Георги Радулов е роден през 1936 г. в с. Сваленик. Завършва скулптура във Висшия институт за изобразително изкуство „Николай Павлович“ (днес Национална художествена академия) в София през 1964 г. в класа на проф.Любомир Далчев. От 1965 до 1992 г. работи в Съвета за култура в Русе, където е ръководител на сектор „Паметници на културата“. В изложби, пленери, биеналета и др. в Русе, страната и чужбина участва предимно с малки пластики. Автор е и на редица произведения в областта на монументалната скулптура. През 2020 година по повод Празника на Русе - 6 май, Георги Радулов подари на общината скулптура на свети Георги, покровителя на Русе.
Преди броени дни в Регионалната библиотека бе представен новоизлязлата по едноименния проект книга „Паметникът на Стефан Караджа в Русе - нови документи“. За презентацията се събра основното ядро на екипа - двамата автори Мартин Календжиев и Румен Кузов, Евгени Алексиев - координатор на проекта, проф. Антоанета Момчилова - ръководител на проекта и представители на клуб „Традиция“, които са между 170-те русенци, основатели на най-новото читалище в Русе „Стефан Караджа 2018“. Поради епидемиологичната обстановка представянето бе излъчвано онлайн и част от хората, допринесли значително за реализирането на този проект, бяха от другата страна на мониторите. Проектът се реализира с подкрепата на Регионалния исторически музей и Държавен архив-Русе, а зад кулисите работиха още няколко творци: писателят Боян Драганов, Живодар Душков - редактор на книгата, и скулпторът Георги Радулов.
Предлагаме ви предоставените специално за „Утро“ интервю с Георги Радулов и малко известни и неизвестни факти за паметника на Караджата в Русе, издирени и синтезирани от Живодар Душков.
- Господин Радулов, поискахме среща с вас, за да ни разкажете някои подробности, свързани с паметника на Стефан Караджа.
- Мога много да ви разказвам, защото този паметник има дълга история. Когато бях шеста година студент, помагах на своя професор Далчев, когато правеше в Русе фигурите за фонтана пред Старата поща. И един ден пристигнаха тогавашният кмет на Русе Вълко Вълков и тогавашният главен архитект Марин Неделчев, за да проверят как върви работата по фонтана. Професорът ме представи на кмета и каза:
„Това момче е от Русе - един от най-кадърните ми ученици, аз ще го правя зет тук - за племенницата“
Вълков, като чу, че съм местен, каза: „Чакай, чакай! На нас ни трябва точно такъв човек! Давай го тука!“. Професорът му отговори: „След месец защитава дипломната си работа. Като я защити, на другия ден го вземате!“. Точно тогава чух от кмета тези думи: „Имаме намерение да правим паметник на Стефан Караджа в Русе. И на Ангел Кънчев, и на Баба Тонка. Изобщо - имаме много, много работа за такъв като него!“.
А аз, като се прибрах, започнах веднага да правя първите скици за паметника на Войводата. Толкова въодушевен бях! А когато защитих дипломната си работа, действително на другия ден ме назначиха на работа, тук, в Русе, в Общината. Дадоха ми жилище и от самото начало ме ангажираха да работя за парковата украса. Аз обаче успоредно с това не спирах да мисля и да се занимавам с паметника на Стефан Караджа.
Направих една фигурка - около 45 см заедно с постамента
Тя се хареса много от всички, които я видяха. Когато напълно я завърших, поканих кмета и арх.Неделчев да дойдат и да я видят. Те бяха възхитени. Обаче кметът каза: „Георги, виж какво - във всички случаи ще направим паметника, но трябва, като дойде другарят Кубадински, да го види и той“.
Минаха месеци. Тази фигура стоя, стоя в ателието ми. Паралелно работех и други неща. Един ден ми се обадиха, че Пенчо Кубадински ще идва. Определиха време за посещение на ателието за оглеждане на проекта на паметника на Стефан Караджа. Дойдоха. Всички го харесаха, но ме накараха да изляза за малко навън. Щом влязох отново в ателието, кметът заяви: „Георги,
всички ти харесваме фигурата, но си много млад
и за да няма случайно някакви проблеми, искаме да направите колектив с Никола Терзиев-Желязото.“.
- На колко години бяхте тогава?
- Аз тогава бях на 28 години! Младеж! И... да ви доразкажа. Кметът продължи: „Георги, приемаш ли това предложение?“. Викам му аз: „Ние с бачо Кольо сме приятели и колеги, тъй че няма проблем!“.
Действително бях много близък Никола Терзиев, работили сме в едно ателие. Дори той ме подготвя две-три години, преди да вляза в Академията. Щом се съгласих, създаде се организация. Чрез Съюза на художниците ни се възложи работата и понеже фигурата трябваше да се прави в истински размери (висока е три метра и двадесет сантиметра!), предоставиха ни салона на Операта. Това е един голям салон, висок - там се реализират декорите за постановките. Вътре в двора е, в дъното. Там вдигнахме скеле и започнахме.
Бачо Кольо се отнасяше с мен като с по-малкото момче и кажи-речи хамалогията извърших аз. А той... (между две напивания) най-после се качи на скелето и поработи по главата на Караджата. Истината е, че той е един от най-талантливите скулптори на България и аз с уважение се отнасям към него! Така или иначе след няколко месеца фигурата стана.
