„Искам да даря архива си на „Утро“, обади се изненадващо преди повече от година дългогодишният спортен деятел и президент на клуба по кану-каяк „Локомотив“ Тодор Бонев. След време звънна отново: „Имам готовност, приготвил съм едно куфарче“. И така допреди десетина дни, когато твърдо вече държеше да се видим, за да предаде грижливо събираната през годините документация.
Срещаме се на езерото в Николово в един дъждовен ден. Докато слезе от колата си, треньорът Евгени Недев го пресреща с документи за подпис.
„Откакто се помня, съм ръководител на кану-каяка“, усмихва се някак тъжно Бонев, докато ме кани в спретнатата си виличка.
Да кажеш, че е някаква модерна сграда, направена с много пари, ще е твърде пресилено. Пътят до нея до едно място е почти идеален, но на финала трябва да се шофира по черно, в копки и локви.
„Тази виличка е изградена с ей тези две ръце. Почнах да я строя, когато бях председател на дружество „Дунав“. Не мина много време и дойде проверка, почнаха да мерят колко е широка, колко е висока и т.н.
Имаше донос, че уж съм ползвал работници от дружеството
обяснява Бонев.
С него се познаваме от толкова дълго време, а се оказа, че знам твърде малко.
„Имам двама братя - Янко и Бончо, както и сестра - Мария. Аз съм най-голямото дете в семейството. Когато бях на 11 години, баща ни почина. Бяха трудни времена. Трябваше да се издържаме някак си. Постъпих в Техническото училище. Междувременно започнах да свиря на тромпет. След време се присъединих към оркестъра на един евреин - Армант. Свирехме популярна за времето си музика. С този тромпет изкарвах добри пари и връзвах финансите“, казва Бонев за времето, когато твърде рано е принуден да бъде мъжът в семейството.
Но нали шило в торба не стои, през 1951 година решава да стане боксьор. Седем години се занимава с този спорт, печели медали от държавни първенства, тренира с легенди на русенския бокс като Силви Николов и Любомир Беломорски.
„Играехме мачове в Модерен театър /после кино „Москва“, сега игрална зала/ и кино „Одеон“ /бивше „Цанко Церковски“, сега жилищна сграда/. Интересът беше огромен“, припомня си 83-годишният легендарен спортен шеф.
Хубаво, но
крошетата на съперниците спират кариерата му на музикант
Няма как да излиза от тренировки с подпухнали устни и да свири на тромпета. И ръкавиците губят с нокаут от мундщука.
Медувременно братята му Бончо и Янко правят смели гонки като състезатели по кану-каяк. За да бъде близо до тях, Тодор слиза от ринга и прави екипаж на двойка каяк с Янко. Бончо пък е звезда в тандем с Иван Бурчин, с когото стават олимпийски медалисти от игрите в Мюнхен през 1972 година.
Дебютирал в лодката с Бончо, Тодор завършва трети в дунавската регата Видин-Русе. Тегли веслата и с Янко. Печелят куп републикански медали.
Кану-каякът става голямата му любов. Трудолюбието, хъсът и находчивостта му не остават незабелязани. След края на състезателната му кариера и работа в Корабната го издигат за шеф на дружество „Дунав“, под чиято шапка се развиват цели 21 спорта.
„Никак не обичам да се хваля, но по моя инициатива и по мое време беше построена зала „Дунав“. Държахме да изградим нещо евтино, но здраво, затова заложихме на метални елементи. Тази зала посрещна и изпрати куп международни турнири - по баскетбол, волейбол, тенис на маса. Без нея не знам какво щеше да е“, разказва Бонев.
Той е човекът, който
доставя втория в България „балон“ за тренировки на футболистите
Работниците от немската фирма отказват обаче да направят монтажа, та Тодор Бонев намира и се доверява на сръчни русенски техничари за сглобяване на специфичната конструкция. Те се справят по ноти.
После, след като е извън „Дунав“, този балон изчезва безследно.
Защо извън „Дунав“? Защото го обвиняват, че е организатор на черна каса, която захранвала под масата футболния „Дунав“. Делото се ниже мъчително, годините вървят и Бонев започва работа в КТМ. Нещо като заточение.
След дълга битка обвиненията са снети.
„Половината отбори бяха военизирани и цицаха здраво от държавата. Да не ми говорят сега, че „Левски“ бил отборът на народа. „Левски“ живееше с парите на народа. Трудно беше да се мерим срещу такъв отбор, с ЦСКА, „Тракия“, „Сливен“, „Черно море“, „Славия“. Зад тях стояха съответните министерства. Затова трябваше да намерим начини за финансиране. Аз не съм взел стотинка“, обяснява Бонев.
Едно малко отклонение - „Утро разказа преди години тази история, но сега вече разполагаме с пълната документация по нашумелия някога наказателен процес, погледът ни е далеч по-широк и ще разкажем на читателите на вестника какво има между кориците на делото.
Защо ветеранът се прощава с архива си, не е ли нещо ценно и важно
което иска да запази?
„Моето име не е важно, чрез „Утро“ хората ще научат повече за русенския спорт“, казва Бонев и дори е готов да даде целия снимков материал от годините си на спортист и ръководител.
После се качва бавно на канапето и смъква от стената флагче със забодени на него десетки ордени - Народен на труда, Червено знаме на труда... Не да се удари в гърдите, а защото го моля за снимка.
И пак за шилото в него - тревожи се как сечката (специална машина) за почистване на тръстиката в езерото на Николово се е повредила и се чуди как да се ремонтира. А той направил тази машина. Надява се на Общината.
Някои ще махнат с ръка - много важно, сечка!
За Тодор Бонев няма маловажни неща. Защото е такъв - неуморим биткаджия и по младежки запален тепърва да пише поредната страница за русенския спорт.