Надежда Петрова: Травмите от миналото са рани в съзнанието на изоставените деца

Надежда Петрова е психолог и управител на Центъра за настаняване от семеен тип, известен като Розовата къща. Петрова работи в социалната система от 1996 година. До 2005-а е била възпитател, социален работник, педагогически ръководител на възпитателите в дома за деца „Св. Димитър Басарбовски“. След това работи в Комплекса за социални услуги като психолог, ръководител на екипа за реинтеграция, ръководител на Центъра за обществена подкрепа. През 2010 година става психолог в Центъра за ранна интервенция, а от 2011-а досега е ръководител на центъра.

- Г-жо Петрова, доколко са се променили децата, за които се грижи екипът на Розовата къща?
- Някои от тях живеят тук повече от четири години. Благодарение на грижите на екипа от социални работници промените, свързани с тяхното емоционално състояние, се случват. Децата са с различни комплексни увреждания и трябва да ги приемаме такива, каквито са - с техните странности и особености, да им даваме цялата любов, за да се чувстват значими, важни. Така те знаят, че има кой да им разкаже приказка, да им изпее песничка или да ги прегърне. Това е важно условие за тях. Често си мислим, че малчуганите не чуват думите, които говорим, но се оказва, че не е така, те просто реагират по свой начин. Когато децата пристигнаха от Могилино, бяха изключително пасивни и чакаха някой друг да свърши определени неща вместо тях. Сега е достатъчно да кажа на малкия Калоян, че трябва да си измие ръцете, преди да обядва или вечеря, и той ще изчака някой да му помогне. Росица е другото дете в къщата, което е със зрителни увреждания, обича да й се говори и да я докосват по ръцете. Общуването с децата има изключително важно значение. Те вече ни познават и усещат, когато сме разстроени, и реагират. В същото време това е знак, че разпознават нашите емоции, усещат радостта ни.
За съжаление, някои от децата са готови да се самонараняват. Ще дам пример с Фейдан, която живее при нас от края на миналата година. Тя се самонараняваше с коленете в областта на очите. Според нас момиченцето няма представа за тялото си. Единственият начин да й помогнем да усеща тялото си, е да я държим за ръцете и да я разхождаме. 
- В такъв случай теорията, че травмите остават като рани в съзнанието на изоставените деца, е вярна?
- Да, травмите остават, не знаем колко време ще мине, дали ще се справим с автоагресията при Фейдан. Стремим се да намалим ударите, с които тя се наранява. Тези деца много силно помнят нещата, които са се случили. Съдбата на Фейдан ми е позната от 2010 година, когато по молба на УНИЦЕФ трябваше да направя оценка на състоянието й в шуменски дом за изоставени деца.
Другото ни малко съкровище е Сава, който е при нас от 24 декември. Пак по молба на УНИЦЕФ го изведохме от шуменския дом, момченцето е с неврологично заболяване, има проблем с опорно-двигателния апарат. В Розовата къща той получава интензивна рехабилитация и успява да ни изненада приятно. Първите дни беше пасивен, уплашен и тих, но след четвъртия ден започна да си пее и да се обръща по гръб в кошарата. Проблемът при него е, че се налага да бъде позициониран по специален начин. Полагаме усилия да го научим да пие вода и да яде солена храна, защото досега е консумирал само подсладена и трудно пие вода. Надяваме се, че двамата с Фейдан ще се променят, защото полагаме усилия и те усещат това.
- Приемни родители проявяват ли интерес към децата от Розовата къща?
- Това ни е най-голямата болка. Опитваме се да намерим приемно семейство на едно от момченцата в къщата. Стефан не можеше да върви сам, когато дойде при нас. В момента той е един от посрещачите на гостите ни. Притеснявахме се за неговата походка, но когато започнахме да го намираме вечер пред хладилника, разбрахме, че той няма проблем. Всичките ни деца са вписани в регистъра за международни осиновявания. В момента подготвяме информация за осиновителите, които са от чужбина.