- Споделете нещо, с което ще запомните завинаги работата си по този ваш първи голям проект.
- Един ден, когато бях на скелето горе, пристигна един човек и ми каза: „Георги, слез за малко!“. Викам му, че работя сега. Той упорства: „Казвам се Атанасов, трябва да слезеш от скелето, защото се налага да говоря с теб нещо важно!“. Слязох аз и той продължи:
„Абе... Не беше удобно да ти казвам, докато беше там, горе, но днес... баща ти... почина“
Това аз си го спомням постоянно - все едно, че е било вчера. Затова и посветих на баща си работата си върху фигурата на Караджата.
Та, фигурата стана - от глина. Помагаха ми две момчета: това, което върших аз в помощ на професора, сега на мен ми помагаха момчетата. С тях отляхме фигурата от гипс.
Междувременно се разбра, че леярната в София вече е закрита и се наложи да работим с бившия главен майстор на Корабната, който имаше частна леярна в село Требич, Софийско. Възложихме му работата. Всичко започна. Там има един такъв процес - като се направи фигурата от гипс, изработват се калъпи и се прави фигура от восък, която се залива с шамот и гипс, пече се, топи се металът и се лее. Та, покани ни майсторът бай Богдан да отида да видя восъчната фигура. Отивам аз, огледах я, нанесох необходимите корекции. Бяхме заедно с тогавашния зам.-кмет на Русе Михаил Луканов. Превъзбуден от вълнение, си оставих чантата там, на един тезгях на двора. А в нея беше авансът от 15 000 лева! На него време това бяха страшно много пари. Коригирах фигурата, направих всичко каквото трябва и взехме такси да си отиваме... Когато слязохме на Орлов мост, реших да платя, но се оказа, че чантата ми я няма. Мишо Луканов ми вика:
„Хайде сега, за една чанта ли си?! Ще ти купя нова!“. Викам му: „Какво ще ми купиш - вътре има 15 000 лева!“
Той подскочи: „Как може тъй?! Давай обратно към селото!!!“. И веднага помолихме шофьора на таксито да ни върне до Требич, а то е на около 20-тина километра от София. Пристигаме в селото, за щастие чантата си беше там - на мястото, където я бях оставил. Мишо Луканов, заместник-кмет по културата!, грабна чантата и ме прасна с нея по главата. Никога няма да забравя тази случка!
Фигурата беше готова. Междувременно направихме рисунки, картини на релефите за постамента. Двете са на бачо Кольо, двете са мои. Битката на четата я правих аз, а клетвата е на бачо Кольо. Не си спомням в момента точно тематиката на другите две. Можем да проверим. (Другите две са вдигането на въстанието и посрещането на освободителите - б.а.) Накрая приключихме с паметника. Дойде Кубадински и каза „Значи, не съм се излъгал в тебе!“. И така приключи цялата история.
- С кои от русенските историци се консултирахте при работата си по паметника?
- С всички, които работеха в музея! Най-много с Жечка Сиромахова. Тогава тя беше най-големият специалист, проучващ Русе в периода на Възраждането!
- От казаното от вас разбрахме, че всъщност паметникът на Караджата е първият ви монумент в Русе. Кои други русенски паметници или пластики са ваши?
- Да, в Русе паметникът на Стефан Караджа беше първият ми паметник. След него направих доста неща. В Парка на младежта има една фигура с повдигнати ръце - моя е. Направих Орфей - пред Дома на културата, Ангел Кънчев - на улица „Славянска“, близо до пристанището. След това втори негов паметник - пред Русенския университет, заедно с другата фигура там, символизираща учението и знанието. Седналата над гроба жена на Братската могила (заедно с бачо Кольо - по подразбиране - б.а.), също Александър Стамболийски срещу Централната гара. Общо около 50 обекта реализирах през целия си трудов стаж. Аз успях да създам група от 12 творци, които работиха и изпълняваха моите проекти. Задачите вървяха една след друга, не можех да си вдигна главата от работа. Нямахме проблеми с Държавната комисия.
Само като ме видеха и казваха: „А, Георги, давай!“
Изчаквах отвън за оценка. Никой не ме е питал: „Колко пари искаш?“. Навремето правехме големи колони - на разклона при село Иваново, колоната при село Бойка (сега Лом Черковна - б.а.), паметникът на Асен Илиев в село Караманово... Сега съм минал на малка пластика, защото няма вече паметници. Малко се прави, малко се възлага.
- Стефан Караджа, Ангел Кънчев, Скърбящата майка... Все пак как сам бихте оценили паметника си на Караджата?
- Мога да кажа, че паметникът на Стефан Караджа е една от най-драматичните ми творби. Свързвам го със смъртта на баща си и със силните притеснения заради забравената огромна сума от 15 000 лева в софийското село Требич, където го ляхме бронза на фигурата.
- Благодарим ви за споделеното! И понеже казахте, че историята за създаването и откриването на паметника на Стефан Караджа е дълга, нека оставим възможност да я доразкажете друг път.
Мартин КАЛЕНДЖИЕВ
Стоян СТОЯНОВ