В навечерието сме на 2 юни, когато свеждаме глави пред паметта на Христо Ботев и всички загинали за свободата на България. По този повод направихме кратко проследяване на връзките на поета-революционер с Русе.
„За нас ще да бъде доволно само едно удовлетворение, ако ни се признае, че Ботйов е бил от ония наши деятели, комуто се следва да има биография, и че ние в качеството си на такъв първи сме се явили и посъбрали едно-друго, което поне за основа да послужи на по-достойните“. Тези слова пише Захарий Стоянов в Русе на 7 август 1888 г. - в предговора (вместо предисловие) към проучването си „Христо Ботев. Опит за биография“. И пръв Летописеца свързва Ботев с големия град край Дунав... Ето как...
В края на 1867 година Христо Ботев поема пътя за Русия. Пред него стои дилемата по какъв маршрут да поеме. Всички и най-вече баща му го насочват да стори това през Цариград, но той (както пише Захарий) „който така също не можел да бъде чужд на движенията и новите предприятия в Румъния, който горял от желание да види, изстъпал се с хиляди доказателства да хвали пътя през Габрово-Търново, Русчук-Букурещ...“. Разбираемо „бащата отстъпил“ и „...в края на същата година 1867, през месец септември, потеглил той от Калофер за Москва.“... Но... пътуването към Русия - през Русчук - едва не било възпрепятствано поради случайна среща с руснаци. „Според собствения му разказ на върха на Шипченския балкан, когато се обърнал да погледне ребрата на Марагидик, сините върхове на Средня гора и заклещената помежду им долина със змийообразна Тунджа, той
обикнал втори път България, втори път се запечатил в неговата душа величественият Балкан
Когато слязвал в Търново на хана, в същото време пристигнали и някакви си чужди пътешественици. Те били руска мисия, дошла в България с научна цел. Като ги чул Ботйов да говорят на руски език, безцеремонно се препоръчал. Пътешествениците останали зачудени и възхитени, първо, че срещнали лице, което да говори на руски, а второ - от дарбите на това лице. Поканили нашия Ботйова да им стане водач и терджуманин из България, като му обещали, че сигурно ще да го поместят в Петербургския университет. Ботйов почти се съгласил и се спрял от пътя си, без да му мисли много-много. /.../ Обиколил с пътешествениците всичките търновски развалини, останал при тях няколко деня; но като отишел да си вади друго тескере, обратно за навътре в България, тъй като старото било подписано за Русия през Русчук, ударил на камък, отказали му категорически. Изважданието и каитенето в турско време на пътническо тескере беше въпрос от най-трудните. За най-малките формалности, за инат или просто за кеф на ефендето тескерджия пътникът биваше принуден да изгуби по няколко деня или пък да се отрече от пътувание. Съществува анекдота от областта на тескеретата, че когато един българин отишел да си подписва тескере за Силистра, името на който град ефендето не можел да напише правилно, обърнал се към пътника с такъв един въпрос:
- Бе, чорбаджи, дето ще да ходиш на Силистра, не можеш ли да отидеш на Силиврия? За тебе е все едно!
Отпосле Ботйов разбрал, че един българин, влиятелно лице в конака, който препоръчал на пътешествениците един свой роднина със същите условия - да го преместят в руските училища, пошушнал на надлежното място да не му се дава тескере. По тая причина Ботйов бил принуден да си продължи пътя за Русчук“.
По-нататък сладкодумният Захарий Стоянов разказва как
Ботев пристигнал в Русе и случайно попаднал на сватбата* на Стоил Попов
- редактор/преводач във вилаетския вестник „Дунав“: „В последния тоя град, без да отиде на хана, той питал за дома на Стоила Попов, калоферец и приятел на баща му. Да се случи, че бае Стоил се женел по това време, подир два-три деня щял да се венчее.
- Е, тя писна! Не те пущам, тенеке с тенеке, оттук дотам да мръднеш, дордето не свършим сватбата - извикал бае Стоил, щом видял своя съотечественик.
- Само един калоферец ще има на сватбата ми; ти ще да бъдеш и за баща, и за майка.
Съотечественикът на бае Стоила не правил опозиция. Той бил като свой на сватбата. Взел една гайда, играл, та се покъсал. А кой не познава бае Стоила колко е той сарп на моабета, колко му е широко и разпуснато сърцето, как той душа дава за весели, безгрижни и моабетчии хора.
- Що ти трябва тебе московлук, холам? Я си налягай парцалите тука! Баща ти като паса толкова години на патриката магарето из Одеса, много е прокопцал - говорел бае Стоил и давал своите съвети на съотечественика си.
Но на другия ден бае Стоил заговорил на друг език.
- Замириса! Хайде по-скоро да те няма в Русчук, чисти се... Кюлханешка работа! - мъмрил бае Стоил.
Какво е дало повод да „замирише“, ние не знаем на вярно; но по всяка вероятност
непредпазливостта и волните маниери на самия Ботйова
както го видяхме вече един път в Сливен с казаците на Садък паша. Досега той беше живял само в Калофер и Одеса. Русчук, Мидхат пашовата полиция и новите „тефтиши“ били съвсем нов мир за него; Калофер в сравнение с Русчук бил Швейцария. Да не забравяме още, че в тия месеци се решаваше още по турските кетипници и кафенета: дали Тотю войвода е бил роден от майка си още с крила, или отпосле са му пораснали!“.
