Здравей, Петя! С жена ми напоследък се притесняваме за сина ни, който е на 17 години. Без да има някакви сериозни проблеми, той сякаш от нищо си ги създава и си ги въобразява. Това не го е видял от нас. Аз работя с ръцете си, откакто се помня - от дете все с дядо ми из двора, после с баща ми в работилницата, бях в строителството, от няколко години правя домашни ремонти. Опитвам се и него да го науча да прави някои неща. За разлика от мен жена ми е по-ученолюбивата. И двете деца на нея са се метнали. Аз й се възхищавах още като бяхме съученици и не се отказах да й показвам колко държа на нея и така се оженихме, преди тя да постъпи в университета.
С дъщеря ни, която е студентка надалече, не сме имали такива проблеми, както със сина. Живеем в голямо село близо до града, но тук нямаме психолог, затова решихме да ти пишем. Жена ми каза този път аз да се заема, защото досега за всичко тя се е занимавала с децата, докато аз пътувах по далечни обекти. Като беше малък, синът ни беше много весел, но какво му стана по едно време - майка му каза, че е било от пубертета. Добре, обаче това не преминава - все се безпокои какво мислят за него, как изглежда, да не го мислят за глупав, един капризен е станал. Иначе се учи добре и аз съм му казал, че всичко възможно ще направя, той да си избере къде му се учи нататък. Но не знам дали мисли какво иска да прави, ако само това го безпокои - че другите не го харесват. В града в училище има и други деца от близките села и с майка му не виждаме това да е причина.
Сега аз съм си вкъщи, защото посвърши работата ми за сезона. Момчето ни също си е вкъщи - заради коронавируса започнаха да учат по интернет. Жена ми казва аз да поговоря сега с него. Ама той все се затваря в стаята си на компютъра. Ще го питам какво интересно прави, ще ми каже и аз нищо няма да разбера от това... Сигурно това ще мине, си казвам, ама да не му стане навик само за себе си да мисли? Метин, 45 г.
Здравей, Метине! Макар че ти като баща се обръщаш към мен, от писмото разбирам, че със съпругата ти заедно напоследък се притеснявате за сина ви, който през последно време показва необичайна спрямо преди загриженост как стои в очите на другите. Проблемите през юношеството и по-рано сме обсъждали на тази страница във вестник „Утро“ и като родителски безпокойства, и лично споделяни от момчета и момичета
в този специален период на преход
от детство към млад възрастен.
Вашето момче е на 17 години. Струва ти се, че безпричинно се тревожи - „Без да има някакви сериозни проблеми, той сякаш от нищо си ги създава и си ги въобразява“. Може би си мислиш, че това, което го вълнува, е несъществено. Възможно е тук в писмото да си се въздържал да споделиш всичко, каквото чувстваш за тази склонност на сина ти. Дали не омаловажаваш неговите причини да изпитва напрежение? Случвало ли се е да му покажеш, че не ти се слуша за подобни фантазирани проблеми? Все пак момчето намира начин да ги споделя с вас, може би поне с майка си. Дали те са съществени, или не, както ти се струва на теб, може пък самото им изразяване да има някакъв смисъл - като сюжет, за който да си говорите, и като начин да търси и да получава подкрепа от вас.
Дали те дразни, че с някои свои особености не прилича на вас? „Това не го е видял от нас“. Ако считаш, че в някакъв момент е копирал от други поведение и отношение към себе си, което не харесваш, може да те гневи, че такава ангажираност със себе си не отговаря на
твоите представи за мъжество
„Аз работя с ръцете си, откакто се помня - от дете все с дядо ми из двора, после с баща ми в работилницата, бях в строителството, от няколко години правя домашни ремонти. Опитвам се и него да го науча да прави някои неща“. Като момче сред мъжете в онези времена осъзнаваш как си попивал начина, по който дядо ти и баща ти са мислили, чувствали, действали. Спомни си, че до края на средното училище
по-отдавна момчетата се подготвяха за смелостта
защото им предстоеше казармата, в която щеше да им се наложи тя да им бъде изпитание заедно с физическата и психическа издържливост в изпълнение на всевъзможни тренировъчни команди или самоцелни предизвикателства пред колебанието да изпаднат в слабост като бягането „до хоризонта и обратно“.
Като че ли търсиш опори да намериш облекчително обяснение. Отчиташ, че ти и майка му все пак не сте еднакви - „За разлика от мен жена ми е по-ученолюбивата. И двете деца на нея са се метнали“.
Споделяш с какво си я спечелил толкова отдавна и явно продължаваш да го правиш и сега - „Аз й се възхищавах още като бяхме съученици и не се отказах да й показвам колко държа на нея и така се оженихме, преди тя да постъпи в университета“.
Дали щеше да е по-лесно
за теб, ако двете ви деца показваха общи склонности, с извод, че сте допуснали грешка във възпитанието им? Ето, че при вас не е така - „С дъщеря ни, която е студентка надалече, не сме имали такива проблеми, както със сина“.
