Един от великите дни за България. Това е днешният 4 септември, планиран за начало на Тутраканската битка, в която храбра българска войска, командвана от генерал Пантелей Киселов започва атака за овладяване на крепостта край Тутракан. Предлагаме ви с незначителни съкращения материала за този голям български пълководец на Илиана Иванова, публикуван impressio.dir.bg.
Пантелей Киселов е роден на 23 октомври 1863 г. в Свищов. Той е третото от шест деца в семейството на заможния търговец на зърно Георги Киселов и Томаица Дюлгерова. Фамилията идва от прозвището на бащата на Георги, бай Моньо - изкусен майстор-строител от с. Вишовград. Тъй като бил всякога сериозен и навъсен, всички започват да го наричат бай Моньо Киселия.
Георги Киселов много държи на образованието на децата си и подготвя синовете си да продължат с търговията. Наред с уроците в класното училище, за децата е нает частен учител - даскал Георги Боров. Най-ученолюбив е Пантелей. Винаги сериозен, послушен и кротък, той обича науката и е любимец на баща си. Но търговията никак не му е по сърце. Постепенно у него се развива силно национално чувство. Несъмнено влияние за това оказва учителят Боров - голям патриот и член на местния революционен комитет. Бащата също подпомага родолюбивото дело.
В навечерието на Освобождението, на 28 юни 1877 г., руски части влизат в Свищов. По покана на Георги Киселов няколко руски офицери отсядат в семейната къща.
Пантелей е силно впечатлен от тях - униформите, пушките, разказите им за битки
предизвикват у него странни усещания и съвсем скоро той решава, че ще се посвети на военното дело. Узнавайки, че в София се открива Военно училище, решава да кандидатства. Баща му приема избора на сина си, дори търси съдействие на руски офицери и получава обещание от генерал Бобринов, бъдещ началник-щаб на българските войски, че ще даде препоръка, каквато се е изисквала заедно с полагането на изпит. Пантелей започва да се подготвя, но се случва нещастие - баща му губи няколко решаващи сделки и от притеснение за поминъка си се разболява и умира. Въпреки това, момчето не се отказва от желанието си, издържа успешно изпита и през 1880 г. е прието във Военното училище.
Малко след като се връща в Свищов, при нелепа детска игра, най-малкият му брат Ангел го прострелва по невнимание с револвер в корема. Раната не е сериозна, но поставя под въпрос постъпването на Пантелей в училището. Генерал Бобринов се застъпва за него и мястото му е запазено, докато се възстанови. Още неукрепнал, слаб и изтощен, Киселов пристига в София. Въпреки вида си, уверява началството на училището, че ще се справи и ще навакса. Така и става.
Бързо настига връстниците си, калява се
и се превръща в издръжлив юнкер.
Завършвайки 3-годишния срок на обучение, на 30 август 1883 г., мечтата на Пантелей се сбъдва - той е произведен в първи офицерски чин подпоручик. Получава назначение в родния си град Свищов, в 15-а пехотна Ломска дружина. Бойното си кръщение получава през Сръбско-българската война, когато е назначен за командир на рота в Трети пехотен Бдински полк и се отличава при защитата на Видинската крепост.
На 24 март 1886 г. е произведен в чин поручик и е назначен за ротен командир в 13-ти пехотен Рилски полк със седалище в гр. Кюстендил. От 1 януари 1888 г. е капитан. През 1896 г. е назначен за командир на Свищовския граничен участък.
На 1 септември 1896 г. Пантелей Киселов се жени за Марийка Панева, свищовлийка, дъщеря на виден търговец. Раждат им се три деца - Георги, Александър и Татяна.
На 1 януари 1899 г. е произведен в чин майор и заминава във Варна като командир на дружина в 8-ми пехотен Приморски полк. На 1 януари 1904 г. получава чин подполковник и заема длъжността помощник-командир на полка. Изтъкван често от началството си, през 1906 г. е предпочетен пред мнозина, за да бъде назначен на длъжността комендант на София.
През 1908 г. Щабът на нашата армия решава да изпрати кандидатите за командири на полкове на стаж за една година в чужбина, в старите европейски войски, за да придобият знания и умения. Един от осемте щастливци е и Киселов. Той заминава за Франция.
