15 нови награди „Русе“ бяха връчени на най-българския празник 24 май. Церемонията, която за първи път се проведе без публика, отново беше колкото вълнуваща и трогателна, толкова и на моменти маниерна /някои от наградените отново не пропуснаха благодарностите по модела на холивудските „Оскари“, отправяйки погледи към небето и посвещения на мама и тате/. Награждаването премина стегнато и почти делово - но достатъчно тържествено на фона на все още продължаващите притеснения от коронавируса. Но още докато не бяха угаснали светлините на прожекторите, вече възникнаха въпроси, които част от неколкостотинте русенци, гледали церемонията в ютюб канала „Култура Русе“, споделиха в социалните мрежи.
Сред тези въпроси бяха както недоумения от
многото категории и малкото номинирани
така и питанки защо художникът Ясен Янков трябваше да вземе приза като архитект, а аерофотографът Явор Мичев - като художник /макар че в работите на Мичев има повече от достатъчно основания да бъдат признати за визуално изкуство/.
На мен пък ми възникнаха и още въпроси. Като например за критериите, по които се определят носители на награда „Русе“.
Честно да си призная, в един момент изпитах неудържим порив да си върна моята статуетка. Не да го направя демонстративно, а тихо и мирно да отида и да предам тежката пластика - за да отмия по някакъв начин лепкавото усещане за срам, че и моето име е наредено в дългата редичка на десетките безлични „лауреати“, за които градът, дал името на този приз, не знае нищо - и надали някога ще узнае.
Наложих си да не скачам веднага. И слава Богу - защото си дадох сметка, че всъщност „редичките“ на наградените са две. Едната е с тези, които са получили металната муза според изравнителното правило „За всекиго по нещо“ и според популярната някога поговорка „Не ме е страх, че няма да ме изберат, страх ме е, че няма да ме предложат“. Другата „редичка“ е на хора като архитект Венцислав Илиев, художничката Златка Стойкова, сърцатия Учител Минко Цочев /главната буква не е печатна грешка!/ и десетки други достойни русенци, тя е поредица с велики имена като Васил Арнаудов, Петър Петров-Парчето, Слави Шкаров. Между другото, когато последните трима са получили приза „Русе“, това е било престижно: връчвала се е само една награда „Русе“ и това е издигало неимоверно нейната стойност.
Но да се върна на въпроса:
Какви са критериите? Няма критерии!
Във всеки случай няма посочени конкретни условия, на които трябва да отговаря номинираният, за да му бъде присъден призът. Единственото, което съдържа в този смисъл статутът на наградата, публикуван на сайта на Общината, гласи: „Наградата „Русе“ е ежегодна награда на Община Русе, с която се удостояват творци, дейци, творчески екипи и организации, работещи в сферата на изкуството, културата, образованието и науката ЗА ЗНАЧИТЕЛЕН ПРИНОС И АКТИВНА ДЕЙНОСТ ЗА ИЗДИГАНЕ АВТОРИТЕТА НА ГР.РУСЕ ПРЕЗ ИЗМИНАЛАТА ГОДИНА“.
Ако речем строго да се придържаме към тези обтекаеми условия, бихме могли да попитаме с какво през изминалата година издигна авторитета на гр.Русе човекът, който получи тазгодишния приз за публицистика? Оставям настрани малката подробност, че „публицистика“ не означава елейни захаросани псевдорепортажи или интервюта-панегирици с превъзнасяне на всеки /!/ интервюиран. Славословията може и да са приятни на някакви хора, които си чешат провинциалното его с подобни неудържими порои на мисълта. Но, уверявам ви, това е всичко друго, но не и публицистика!
Свалянето на гарда вероятно носи истинска радост
за хора, които при истински критерии не биха и сънували награда „Русе“. Но то: а/ омаловажава стойността на наградата; б/ унижава достойните нейни носители; в/ принизява авторитета на Русе като град културен, с традиции и с претенции.
Доколкото ми е известно, досега има един-единствен случай, когато комисията е отхвърлила предложен за наградата, говори се, че е било в категория „Литература“ и е ставало дума за откровена графомания. И все пак, струва ми се, че ако има отчетливи критерии, а също и определена прозрачност за процедурата на гласуване от двете комисии, определящи наградените, може би ще се върнат предишният блясък и достойнство на статуетката.
Като начало обаче е нужно да се редуцират категориите и да отпадне принципът „За всекиго по нещо“.
Наградата се връчва за първи път през 1985 година и първи неин носител е диригентът Васил Арнаудов, прославил русенското хорово пеене по света. Следващата година приза получава създателят на фолклорния танцов театър „Найден Киров“ Иван Донев. През 1987 г. това е големият театрален режисьор Слави Шкаров, а година по-късно награда „Русе“ се връчва на джаз легендата Петър Петров-Парчето.
