Как да не се впечатлиш от такива хора - спокойни, обрани, добронамерени, винаги усмихнати и готови да помогнат. За тях казаната дума наистина е хвърлен камък, а в сърцевината на дните им има нещо неизменно - стремеж да бъдат полезни. Такъв човек е бившият шеф на една от най-важните служби в русенската дирекция на МВР - Борба с организираната престъпност, Йордан Джамбазов. Но освен с професионализма си в тази сфера, той е не по-малко известен и като състезател и дългогодишен треньор по стрелба с лък. От неговия речник думи като „няма“ и „не мога“ са извадени. Затова и успехите му на бившето професионално поприще и в спорта са повече от логични.
Йордан Джамбазов е възпитаник на училище „Васил Левски“ през годините, когато сграда на школото е сегашният Земеделски колеж.
Спортът го грабва от 6-годишен
И с какво мислите започва - със свободна борба при треньора Атанас Железчев! Като ученик печели призови места на градски и държавни първенства.
„Бях добър, но на финалите в Русе винаги ме биеше един Николай от Николово“, признава Джамбазов.
Към борбата обаче прибавя плуването и леката атлетика, даже е сред най-добрите в 3-километров крос на славната някога национална Спартакиада.
Един ден през 1982 година възпитаникът на Гимназията по корабостроене отива на гости при братовчедка си в Червен бряг. Двамата са много близки и често си гостуват. Бъбрят си, когато тя му казва, че някъде зад блока се провежда тренировка по стрелба с лък.
„Като малък като всяко момче си правех дървени лъкове. Сега очаквах да видя нещо различно. „Наставник“ на стрелците беше един приятен мъж, викаха му Дядо Пеци. Отидох. Момчетата стреляха с допотопни лъкове и целеха бали със слама. Аз
казах на Дядо Пеци „Това го мога!“
„Сериозно ли - подкачи ме той - я опитай!“. Пробвах за първи път, а Дядо Пеци се изненада: „Ама ти си стрелял!“, разказва Данчо.
Така възниква тръпката към любимия рубеж по стрелба с лък,
Връща се в Русе, но няма никаква информация дали съществува някакъв клуб. До една зима, когато слаломира с велосипед в снега до Гимназията по корабостроене. Случайно вижда залепена върху стълб бележка, а на нея пише: „Набираме състезатели по стрелба с лък!“.
Клубът е в някогашния Комбинат за тежко машиностроене, но новият набор трябва да се яви на предварителна среща в зала „Дунав“.
В залата го посреща скулпторът Зюхтю Калит
който опитва да прокара пъртина в русенската стрелба с лък.
„Аз бях първият човек, който се яви пред Зюхтю. Беше през 1983 година. После дойдоха националката Ели Райкова, Димитър Христов, който сега е митничар, Петко Филафски, присъединиха се и състезателите от КТМ“, спомня си Джамбазов.
След четири месеца и половина тренировки се явява на първо състезание в Русе. Лъковете са кошмар - дървени руски антики! Между стрелите няма две еднакви - още по-голям кошмар. Завършва седми, но в края на годината е трети на първото си държавно първенство. Покрива и норма за кандидат-майстор.
Стрелбата с лък чертае и бъдещето му в професионален план. С нея кандидатства във военния факултет на ВИФ /сега Националната спортна академия/, Каратето и специализираният ръкопашен бой са задължителни, както и всички дисциплини във военно-приложните спортове. Дипломира се като методист, чиято основна задача е да инспектира армейските поделения и да контролира дали войската поддържа добра физическа форма.
Вече е офицер с лейтенантски пагони и следи дали бойният състав се обучава по правилата
После започва работа като главен инструктор в така популярното някога ОСО-Русе /Организация по съдействие на отбраната/. През 1989 година напуска ОСО и става учител по НВО /Начално военно обучение/ в училище „Васил Коларов“. Междувременно му дават да води и часове по физкултура.
Но нали стрелбата с лък е голямата му слабост, продължава да тренира упорито. През 1991 година с Калит създават клуб „Джамбо“. Вече е и национал.
„Когато бях дете, повечето ми връстници се обръщаха към мене с „Джамби, Джамби!“. Затова нямаше как да сбъркам името на клуба“, смее са Йордан.