В изследването си „Христо Ботев. Летопис за живота и дейността му 1847/1848-1876“ Николай Жечев отбелязва, че през септември 1867 г. Христо Ботев: „... потегля от Калофер на път за Русия с намерение да продължи образованието си. Не се знае какъв е бил маршрутът му от Калофер до Гюргево, нито кога точно потегля от родния си град. Най-логично е, щом заминава на учение, това да не е по-късно от септември, когато обикновено започва учебната година. Трябва да се има предвид обстоятелството, че той е трябвало да събере от някои селища вземания на баща си. „Ботев - пише Димитър Паничков - имаше писма от баща си до някои лица и сметки, като от даскал Цвятка-Габровеца...“.
Всъщност, както видяхме по-горе - и Захарий Стоянов твърди, че „...през месец септемврий, потеглил той от Калофер за Москва. Раздяла с родители, братя и другари, била една от най-горещите. Тая раздяла станала при [местноста до] крушата „Червенак“, вън от селото...“.
Нека продължим и с твърдението на Михаил Димитров, че Христо Ботев „е напуснал Калофер в края на септември и след като прибрал вземанията на баща си в някои селища, през втората половина на октомври преминал в Румъния.“
За нас е интересно написаното от Никола Начов („Калофер в миналото“):
„...през Сливен, Котел, Търново и Русе Хр. Ботйов се озовал в Гюргево“
Общото между написаното от тримата се свежда до неподлежащия на друго тълкуване факт от биографията на Ботев, че младежът в края на лятото-началото на есента на 1867 г. е напуснал родния си град, за да учи в Русия. Подробностите се свеждат до две - кога точно става това пътуване към Русия и по какъв маршрут. Отговор на този въпрос дават регистрите на Русенската църковно-народна община**, където с дата 6 ноември 1867 г. е вписано позволението за пътуване за Русия (Одеса) на Христо Ботев.
Бъдещият революционер „преминава“ още веднъж през Русе /по-точно покрай Русе/, но инкогнито, когато на 16 май 1876 година вече е заел съдбоносното си място на парахода „Радецки“, поемайки пътя към своята Голгота във Врачанския Балкан.
*Става въпрос за състоялата се на 5 ноември 1867 г. сватба на Стоил Попов с местната бивша учителка Анастасия Николакиева.
** ДА-Русе, Фонд 44К. Авторите благодарят за оказаното съдействие на г-жа Стефка Маринова, началник отдел ДА-Русе.
Боян ДРАГАНОВ
Стоян СТОЯНОВ
Дочо Ножаров вдига първия „паметник“
пред сладкарница „Швейцария“
Сладкарница „Швейцария“ се е намирала на ул. „Александровска“, в района на днешното заведение „Пикадили“. Сградата е отчуждена през 1970 г. и след събарянето й на нейно място е построен магазин „Детмаг“.
Собственикът на сладкарницата Денчо Ножаров е родом от габровското село Нова махала. Още като младеж той идва в Русе да търси работа. Попада сред майстори бозаджии, шекерджии и млекари. През цялото време младият Денчо усърдно попива занаята и впечатлява с изваяните със сладкарския му нож фигури от захаросани блатове. Постепенно, стъпка по стъпка, майсторът заделя пари за собствена сладкарница и млекарница. Именува я „Швейцария“ - на родината на най-сладкото удоволствие, шоколада.
Малкото бяло салонче за много кратко време става любимо място за млади и стари. Но най-големия „специалитет“ на Денчо Ножаров са ледените фигури, които той майстори пред сладкарницата си в зимните месеци. Запазени са редица снимки на русенци със слисани погледи, които се дивят пред ледения зоопарк или пред плеядата от исторически личности, писатели, музиканти и политици. Плод на скулптурния талант на сладкаря е и първата ледена фигура на Христо Ботев, изваяна заедно с тази на другия титан на националната ни революция - Васил Левски. Тази фигура е и първият символичен паметник на автора на завета „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“ в Русе. Най-добре това събитие е пресъздадено от художника Александър Стефанов: „Между строежа на паметниците в София и Карлово река Дунав склони да замръзне. Вълци от страната на Дракула нахлуха в Българско, а русенци си спомниха за Баба Тонка, за хъшовете оттатък леда. Но знаеха и какво става нагоре по течението на Тихия Дунав - европейците подскачаха по лъскавия паркет на Виена и нашите си люде тайно побългаряваха всичко. Нахлузиха някакви железа, дето по-късно ги нарекохме кънки и по вкочанената земя събираха очите на зяпачите с безкрайните си потури и аксели. Фръцли с дълги рокли се препъваха в краката на наперените момци, които с мерак помагаха и ги притискаха към себе си. (Сега подобни глезотии не ни минават). Страхливите от болезнени падения, но кадърни в ръцете си, се заеха да направят снежни фигури - всякакви. За радост на дечурлига и мърморещи старци. И тези портрети на Ботев и Левски са от сняг... Годината е 1905-а. Прекрасни неща. Сравнете с други - сътворени впоследствие, и ще разберем, че след повече от век, малко сме се отлепили от кристалния русчушки лед на 1905 година“.
Художникът говори за твореца бай Денчо, както е известен сред тогавашните русенци и поколенията след тях, които и до днес пазят спомените за ледените чудесии, запечатани върху фотографски снимки и пощенски картички. А за впечатлението, което създават и чувствата, които предизвикват, свидетелства фактът, че някои от тях прескачат пределите на родината и стигат до италианската преса през 30-те години на миналия век.