Апостоле, Апостоле, ти поне знаеше как да я вършиш народната работа!
Беше се обещал на отечеството да му служиш до смърт и жертва за освобождението му да станеш. Твърдо, почтено и ясно изложи в писмо до войводата Панайот Хитов, па и до всички войводи във Влашко, какво мислиш да правиш за революционното дело и ще го направиш, „ако рече бог и с тяхно позволение“. И ако докараш делото докрай, ще спечели народа, ако загубиш - ще си жертва за освобождението му.
Така и стана.
Ама народът, Апостоле
и тогава, и сега не иска да си каже „кривиците, па да се поправи“
нито да „умре в народната си работа“, нито „да жертва всичко, па и себе си“! Ти доказа на душманите, че „българинът не ще бъде роб, а свободен“.
Гениално прозря, че „Деспотско-тиранската система“ трябва да се „заменени с демократска република“.
Само че „демократската република“, сиреч народното управление, се възприе от байовците, след твоето обесване, като възможност да се наредят на власт.
Втурнаха се кой как може да става я депутат, уж представител на народа и защитник на неговите интересите, я министър, уж по демократски да управлява, я управител на окръг, уж наместник на правителството, я кмет, уж загрижен стопанин на място. Дотам я докарахме, Апостоле,
всичко на ужким да вършим!
Вече сме с европейските народи. Вярно е, както казваш, „че от нас зависи и от нашите задружни сили“ да бъдем равноправни с тях. Добре тръгнаха работите, но нещо напоследък се пообърка. Нищо. Всичко ще си дойде на място.
Май малко сме се лъгали в работите с нашите съседи. И това си предвидил, че и „да ни подадат братска ръка, пак трябва предварително що-годе подготвени отвътре в Българско...“. Много вярвахме и вярваме на съседските обещания, а то какво излезе - че ние сме виновни! Съгласни сме да бъдем заедно с тях в общите европейски работи, но нека малко бъдат сговорчиви с нас!
Днес в Българско няма цар. Дали ще ти кажа истината, или не, но „народно управление“ имаме. Малко е изкривено от твоето разбиране, но имаме. Да, „Всеки си служи по вярата и законно се съди както българинът, така и турчинът...“.
Тук ще сторя място на това, което си написал в „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“: „...Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система „демократска република“ и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна система, то
таквизи ще се считат за неприятели на отечеството ни и ще се наказват със смърт“
И в сегашният Основен закон в Българско се казва същото, Апостоле! Не щем да изпълняваме гласуваното по вишегласие!
Свободни сме, но не сме изградили още „храма на правата свобода и да дадем всекиму своето“. Губи ни се справедливостта и равноправието! Не можем да ги постигнем! „Питаме - пишеш в дописка до в.“Свобода“ през 1870 година - сега, когато искаме да вървим към правия живот и свобода, кой може да застане на пътя ни ако не иска барим гласа си да даде за доброто? Мисля никой няма да смее“.
След 150 години и ние питаме и задаваме същите въпроси!
Тихо и скромно си вършил народната работа и не си се оплаквал. Споделяш това на твоя съратник Данаил Попов в Букурещ: „...Малко-много с това съм се занимавал от 61-во лето и работата ми ме е срещала с всякаква опасност и не може да ме отвърне да работя за други интереси или да ме отчае и да гледам своя интерес...“.
Никак не си искал да приемеш ставащите крамоли в Централния революционен комитет и за кой ли път настойчиво им пишеш:
„...Байовци пак да повторя: в тая работа трябва добре да се отварят очите. И работа трябва, работа!
И да не се слуша всеки, защото има хиляди работи да се вършат, а не могат да се извършат поради такива неразбории...“.
И сега се наслушахме на обиди и крамоли, Апостоле! Все нашенски български работи от твоето време, та до днешното!
Неслучайно пишеш на уважавания комита Панайот Хитов в Белград: „...как разбираш времето във Влашко, Сърбия или Българско задето казваш, че времето ни носело сега погрешки?“. Казвал си му много пъти, че каквото има да се прави, ще се прави в отечеството, а не вън от него. От запазените документи става ясно, че си знаел как вехтите войводи работят за българското освобождение - като разговарят със сръбското правителство за организиране на общо балканско въстание, подпомогнато с военна сила от Русия. Не са ти повярвали, че може да се организира вътрешна всенародна организация с комитети!
И точно на това тяхно неверие ти отговаряш с непостигната до днес философска мисъл за времето
като усещане за промяна и събития, които могат да бъдат предизвикани от самите нас: „...Ако е за Българско, то времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме. А колкото извън Българско, днес не давам ухото си на никакви техни обещания“.
Нямало е съгласие през цялото време, дори и когато си работил и доказвал с изградените от теб комитети, че пътят към свободата по този начин е труден, но е възможен.
Не се вслушаха в думите ти. Без да знаеш, Панайот Хитов, с пенсия от сръбското правителство и живеещ в Белград по това време, подписва договор с черногорския войвода Матанович за едновременно въстание в Българско, Босна, Херцеговина и Албания. Това става през лятото на 1871-а, а на на следващата - 1872-а, е избран за член на Българския революционен централен комитет в Букурещ. А Бай Филип, както наричаш другия войвода - Филип Тотю, е в Одеса с пенсия от руското правителство. Такива работи, Апостоле, се вършат и днес в нашето мило отечество!
Независимо от всичките крамоли, несъгласия и идейни противоречия между членовете в Революционния централния комитет, ти, като главен организатор с пълномощно за изграждане на вътрешната организация, си бил дисциплиниран, честен и изпълнителен. „... от едно място трябва да се свири - убедено споделяш в писмо до Данаил Попов в Букурещ - а всички други да играят, пък песента ни е пред очите, комуто се харесва, нека се хваща на хорото... Според думата, която съм дал пред членовете на Централния комитет,
нямам право нито да вземам, нито да давам извън Българско без знанието на председателя
Както и другите членове със същото пълномощно, гдето и да се намират извън Българско, нямат право без мое знание да вземат и дават в Българско“.
Мисля си, Апостоле, като препрочитам за кой ли път твоите откровени, истински и човешки слова, не би ли могло и ти да бъдеш по-друг, да дадеш дума и да не я изпълниш, да се понадуеш малко пред комитетските дейци и да те почувстват като онбашия, да заденеш някоя мома след събранието?! Знаем всички в Българско и извън него, че такъв не би могъл да бъдеш! Толкова те обичаме от детската градина и още много пъти по толкова по-късно се удивляваме и ще продължаваме да се удивляваме на това, което си ти. Искаме, но не можем да постигнем твоето човешко съвършенство!
Тачим те, Апостоле! Ти си спасението ни от пошлостта, предателството, безчестието, наглостта, лъжата, страха, несправедливостта и фалша в днешните ни народни работи.
Затова всяка година, на всенародното поклонение пред твоя паметник в София, на мястото на твоето бесило, а и по всички градове и села в Българско, припомняме на поколенията за теб и твоите добродетели, за твоето себеотдаване в името на свободата и достойнството на народ и отечество.
Вечен поклон пред теб, Апостоле!