Нахлуването на демокрацията поставя един 8-годишен антракт в награждаването
И през 1996 година отново има носители - те вече са трима: директорът на училище „Христо Ботев“ Минко Цочев, преподавателят от Русенския университет Ангел Смрикаров и художникът Борис Василев. През 1997 г. за първи път се връчва колективна награда - получава я Русенска филхармония, а тримата индивидуални носители са учителят Михаил Тънмазов, преподавателят от РУ Владимир Витлиемов и скулпторът Никола Терзиев-Желязото. Следващата година призовете пак са три - за учителка, преподавател от РУ и хореограф. От 1999 до 2004 г. всяка година се връчват по 4 награди. А през 2005-а те стават... 12!
И така, днес се връчват 7 награди в раздел „Изкуство и култура“. От тях 6 са индивидуални: за литература, сценични изкуства, изобразително изкуство, публицистика в медиите /а къде другаде, ако не в медиите?/, архитектура и една индивидуална за цялостен принос и дългогодишна дейност. И освен това още една колективна.
В раздел „Образование“ наградите са 8: по една индивидуална за предучилищно и начално образование, за основно и средно, за цялостен принос в предучилищното, началното, основното и средното и висшето /но отделно има индивидуална за цялостен принос във висшето образование и науката/, индивидуална за висше образование. И 3 колективни: за учителски екип, за цялостен принос и за образователна институция или научен екип. Измененията и допълненията се правят през 2010 и 2015 г. Така всяка година има едни групи в града, които се активират и задължително дават предложения - не е имало случай детските градини да пропуснат да се подредят за приза. Нито пък това да пропусне Русенският университет - който е обречен всяка година да се класира и в трите категории за висше образование.
Предишната градска управа, която беше начело на града два мандата, не тачеше кой знае колко награда „Русе“. Тогава лозунгът беше
„Преди нас никой нищо не е правил, а ако случайно е правил, то не струва!“
Призът „Русе“ влизаше в тази матрица. Може би затова веднага отпаднаха и без друго скромните коктейли, които общината даваше за носителите на наградата - на чаша вино новите лауреати виждаха предишните, запознаваха се, говореха си за духовни ценности и се поздравяваха с празника. Управлението на ГЕРБ зачеркна чашата вино и възможността лауреатите на награда „Русе“ да се почувстват като от една кръвна група. Обяснението беше, че няма пари. Пари обаче винаги имаше за почерпка при друго връчване на други награди - „Учител посланик на свободния дух в моето училище“, учредени вече по време на „правилното“ управление. Без специално парадиране, наградите „Русе“ просто бяха леко отместени от обществения фокус, макар и да не бяха отречени и заличени. Но е факт, че на сайта на Общината списъкът с наградените приключва с 2012 година.
Освен това пак по време на предишното управление към наградата „Русе“ дори
незнайно защо „влетяха“ отличията „Студент на годината“
за които най-логично е да се връчват не на 24 май, когато студентите са в сесия или под пара за предстоящи изпити, а на празника на студентите 8 декември. „Иновативното“ набутване на студентските грамоти често предизвиква объркване дори у хората, които връчват наградите - на церемонията завчера председателят на Общинския съвет Иво Пазарджиев по инерция след като бе връчил 7 награди „Русе“, обяви и „Студент на годината“ като награда „Русе“...
Да кажем на глас това, което отдавна се говори включително и от хора, свързани с организацията на връчването на наградата „Русе“ - време е статутът й да бъде внимателно огледан и променен така, че да върне високата й стойност. За да не се търси със свещ някой /едва ли не - който и да е/, който да получи приза, да не се подканват разни институции и организации да дават предложения /след като не дават, очевидно не се сещат за някой толкова заслужил/, да не се допуска хленчещи граждани с мегасамочувствие или тщеславни юбиляри да обикалят творчески организации и да молят за препоръка - само и само да се окичат със славата. Не е много-много редно и друго - някои персони и институции да вземат по много пъти статуетката /пак най-вече защото са предложени!/, дори и да не отговарят на онова изречение, цитирано в началото на този текст: да са прославили града в последната година. И още нещо: за такъв престижен приз е просто задължително освен критерии, журито, призвано да отсъди кой е най-достойният, да разполага с избор. С други думи,
хайде да направим така, че всяка година да затрудняваме журито на награда „Русе“!
Да има по много предложения на кой от кой по-допринесли за Русе и по-заслужили творци и педагози! Да умуват комисиите не с часове, а с дни, да съпоставят постижения, да сравняват приноси, да спорят с аргументи. За да може накрая, на церемонията на 24 май, на двамата, да речем, представители на изкуството и образованието, поели в ръце ефирната наглед, но тежка статуетка, да им се радва целият град. И имената им да се помнят, хората да ги поздравяват, като ги срещнат на улицата. И да се знае, че това са днешните строители на „новия град“, за които русенци ще си спомнят и разказват след десетилетия.
Останалото е суета на суетите. Нали така?