Едно скалъпено обвинение за шпионаж срещу френски офицер в края на 19 век прераства в съдебен процес, наречен Делото на века, предизвикал отзвук по целия свят и довел до знаменитата статия на писателя Емил Зола „Аз обвинявам“ във вестник „Орор“, за която с основание се смята, че е променила журналистиката. Поне журналистиката в епохата преди интернет. В центъра на събитията - обвиняем, жертва и герой, е роденият на днешния 9 октомври 1859 година Алфред Драйфус. Как изглеждат събитията отпреди повече от век от днешна гледна точка? Предлагаме ви материал на webcafe.bg, публикуван през 2018 година, но актуален и днес.
Разделено общество. Възход на национализма. Обединение на доскоро конкуриращи се политически сили, за да отговорят на предизвикателството. Заплаха за демокрацията. Бунтове. Медии, които бълват омраза и допринасят за разкола на национално и наднационално ниво.
Така изглежда светът около нас през 2018 г. Това явление обаче не е нищо ново за Европа, която и преди се е сблъсквала със сходни кризи. „Всичко ново е добре забравено старо“ важи в пълна сила за развитието на историята и е необходимо да си спомним само едно име, за да се уверим, че е така.
Името е Алфред Драйфус.
Един френски офицер от еврейски произход, живял в края на XIX и началото на XX в. Обвинен, според мнозина несправедливо, и осъден за това, че уж е шпионирал в полза на Германската империя. Неговият случай, познат като Аферата „Драйфус“, разделя на две обществото на Третата френска република преди повече от столетие.
Днес на Аферата „Драйфус“ се гледа като на универсален символ за несправедливост, както и като на пример за неправомерно правораздаване и антисемитизъм.
Режисьорът Роман Полански, който също може да бъде разглеждан като причина за разнопосочни оценки и позиции, има намерение да ни напомни за случая с Драйфус и приликите между тогавашния и днешния свят. Полански от няколко години подготвя филм по случая, снимките на който може би ще започнат съвсем скоро.
Но преди да дойде време да изконсумираме лесната, поредна филмова версия, нека всъщност си припомним мащабните последствия от едно скалъпено обвинение и как в подходящата среда - социална, политическа и медийна - то може да се превърне в причина за разкол. Както тогава, така може би и днес.
Един евреин, един почерк, една присъда
Всичко започва, когато през 1894 г. френското контраразузнаване разбира, че Германската империя се е сдобила със секретни френски военни документи. За това намеква намерен списък с документите (т.нар. „бордеро“). Той води до началото на разследване, за което медиите в страната също разбират. Не след дълго е намерен и подходящият виновник - капитанът от еврейски произход Алфред Драйфус.
Трябва да се отбележи, че по това време във Франция се наблюдава разрастване на антисемитизма и националистическите настроения. Някои френски вестници открито и без цензура включват такива теми в текстовете си, с което влияят и върху самото общество.
Драйфус е арестуван на 15 октомври 1894 г. Следва процес, на който той е признат за виновен по обвинението, че е шпионирал за германците. Присъдата му е базирана на неособено убедителна графологична експертиза, според която той е написал намереното „бордеро“. Драйфус е осъден на доживотна каторга - заточен е на Дяволския остров, намиращ се на границата между Карибско море и Атлантическия океан.
С изключение на пазачите му, той е единственият обитател на острова по това време и живее в изградена от камък колиба с размери 4 на 4 метра. Здравето му се влошава, а отчаянието бавно го поглъща.
Далеч от Дяволския остров, в самата Франция, обществото първоначално подкрепя присъдата на капитана, тъй като е склонно да повярва, че той е виновен. Влияние вероятно оказва и растящото недоверие спрямо евреите в страната, както и това, че първоначалното отразяване на случая идва от антисемитски групи и вестници. В Драйфус те виждат един събирателен образ на своя „враг“.
Има я обаче и обратната реакция - съмненията, че Драйфус всъщност е невинен. Че поради произхода си и/или други съображения е станал жертва на конспиративен заговор и на пример за проблемите в съдебната система.
Журналисти в страната започват свои паралелни разследвания, за да докажат невинността на доскорошния капитан. В пресата дори изтичат копия от списъка с военните документи, както и други писма, писани от Драйфус. Целта е да се защити позицията, че няма сходство в почерка между личната кореспонденция на осъдения и бордерото, за което се твърди, че е написано от него.
Постепенно еврейската общност във Франция приема твърдението, че Драйфус е бил осъден и заточен неправомерно, а през следващите години подкрепата за него започва да обединява все повече хора.