Две години преди раждането на „Джамбо“ подава документи за работа в МВР. Чака дълго - проучвания, сондажи, какъв е, що е и така до 1993 година, когато най-сетне го канят на събеседване. Одобрен, започва работа в криминалния отдел, а нататък завършва задължителната 6-месечна школа в Симеоново.
Само година по-късно Ваньо Танов го дръпва в групата за борба с престъпления срещу личността
„Това е изключително тежък сектор, но Танов ме убеди с думите, че му трябва млад човек“, разказва Джамбазов.
В тази изтощителна работа няма ден и нощ.
През 2003 година с чин старши лейтенант става шеф на БОП. Екипът е от 7 души, но е номер 1 по разкриваемост в страната.
„Ваньо Танов, лека му пръст, беше много честен и принципен човек. Истински професионалист! За него не съществуваше „Аз“, а „Заедно“. Градеше колектив тухла по тухла. Винаги казваше: „Запомнете, престъпниците никога няма да бъдат по-силни от държавата, ако тя има волята да се справи с тях“, припомня Джамбазов.
Особено се гордее със силната сплав, която го държи до колегите му.
„Врагът никога няма да те предаде. Може да го направи само твой близък човек
Затова и до днес съм горд, че нашият екип не допусна нито един вътрешен пробив“, отчита Данчо.
Дните му са адски натоварени, но нали трябва да бъде и на рубежа по стрелба с лък. Пуска си кратки отпуски, пътува по турнири и състезания, тренира все повечето си състезатели. Междувременно печели два сребърни медали от Световното полицейско първенство в Барселона, завършва четвърти на световното за ветерани в Милано, печели медал след медал в националните първенства, записва участия на 10 световни и европейски шампионата и е национал до 2006 година.
После, особено след като се пенсионира, решава да посвети времето си на треньорската работа. Но стреля и досега, само дето болежките започват да се обаждат. И как да е друго - стреля се с три пръста,
усилието при всеки изстрел е 20 килограма, а колко тона се натрупват при 250 пуска на тренировка
„Още ми се стреля, но скоро ще спра, защото болките в раменете и ставите ме мъчат“, признава 55-годишният днес Джамбазов. Има и прекалено много ангажименти като национален селекционер.
Под емблемата на „Джамбо“ се раждат шампион след шампион. Върхът е световната титла на закрито в Полша, завоювана от Явор Христов.
„Не казвам, че съм му държал ръцете. Той започна при Зюхтю, но все си мисля, че и аз имам принос за неговото злато“, казва скромно Джамби.
След лавината от първи места на неговите състезатели в държавни лични и държавни първенства на сцената излиза суперталантът Иван Банчев. Момчето има вече медали от европейски първенства за кадети и макар че е много млад, вече няма кой да го бие в България. Треньорът го обгрижва като баща, не крие, че Иван му е слабост, а
мечтата им е обща - участие на момчето от Щръклево на големи първенства и олимпийски игри
Всъщност треньорът е еднакво сърдечен и добронамерен с всичките си състезатели. Както и, момент, с Диляна Джамбазова. Това е една от двете му дъщери, която също има в колекцията си отличия от национални шампионати. Другата - Ирена, е по-нежна, усмихва се Джамбазов.
И двете момичета завършват престижни висши учебни заведения в чужбина и днес работят на авторитетни позиции в България.
Третата жена, толкова важна за него, е съпругата му Росица. Историята с тяхната любов е като за филм.
„Казах й ребром, че ако иска да бъдем семейство, трябва да приеме, че имам много работа като спортен човек и че ще отсъствам често. Тя взе, че се съгласи, и така се оженихме“, смее се Джабазов.
Но какво ли не прави любовта - г-жа Росица Джамбазова става след време съдия по... стрелба с лък
Големият проблем за него все още е в скъпата екипировка. Смята и пресмята - елементарното и прилично оборудване за един стрелец струва над 4000 евро. Но докато има сили и хъс, ще продължи да се бори. Затова и благодари на верни приятели, които му помагат с каквото могат.
Когато му е криво, прави само едно - излиза на двора на подредената си като рисунка къща, вдига лъка и стреля. Стреля, докато му светне.
Дали има девиз? Разбира се.
„Много обичам жълтия цвят на мишената. Той е в средата. Каквото и да правя, винаги си казвам - само в десетката!“