Търсиш евентуална причина за по-ниското самочувствие на момчето и в средата на село, но сам си отговаряш, че по-скоро няма такава - „В града в училище има и други деца от близките села и с майка му не виждаме това да е причина“.
Съпругата ти е предложила този път ти да се заемеш с причините за безпокойствата на сина ви, защото досега за всичко тя се е занимавала с децата, докато ти си отсъствал доста поради работата ти. Да, това е обща склонност на майките,
когато продължително бащите са отсъствали
и е трябвало сами без съпружеската си опора да се справят в най-различни ситуации и да бъдат единственият родител на разположение. Щом мъжете се завърнат, известно време на жените им се иска да бъдат отменени, а може би и да им бъде отчетено признание за усилията. Не споделяш да си възразил. Вероятно наистина разбираш и обичаш жена си и си приел да я отмениш, а сега - предполагам - не без повишено напрежение дори писа и на психолог.
Търсейки отговори, връщаш лентата назад във времето - „Като беше малък, синът ни беше много весел, но какво му стана по едно време - майка му каза, че е било от пубертета“. Наистина майките са повече разбиращи към
необичайните проявления през пубертета
но ти се иска като че ли това да имаше някакъв времеви предел („Добре, обаче това не преминава - все се безпокои какво мислят за него, как изглежда, да не го мислят за глупав, един капризен е станал“.), след който детето да си стане пак каквото е било. Дали е възможно то пак да е същото, каквото е било като по-малко, преди да започне да ви създава нови грижи? А може би се налага синът ти да премине през своя напрегнат момент на израстване, след който да постигне своето ново самочувствие, от което да е пак
весел и жизнерадостен, но вече не като дете, а като голям
Откриваш и причини за утеха в това, че той си гледа ученето. Може би косите ви не настръхват от прояви на рисково поведение като при други в тази възраст и му се възхищаваш, че в това отношение е наследник на качества, с които майка му те е впечатлила във вашето юношество - „Иначе се учи добре и аз съм му казал, че всичко възможно ще направя, той да си избере къде му се учи нататък“. Притеснява те за какво всъщност се тревожи и „дали мисли какво иска да прави, ако само това го безпокои - че другите не го харесват“.
Може би ти се струва, че обстоятелствата са подредили сега да е
вашият момент да бъдете заедно
и повече да си обърнете внимание един на друг, когато ти си повече вкъщи, както и той заради отново наложилото се дистанционно обучение. Жена ти ти е казала ти да поговориш сега с него. Може би чувстваш неувереност, че докато той се затваря в стаята си на компютъра, на теб ще ти е трудно да подхванеш тема, която е от неговата компетенция, а не и от твоята, като тази за компютъра, и ти се иска да не се създаде повод да се разминете, ако предприемеш разговор. „Сигурно това ще мине, си казвам, ама да не му стане навик само за себе си да мисли?“.
Вероятно те дразни впечатлението, че той влага енергията си в образа си пред другите, вместо да полага разнообразни усилия като тези в твоите занимания и така
да усилва самочувствието си на можещ човек
Действително тогава мнението на другите за него не би предизвиквало такова напрежение.
Иначе, когато се поддаваме да манипулираме и себе си, и впечатленията на другите за нас и да контролираме имиджа си, ние усилваме своя стрес и страх, възпрепятстваме свободата си да общуваме спонтанно.
Момчето ти обаче, Метине, расте сред вас, които сте склонни да мислите за другите и с това вярвам, че му давате добър пример. Може би ще е добре да му споделиш твоите приключенски книги, ако в детството теб те е увличало четенето - книги за
герои, които действат и нещо постигат
проявяват смелост и са кавалери. Ако не си запазил такива или си ги чел някога от читалището на село, той би могъл лесно да ги намери в електронен формат и да разнообразява ученето на компютъра с четенето на увлекателни истории. Това помага да се вживее в образа и възприятията на героя, да действа въображаемо заедно с него или вместо него. Така може да допълва или да отхвърля качества, с които да доизгражда себе си и да се доопознава, без да се налага да изпитва напрежение, както в реалното общуване с връстници, заради което момчето се пита как стои в очите на другите. После с повече самочувствие би могъл да се свързва с другите или по-уверено да отказва близост, която не го удовлетворява. В същото време с четенето се развива способността за
по-пълноценно изразяване на своите чувства и мисли
пък и дава много нови теми за споделяне с другите. В тази възраст това е валидно не само за четенето на художествена литература, но и на значими актуални за обществото ни новини от местен и от глобален характер. Бихте могли заедно да гледате телевизия, да се заслушвате в това, което върви по радиото, дори и когато пътувате в колата, да му споделяш твоята гледна точка за значимите неща, да опознава и твоите възприятия за случващото се и да добие повече простори за фокус на мисленето си. Така постепенно той би се научил повече да вниква и да разбира по-добре значението на изборите на хората, с които те създават обстоятелствата в живота, и изграждайки чрез тях себе си, по-уверено да навлиза в света на възрастите.