Нарастват твърденията за прилики между почерка в т.нар. „бордеро“, заради което Драйфус е осъден, и този на друг офицер от френската армия - Фердинанд Естерхази. В крайна сметка вторият също е изправен пред военен съд, но е оправдан. Решава обаче, че е по-благоразумно да изживее последните си години в Англия.
И ето как в част от френското обществото се създава впечатлението, че невинният излежава присъда, докато виновният се разхожда свободно.
Писмото на Зола и един измъчен обрат
Сред най-гръмогласните привърженици на тази позиция е писателят Емил Зола. Той е и автор на статията с името „J‘accusse!“ („Аз обвинявам“). В нея под формата на отворено писмо до френския президент по това време - Феликс Фор, Зола изразява подкрепата си за Драйфус. Статията се появява на първата страница на либералния вестник „Орор“ в началото на 1898 г.
Този текст води до окончателното поляризиране на общественото мнение във Франция. Страната е разделена на две - тези, които вярват, че Драйфус е виновен, и онези, които са убедени в неговата невинност.
Още през лятото на 1898-а се оказва, че едно от доказателствата, които имат за цел веднъж завинаги да приключат случая, е фалшиво. Майорът, който го е изфабрикувал, признава вината си и е арестуван. Впоследствие се самоубива в ареста.
В обхвата на случая попада и политическият живот във Франция. Крайнодесните националисти започват да се превръщат в заплаха за парламентарния режим, а останалите политически сили оформят коалиция начело с радикалите, която да отговори на новото предизвикателство. А част от отговора се крие в решаването на юридическата страна на случая „Драйфус“.
До преразглеждането му се стига, само че през септември 1899 г. военният съд отново признава Драйфус за виновен. Разликата е, че присъдата му е намалена на 10 години затвор. За да разреши случая, премиерът Пиер Валдек-Русо помилва затворника.
Няколко години по-късно, през 1906 г., Върховният съд реабилитира Драйфус. Въпреки присъдата и престоя на Дяволския остров, той все пак взима участие и в Първата световна война (1914-1918 г.). Умира през 1935 г.
От частното към общото...
Интересното със случая на френския капитан е как един-единствен случай успява да прокара такава сериозна разделителна линия в обществото на една държава. Факт е, че още преди делото налице са предпоставки за вътрешен конфликт - обвинението срещу Драйфус просто се явява негов катализатор.
Въпреки помилването на осъдения, общественият конфликт не е разрешен. Антисемитизмът, който до този момент се е проявявал само сред интелигенцията, започва да се среща сред всички слоеве на населението като за това спомага и „езикът на омразата“, както бихме го нарекли днес, който бива посят от част от френските вестници.
Ясно вече е проличала разликата между тези, които сляпо „бранят“ нацията, като за целта пренебрегват справедливостта и дори истината. От другата страна са онези, които също са патриоти, но за тях индивидът не е без значение и неговите произход и религия не са основание за една може би нереална присъда.
Тези нагласи ще бележат историята на Европа през голяма част от XX век и ще доведат до реки от кръв.
Влиянието на пресата е друго нещо, което се разраства значително по това време. Написаното във вестниците изиграва основна роля за изграждането на различни позиции във френското общество и оформянето на групите на защитаващите Драйфус и тези, които подкрепят неговата присъда.
Не ви ли звучи всичко това някак познато?
Омразата в медиите присъства и днес, при това тя не е толкова ясно изявена в традиционните медии, а намира място в новите - от блоговете до социалните мрежи. Там всякакви хора - от убедени в своята правота ентусиасти до платени правителствени тролове - създават образа на „другия“, на „врага“.
Сирийският конфликт и последвалата го мигрантска криза създадоха подходяща почва за разцъфването на по-крайни идеи в европейските общества. От това се възползват политически субекти, които предлагат различното - националистическата линия, отхвърлянето на глобализма и наднационалните обединения. Още едно разделение на „ние“ и „те“.
Обществото реагира на тази реалност. Примерите за това има много - от Виктор Орбан в Унгария, през успеха на „Лигата“ и „Движение 5 звезди“ в Италия, до тревожния ръст в подкрепата за крайните Шведски демократи. Ясно личи, че повече от век след Аферата „Драйфус“, Франция отново се бори с остро вътрешно противопоставяне между националистическите възгледи на Марин Льо Пен и глобалния подход на Еманюел Макрон.
А отвъд Океана САЩ в ерата „Тръмп“ ни показва че подобни конфликти не са нещо изключително само за Стария континент.
Напрежението и разделението отново са налице, но за разлика от края на XIX в. то е подклаждано не от един единствен случай, а от множество такива в целия Западен свят.