на въодушевлението с жестоката реалност
Въпросът на войводата, зададен на Никола Обретенов, не е случаен. Той и Георги Апостолов са определени за помощници на главния апостол за Врачански окръг Стоян Заимов. Вместо да работят за народното дело, те се изпокарват помежду си и въстание там не е организирано.
В душата на поета се заражда гняв и отчаяние от безхаберието и малодушието на българското население. Жестокостта, която той вижда при сраженията, го потиска. Не можел да понесе загубата на живот от младите напети момчета, някои от които губят главите си. Буквално. Откровено споделя настроението си с четника Йордан Йорданов, наречен Инджето: „...онуй псе Заимов ни излъга, затова аз намислих да са отровя!“.
Поетът и публицист Ботев е дълбоко наранен от видяното и преживяното, от смъртната хватка, повалила младите мъже и мисълта за оцеляването на четата.
Инджето му дава кураж в този труден психологически момент
с думите: „...Не сме дошли тук да се тровим, а да се бием за свободата на отечеството. Хайде да вървим! Да не чуят момчетата това, което казвате!... Защо стоим още? Момчетата чакат войводата си“.
Пророчески се оказват думите на Перо, изречени към войводата по повод предложението да продължават ли сраженията, или да се отправят към Сърбия: „Ботиов! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш“. В това време прозвучава сигнал от турска тръба. Ботев взема бинокъла да види какво става и... се чува фаталният изстрел.
Толкова спомени на очевидци и проучвания на историци и общественици, а вече 145 години си задаваме въпросите кой е стрелял и откъде е дошъл ненадейният изстрел, улучил смъртоносно войводата?!
Никола Обретенов твърди, че Ботев е ударен в сърцето. Никола Кючюков, Янко Боянов, Цанко Минков и Димитър Тодоров-Димитрито, които са най-близо до него в злочестия миг, си спомнят, че е пронизан в челото.
Дали всички те вкупом са го целунали по високото чело, по думите на Обретенов, не знам, но ми напомня на онази библейска целувка, с която Месията беше предаден и разпнат, изкупувайки нашите грехове!