Не е за вярване какъв бунеж е тези дни покрай магазините за семена и разсад на Централния пазар в Русе. Опашки като никога!
Може би е най-вече заради коронавируса? Или не?
Знам ли дали ще има какво да ям през есента, мълви жена от Средна кула. Затова решила да се подсигури с личната градина.
Старец, който едва ходи, влачи в количката си двайсетина поувехнали коренчета домати и пита: Момче, с какво се пръска срещу мана?...
Ще рече, че е начинаещ земеделец. А гони деветдесетака!
Дай ми двайсетина стръка с пипер, нарежда трети.
На пазар като на пазар, но този път изглежда доста по-различен.
30 години след повратната 1989 година и в обстановка на извънредното /уж минало вече, но докога/ положение България е може би най-странната, уязвима, нелепа и тъжна страна в Европа.
От 9 милиона души население паднахме под 7.
Смъртността е по-висока от раждаемостта, ако изключим отделни етнически групи.
Българите се топят застрашително - като ланския сняг.
От редовна 130-хилядна армия днес имаме 25-хилядна войска. Платена. И дано никога не разбираме колко е боеспособна!
От солидно здравеопазване днес се тревожим ще издържи ли системата на атаката на Ковид-19.
От сочено за пример образование и талантливи българчета, които шестваха триумфално по световни олимпиади в най-различни сфери на познанието, се стигна до резила във Фейсбук, където вече масово се пише във форма: „Ей, уфцъ, нищу ни става от тебе“, „Милярди да ми даваш, пак си ти, Гулям олигуфрен!“, „Каня тъ на копон“... Много от неолигофрените логично, бавно и систематично си приготвиха и продължават да си приготвят куфарите. Отчаяни от системата, преляла омайни блага на уж случайни, но както полека-лека става ясно, съвсем неслучайно подготвени лица. От какво бягат тези хора - от справедливост, добри перспективи, ясни правила, всеобщото им спазване? От хубаво ли избягаха?
От земеделие, което изнасяше цели влакови композиции към бившия соцлагер и гиганти като безславно рухналата „Дунавия“, днес имаме една прослойка, наречена разговорно „зърнари“, които масово сеят пшеница, ечемик, слънчоглед и рапица и джиповете им стават все по-големи и по-луксозни. Стигнахме дотам с плодове и зеленчуци да ни хранят страни с клисава земя, с хладен климат и такива, които сме учили на градинарство. Тук огромна заслуга има и корупцията по границите, която позволява един тир домати да плати мито колкото един бус, но това е друго разклонение на темата.
Ами кооперациите? Да, същите, които бяха измислени от Златимир Орсов, когото после посочиха като част от кръга „Орион“ по времето на Жан Виденов заедно с вече покойния Румен Спасов и охолно живеещата в ЮАР Веска Меджидиева. Същата Веска, за която се пишеше, че е превърнала монтанското Георги Дамяново в първото частно село в България. Та за кооперациите. В тях всеки член щял да взема солидарно дивиденти и дори щял да има право на съвещателен глас. Ще ползва и ще има, ама друг път! За нула време тези „кооперации“ станаха фамилни дружества. Къде с хитрост, къде с подлост, къде с безочливост, къде с натиск... Който приеме кротко рентица от 50 лева, е нашият човек, който се бунтува, да си ходи! Опряха хората да стената и не им оставиха сантиметър за противодействие. Щото знаеха - малкият човек няма накъде да мръдне!
Байчо наистина няма къде да отиде, защото, както пеят „Щурците“ в „Зад вратата“ - „... в твоя път последен върви кола самотна“. Няма техника, няма дребно и средно земеделие, има обезлюдени и мъртви села, които управляващите така и като че ли не съзират.
Слепи са, изглежда, въпросът е дали преднамерено? И дали не се интересуват главно от големите инвестиционни проекти, от които „нашите хора“ могат да бъдат богато нахранени?
Днес в прекрасни някога села като Мартен, Сандрово, Сливо поле, Ряхово, да не говорим за супербогатата преди Ценовска община, има по няколко крави. Това е тъжната истина.
А тези села произвеждаха толкова домати и краставици, че тировете не смогваха да ги поемат. Вярно - за бившия СССР. После там стъпи Китай.
Помните ли как бившият министър Стоян Ганев, бог да го прости, щеше да съди Съветския съюз за пропуснати икономически ползи?!
Не се случи нищо такова, разбира се.
Но това беше още един от нестихващите трусове, които съсипват селата. Хората, които покрай земеделието имаха нелош поминък, започнаха да се оказват ненужни. И тръгнаха да си търсят късмета. Младите в чужбина, по-възрастните - в градовете. И селата поеха по дългата пътека към пълното изнемощяване. На колко места днес има шепа старци на доизживяване, в колко селца вечер мъждука по 1 лампа през 3-4 къщи... Свидетел съм. Няма с кого да си кажеш „добър ден“. Камо ли, както казва съсед на село, да намериш здрав и прав мъж, който да ти помогне да вдигнете нещо тежко.
Та гледам опашката през магазините за сортови семена и тарабите с разсад на пазара в Русе.
Историята би могла да е умилителна, но е повече тъжна.
След 30 години „демокрация“ - „... в твоя път последен върви кола самотна“.
Но наистина ли демокрацията е виновна?
Защо същата демокрация не доведе до същите процеси и явления в другите бивши социалистически страни? Защо не сме като Чехия, Унгария, Полша, Словакия, Словения?...
Защо не сме поне като Румъния?
Защо хората в развитите демокрации живеят по-добре, а държавите им продължават да изсмукват млада българска кръв?
Има ли истинска демокрация у нас, или е някаква имитация, параван, димна завеса, оправдание, алиби?
Била ли е тя изобщо, или не?
Може би това е хамлетовският въпрос на България.