Непосредствено след завръщането си в България е
назначен за командир на Пети пехотен Дунавски полк в Русе
и на 1 януари 1910 г. е произведен в чин полковник. Остава там до 1912 г., като успява да спечели любовта и уважението на войниците си и на русенската общественост. На 10 март 1912 г., в навечерието на Балканската война, е преведен във Варна, като командир на Осми пехотен приморски полк.
При обявяване на войната с Турция, на 5 октомври 1912 г., полкът на полковник Киселов влиза в състава на 2-ра бригада от 4-а пехотна Преславска дивизия към Трета армия, съсредоточена източно от Ямбол. Първият бой е на 9 октомври при с. Селиолу. С две дружини от полка си, Киселов е изпратен в предна охрана на бригадата. След обстрел от турски батареи, полковникът
решава да не чака другите две дружини, заповядва да се развее полковото знаме и настъпва
право към селото, над което се е окопал противникът. Турците се опитват да спечелят нощта и да се укрепят по-добре, но българите настъпват и на мръкване първите редици на полка вече са на 300-400 крачки от турските окопи. Следва страховита атака „на нож“. Врагът е обърнат в бягство във всички посоки.
Само седмица по-късно, на 16 октомври, предвожда полка си и в тежкото и стратегически важно сражение при с. Караагач. След множество жертви решителността в редиците е разколебана, но командирът успява да върне духа на войниците си и след три дни битката е спечелена. Тя се оказва решителна за цялата война, защото турската войска е разбита, дезорганизирана и деморализирана.
През Междусъюзническата война Осми пехотен Приморски полк отново е в състава на 4-а пехотна Преславска дивизия, но вече към Четвърта армия, която е под командването на ген. Стилиян Ковачев. Решителният командир
отново е в най-горещите събития
- в драматичните боеве на Калиманското плато. Там пренебрегва висша заповед да отстъпи от позицията, която той намира за много удобна за отбрана. Под негово командване на 5 юли 1913 г. полкът му с мощен пушечен и картечен огън успява да отблъсне главната сръбска атака на височината Баньова чука при с.Калиманци. После тръгва в контраатака, която прераства в ръкопашен бой - врагът отстъпва в пълно безредие. В сражение при Злетовска река, Киселов е ранен от граната.
След края на войната полковникът получава повишение - на 24 септември 1913 г. е назначен за командир на 2-ра бригада на 4-та пехотна Преславска дивизия. От април 1914 г. поема командването на цялата дивизия и именно с нея се сражава в Първата световна война. На 1 януари 1916 г. е произведен в чин генерал-майор.
По време на Първата световна война ген. Пантелей Киселов се изправя пред най-голямото предизвикателство в живота на български командващ. Неговата дивизия е в състава на Трета българска армия, която през септември 1916 г. започва да освобождава Добруджа.
На Киселов е поверена най-важната операция
- превземането на Тутракан. След вероломното заграбване на Южна Добруджа от Румъния през юли 1913 г. и последвалият го Букурещки мирен договор, който предава тази изконно българска земя на окупатора, румънското командване полага неимоверни усилия завинаги да задържи тази прекрасна и богата област.
Решено е да се изгради „непревземаемата“ Тутраканска крепост. Най-добрите френски и белгийски инженери проектират уникално, мощно и много модерно за времето си военно полево съоръжение за отбрана на Тутракан като предмостова крепост - „тет дьо пон“. Крепостта е строена 3 години. Около града са изградени две отбранителни линии с дълбок овраг между тях. На първия пояс с форма на полукръг са изградени 15 мощно укрепени форта с циментови укрития за оръдия. Между фортовете са опънати телени заграждения широки над 10 метра и предхождани от вълчи ями с набити вътре колове. Подстъпите към крепостта в близката гора са осеяни с огромни ями запълнени със смола и сухи клони, които е трябвало да бъдат запалени със снаряди, за да бъде изгорена жива българската войска, която се осмели да навлезе в района.
Гарнизонът наброява близо 40 000 души. В очите на военните експерти
превземането на тази съвременна крепост изглеждало невъзможно без продължителна обсада
Но ген. Киселов разбива тези представи. И румънските илюзии.
Командващият Трета армия ген. Стефан Тошев поверява на Киселов сборното командване на частите, които ще участват в операцията - 4-та Преславска пехотна дивизия, 1-ва бригада от 1-ва Софийска дивизия, Дунавски българско-германски части и други подкрепления. Атакуващите Тутраканската крепост български войски наброяват 55 000 души. Те разполагат със 132 оръдия и 53 картечници.
