- Защо се спряхте точно на тази пиеса на полската авторка Анна Бужинска?
- Всъщност за първи път прочетох тази пиеса в един сборник с драматургични текстове на полски автори преди осем години. И още тогава поисках да я поставя. Свързах се с авторката и получих нейното съгласие. Но докато пристъпя към работа, забременях и нещата някак от само себе си се отложиха във времето. Сега обаче ето, че отново се намерихме с тази пиеса. А тя вече е натоварена с допълнителен смисъл.
- Какво имате предвид?
- Оригиналното заглавие е „Най-много самоубийства стават в неделя“. И това заглавие „стъпва“ на данни от полската статистика за случаите, когато поляци слагат край на живота си. Но сега, когато към икономическите проблеми и кризата на отношенията се прибави и коронавирусът, който внесе нови елементи, задълбочаващи ситуацията, тази пиеса става още по-актуална. Централна в нея е вечната тема за липсата на време да опознаем човека до себе си, липсата на комуникация... Ето,
синът ми три дни се моли на някого от приятелите си да излязат да играят футбол - но момчетата играят на плейстейшъна и предпочитат тази игра
вместо истинското общуване и истинската размяна на реплики на футболното поле. Все повече не си говорим, все повече се затваряме в себе си и живеем в един измислен свят. А това приема все по-трагични размери...
- Кога пристъпихте към работа?
- Когато отвориха театъра след дългата и тягостна пауза, наложена след първите случаи на коронавирус през март, говорих с директора Орлин Дяков. И той ми каза: „Ако намериш актьори, които да работят сега, ти давам зала!“. Намерих! И през юни започнахме репетициите. Адски много съм благодарна на Кристияна Ценкова и Ивайло Спасимиров, че вместо да почиват, избраха да работят. Те направиха психологическата крачка - да загърбят условностите и притесненията в името на това да правим театър - и така станахме трима.
- Вие не сте работили заедно досега?
- Да, с тях не сме се засичали в спектакъл и не сме си партнирали сериозно и задълбочено. Но аз ги харесвам - а сега напълно убедено мога да заявя, че и двамата са изключителни актьори, творци. Фактически правим постановката заедно, те се включват със свои идеи, обсъждаме, пробваме, променяме.
- Вижда се, че се радвате на това?
- И си мисля още нещо -
този път екипът на постановката е изцяло от русчуклии. Ние сме една банда от кореняци русенци и ми се струва, че това има значение
Разбираме се от половин дума. А и друго - докато подготвяхме спектакъла, може би и защото действието се развива в един дом и аз и сценографски се постарах сцената наистина да заприлича на дом, в един момент и тримата започнахме да се чувстваме като у дома. Често се случваше, когато си почиваме от работата, просто да се тръшваме и тримата на грамадното реквизитно легло и да умуваме върху детайлите - все едно, че сме си вкъщи. И до такава степен бяхме влезли в духа на пиесата, че в един от дните Ивайло преспокойно слезе долу до кафемашината, като дори не се замисли, че всъщност е по боксерки - както изисква ролята му в спектакъла... Да, ние живяхме тук в истинския смисъл на думата.
- А как ви изглеждаше театърът в това време?
- ...Да, театърът наистина беше необичайно място. Никога не е бил толкова празен, тих, пустинен. Нямаше я обичайната глъч. На моменти имах чувството, че театърът е само мой. Това, разбира се, го забелязвахме единствено, когато излизахме на почивките от залата. В останалото време работехме и не ни правеше впечатление има ли някой, или не.
- Да се върнем на пиесата. Тя комедия ли е?
- Когато я четох преди 8 години, мислех, че е комедия. Но сега, в процеса на работата, докато обръщаме с хастара наобратно всяка реплика и всяко движение,
все повече се убеждавам, че жанрът е брутален реализъм
- Как мислите, това дали няма да дистанцира публиката?
- О, и аз, и колегите ми сме сигурни, че всеки човек от публиката ще намери себе си по някакъв начин в представлението. Всъщност сюжетът е толкова често срещан - Анна разказва за кризата на една любов по време на криза. Няма съмнение, че не една и две двойки са преживели в една или друга степен именно това по времето, когато бяхме затворени вкъщи принудително. Тогава наяве излизат множество скрити или съзнателно потискани и прикривани раздразнения, в които често пъти отказваме да вникнем и да потърсим разрешаването на проблемите.
Това е историята на много от съвременните хора
които работят в офиси по цял ден, които често не си дават сметка до каква степен този повтарящ се ритъм ги е всмукал и колко е трудно да излязат от привидно удобния коловоз, който обаче може да бъде убийствен за нормалните отношения.
- Декорът е издържан стилно - и това показва онзи перфекционизъм, който издава уважението на екипа и към зрителите, и към собствените ви виждания.
- Много съм признателна на директора на театъра, че не ни беше отказано да купим нужното за декора. Имаме и дарения - чаршафите, възглавниците. Но и набавихме всичко необходимо, за да се получи завършена картина на уютен и стилен дом. Включително и ей онзи розов стол, който преди малко донесох - направо не си представях сцената без него... Основната гама е в сиво - платът стои в склада на театъра от много време, но ето че сега му намерихме приложение.
Исках сцената да изглежда така, че зрителите веднага да уловят асоциацията със сивия живот
който водят повечето съвременни хора.
- Това е четвърта постановка, на която вие сте режисьор.
- Да, за четвърти път поставям на професионална сцена. Зрителите вече са гледали в Русе „Малката русалка“ и „Златното сърце“, а в Разград поставях „Петя и вълкът“. Сега правя първа постановка за възрастни.
- Къде се чувствате по-комфортно - на сцената или пред нея?
- Много ми харесва и едното, и другото. А когато работя и с колеги като Крис и Иво, всичко е повече от чудесно. Още повече, когато разполагам с късмета и лукса да си избера актьорите от целия екип на театъра... Много пъти се случва така, че аз казвам нещо, а се оказва, че и тримата сме мислили точно за това. Те поемат моите задачи и винаги ги осмислят, като нюансират и подсилват посланията.
- Кой предложи смяната на заглавието?
- Предложението бе на Ивайло. За наша радост Анна Бужинска прие тази промяна. Наистина
много се надяваме тя да може да дойде и да гледа спектакъла - изразила е такова желание
пред колегата, който се занимава с връзките с обществеността Ивелин Пъшев.
- Пожелавам ви дълъг живот на спектакъла!
- Дано! Засега е сигурно, че през октомври имаме две дати, надявам се публиката да го разбере, да го хареса и да се замисли!