Ген. Киселов решава да не си играе на обсада, а да атакува крепостта директно, от движение. Това е нещо нечувано в историята. За начало на операцията е определена датата 4 септември, но поради технически причини генералът я отлага с ден. Щурмът започва в 6,30 ч. на 5 септември с ураганен артилерийски обстрел - канонадата от 100 български тежки оръдия засипва като огнена градушка укрепените румънски части в крепостта.
Районът на битката е покрит с гъст пушечен дим, стълбове пръст, хвърчащи части от тела на противника.
В този страшен ад румънските войски изпадат в ужас
и обезумели от страх, започват паническо бягство. Следва началото на най-страшния момент от битката. Пионерни авангардни части започват рязането на мрежите с ножици. Те са посрещнати с ураганен картечен огън от противника. Българските юнаци тръгват в атака, когато по заповед на ген. Киселов българската артилерия пренася огъня си в тила на противника. Предвождани от своите командири (съгласно заповедта офицерите са най-отпред) и с гръмко „Ура!“ родните воини връхлитат срещу Тутраканската крепост. До вечерта е превзета първата отбранителна линия. Рано сутринта на следващия ден атаката е подновена и още преди обяд фронтът при втората линия е пробит. Много от румънските войници и офицери се опитват да се спасят с бягство през река Дунав, но почти всички се издавят. Командирът на крепостта ген. Теодореску успява да премине реката и се спасява. В 16,30 ч. е изпратен
парламентьор с предложение за капитулация
Ген. Киселов я приема с условие до два часа румънските войници да излязат пред казармите без оръжие. След само 33 часа смятаното за непревземаемо съоръжение пада . В 18 ч. българският славен генерал влиза в Тутракан. Пленени са около 28 хил. румънски войници, повече от 450 офицери, 150 оръдия, всичкото пехотно оръжие, муниции, боеприпаси, други материали, техника, каруци, коне и др. Убитите и ранените от румънска страна са над 12 хил., а от наша - около 7 хил. души.
Победата има не само стратегически ефект - отрязва най-прекия път за прехвърлянето на румънска армия в Южна Добруджа, но и морален - едва четири дни след началото на настъплението българите овладяват най-укрепения румънски пункт в този район. Румънците се отказват от защитата на втората крепост - Силистра.
От 18 септември до 21 октомври 4-та Преславска дивизия на ген. Киселов взема участие в атаката и пробива на Кубадинската позиция. Преследването на север продължава. На 23 октомври генералът влиза в Меджидие, а на следващия ден - в Черна вода. На 24 декември превзема Исакча. На 5 януари 1917 г. преминава на левия бряг на Дунава и превзема Браила.
На 15 август 1917 г., за „особените си военни заслуги“ в Добруджа, Киселов е повишен в чин генерал-лейтенант. След капитулацията на Румъния дивизията му е прехвърлена на Македонския фронт, където успешно отразява англо-френските атаки при завоя на р. Черна източно от Битоля. А след пробива при Добро поле през есента на 1918 г. той съумява да изтегли войниците си към България и така ги спасява от плен.
След края на войната е
назначен за началник на 3-та Военна инспекционна област в Русе
В края на 1919 г. е произведен в най-високото воинско звание - генерал от пехотата и малко след това, заради общото намаление състава на войската по силата на Ньойския договор, неочаквано е уволнен след 40-годишна служба. Генералът остава да живее със семейството си в Русе, където е избран за председател на организацията на запасните офицери в града, а малко по-късно е провъзгласен за почетен член на дружеството. Ежегодно участва в тържествата, посветени на годишнината от Тутраканската епопея в Русе, Шумен и Разград. Негова е идеята да се създаде мемориал „Военна гробница - 1916 г.“
В края на 1926 г. генералът решава да се премести при сина си Георги, адвокат в София. Героят от Тутракан, изключително уважаван от русенското общество, е изпратен тържествено на гарата от началника на гарнизона, множество офицери, запасното войнство и стотици граждани. На 14 октомври 1927 г. генералът от пехотата, героят от Тутракан Пантелей Киселов умира от инфаркт. Погребан е с всички подобаващи почести.